Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

9 май 2022 година

Братът на дядото ми, Мойша, е отишъл на фронта на 30 юли 1941 година. И семейството никога повече не е видяло това момче. Останала е само тази дяволска хартийка, която е накарала майка му да живее с мъчителна надежда. До края на живота си.

Дядо ми казваше, че да получиш известие „безследно изчезнал“ е по-лошо от известие за смърт. Безследно изчезналия нито да го оплачеш, нито да го прежалиш… И да живееш нормално е невъзможно. След 9 май 1945 година децата чакали по гарите, посрещали всички влакове от фронта. Години наред. Чакали татковците си.

Колко трагичен се оказа пророческият руски лозунг „можем да повторим“.

Повториха, няма що.

Техните никому ненужни трупове сега се валят из нашата земя. Лъжливите им власти крият безсмислените им смърти.

И скоро руските деца ще тичат към гарите да чакат влаковете. По цялата им страна.

26 май 2022 година

Снимка Игор Терехов

Вчера ми се наложи да успокоявам няколко истерии. По телефона.

Хората се върнаха в Харкив и се побъркаха.

– Навсякъде съобщават, че областта е освободена, че са изгонили орките, хлипа Ира, а аз чувам в телефона гърмежа на оръдията. – Казаха, че в града вече е тихо.

Ира се е нагледала по телевизията на прекрасни кадри от Харкив: как там засаждат цветя и пускат фонтани. Кметът на града, Терехов, се усмихва в пуснатото метро.

Та тя хванала двете си деца и хукнала към родния си град, към уютната някога улица Краснодарска. Това е в квартал „Салтовка“.

Е, разбира се, предварително питала познати дали блокът й е оцелял. Оцелял е. „Ура!“, извикала възторжено Ира, затваряйки куфара си накъде край Ужгород (Западна Украйна – бел. прев.).

- Аня, тук навсякъде гърми, магазините са почти празни, училището е бомбардирано, детската градина не работи, бензин няма – не знам какво да правя, ридае Ира. – Та аз със собствените си очи четох новините и жителите на Харкив писаха, че градът се възражда.

Вместо във възраждащ се град, Ира пристига сред руини. Тя така го вижда, така чува и така усеща

В случая имам предвид не ситуацията в Харкив, а нейното възприемане, което е субективно.

Понятията „тихо“ и „гръмко“ са относителни. За онези, които не са напускали града, в последно време наистина е станало малко по-тихо. А за тези, които са отвикнали от постоянния обстрел, същият този град „звучи“ като оглушителна канонада.

Апропо, нито Ира, нито децата й не са чули войната. Мъжът й изкарал цялото си семейство от Харкив сутринта на 24 февруари. Да, те са гледали новините. Да, видели са снимките на разрушенията. Но това е само част от пъзела, от която е невъзможно да се събере реалната композиция.

Например, по новините едва ли ще разкажат за засипаните с парчета стъкло пътечки почти във всички градски дворове. На пръв поглед – дреболия. Да. Но ако сте кучкар – това е важно.

Лена, например, не я вълнува ситуацията с бензина, но й е важно да знае дали върви маршрутката №45. А за Саша възможността да си зареди колата е принципно важна, защото офисът му е на другия край на града.

Ала се върна на първият си етаж и хал-хабер си няма, какво става с асансьорите. А за Фима, който живее на висок етаж в многоетажен блок това е въпрос номер едно при  взимането на решение дали да се върне – той е на 55 и страда от задух.

На Витя като въздух му е нужен Интернет за работата, иначе няма смисъл да се връща. Света трябва да е сигурна, че сапьорите са проверили детската площадка край техния блок, че техният педиатър и секцията по гимнастика работят.

Миша се е върнал в своя централен район на града и с удоволствие описва вкуса на капучино в любимото му кафене, докато Оксана от покрайнините на Харкив може да пие кафе само у дома, при това – ако пуснат тока.

Защо ви разправям всичко това?

Да се връщате или не?

За жителите на Харкив няма универсален отговор. Както впрочем и за жителите на други градове, които нямат търпение да се върнат по домовете си от евакуацията.

Важно е да знаят това:

Ира, която днес ридае по телефона в Харкив, е пропътувала повече от хиляда километри. И през цялото това време тя се е връщала не в града, а в 23 февруари.

А като резултат вместо щастие получава нови тревоги, болка и разочарование.

Не бъдете като Ира.

23 февруари 2022 година никога вече няма да се върне. Всичко ще е друго. Отначало – сложно, после – по-леко, а някога – по-добре.

За да не ридаете ПОСЛЕ, постарайте се да разберете дребните детайли ПРЕДИ да тръгнете за към дома. Всичко, което е важно именно за вас: работи ли портиерката във вашия блок, има ли инсулин по аптеките, дали са се завърнали фризьорът, ветеринарът, треньорът, открили ли са спортната зала, детската градина, магазина до вас. С какво ще се занимавате? С какво ще сте полезни на града?

Желая ви сили. Мир. Победа. До среща.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко