Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

10 юни 2022 година

Не, а каква работа всъщност можеха да ми поверят в доброволческия център? На мен, на която и двете ръце са леви? Разбира се, че най-интелектуалната: да сортирам различни кутийки.

Всички тези мънички кутийки, тубички и бурканчета пристигат тук от различни краища на света. Всяко наименование трябва собственоръчно да се изпише и да се потърси в Google, да се намери инструкцията, аз да разбера какво от какво лекува и съответно да го маркирам – от дрисня, от повръщане или от дефицит на желязо в кръвта. Да не губят нашите момчета на фронта време за подобни идиотщини.

След третия кашон вече без проблеми бих могла да работя като фармацевт в аптека, а след десетия – да положа изпити за бакалавър във всеки един институт по фармацевтиката. Посред нощ да ме бутнеш, вече мога да изброя десетки начини за употреба, стотици противопоказания и хиляди странични ефекти. От каквото и да е. С една дума – искаш ли да се разболееш, питай ме, от какво.

А отгоре на всичко сега аз знам немски, словашки, полски, унгарски, гръцки, та дори и хинди, да му се не види! Полиглот, с една дума. Вярно, че мога да превеждам само текстове с медицинска тематика. Ето, например, вие знаехте ли, че „тri хera“ – това съвсем не е китайска виагра, а френски балсам за напукана от вятъра кожа.

Преди тези кашони да стигнат при мен, тях са ги пълнели, товарели, карали са ги за някъде и са ги разтоварвали. С тонове, с ТИР-ове, по нощите. И това са правели предимно жени, майки, сложили децата си да спят в някаква спортна зала върху батут. А след мен всичките тези действия пак ще се повторят, само че ще станат и опасни за живота, тъй като тези камиони ще потеглят за фронта.

И ето, пускам си аз новините, а там показват някакъв си мръсник, простете, който крадял хуманитарна помощ и я продавал за милиони гривни.

Искам да питам. Не може ли в условията на военно време за особени случаи да въведем таг „разстрел“??

15 юни 2022 година

Всеки път като купувам кафе взимам малка опаковка. Всеки път пред щанда си мисля - че защо да купувам голяма, колко още ще живея тук, на чуждото място, скоро ще се върна у дома.

Вече купих три такива опаковки. Или четири. А може би пет, не ги броя.

Ето и днес. За големите опаковки имаше приятно намаление. И аз стоя в магазина, гледам опаковката и си мисля: „По дяволите, тази ще трябва да я пия до есента, за какво ми е толкова много кафе, няма после да я нося със себе си в Харкив, я…“

Разбирам, че работата не е в кафето. Имам диплома на психолог, знам какво става: мозъкът не се примирява с такава перспектива. Отхвърля я. Изтласква я.

Най-вероятно, ще има и шеста малка опаковка, и седма. А да купя голяма не мога. Това би означавало да се предам. Да се примиря с това, че тази война е задълго. Да приема новата реалност.

Колко дни са изминали вече? Сто и повече? Мисля си – колко дълго през Втората световна хората са измервали войната с дните? Кога са минали към месеци? Към години? През януари 1942-а? През май 1944-та?

Отчаяние.

[Президентът на РФ Владимир] Путин е наградил еди кой си танков полк „за масов героизъм и храброст по време на бойните действия в защита на държавните интереси".

„...б твою мать!..“, кога ще издъхнеш, мръсна твар? Искам да се върна у дома.

24 юни 2022 година

Татко ми Йося (Иосиф), който сега е на 80 години, се е родил и израснал в Харкив. Типично еврейско момче – завършва физико-математическата гимназия със златен медал, учи чужди езици, свири на цигулчица, играе шах, живее в петстаен апартамент с родителите си в центъра на града на улицата „Чичибабин“ и така нататък.

Обаче съдбата му прави рязък завой: той се влюбва в гойка, момиче от нееврейски произход, рускиня с една дума. Моята майка.

И семейството му го анатемосва.

Семейство Гин емигрира. Татко остава в Харкив, напуска института и започва работа на строеж.

Като обикновен електротехник.

Можете ли да си представите електротехник на строеж с името Йосиф?

Но няма избор: семейство, две деца – аз и по-голямата ми сестра.

Татко се сродяваше със своите обекти. Прекрасно си спомням неговите разкази. Например, цялото осветление в Харкивската опера е разработено и направено от моя татко. В детството си в захлас слушах потресаващи истории за всяка една крушка на фасадата на тази сграда.

Имаше в града няколко обекта, с които той особено се гордееше. Освен за операта и кино „Познан“, татко често разказваше за „уникалното“ съоръжение – спортният комплекс на ХПИ.

В края на осемдесетте това наистина беше голяма крачка напред, някакви най-нови технологии. Басейн, волейболни и баскетболни зали, обща площ – без малко девет хиляди квадратни метра.

Татко се занимаваше там не само с осветлението, но и с дървенията. Тогава той, човекът, който и досега помни таблицата на Брадис наизуст, научил и дърводелския занаят.

Трябвало да се живее, парите били нужни и той казал: „Имам две момиченца, затова и професиите трябва да се две“.

Днес трябваше да му призная, че спортният комплекс на ХПИ вече не съществува. Сградата е унищожена от руска ракета.

Татко се разплака.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко