Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

4 юли 2022 година

Стоя си аз на балкона, пуша, започна да вие сирената. Долу пред блока една майка с момиченце търпеливо чака, докато малката се наиграе с металните колчета-ограничители на паркинга.

Дребосъчето е на около годинка и половина, върви още несигурно – пълно очарование в розова дрешка.

Сирената изви – майката не трепна дори, малката също. Изучава внимателно нещо по тези железа.

Пуша и си мисля: аз самата нито веднъж не съм се спуснала в скривалището през цялата война. Нито в Харкив, нито в  Днипро.

С ума си разбирам, че това е подвигът на идиота. Но аз имам оправдание: моето куче, доберман. Как да слезеш с него в мазето? Там има деца, котки, дребни кучета.

От другата страна, мисля си аз, пушейки, дали бих се спускала в мазето (тук, в относително спокойния Днипро) ако нямах куче?

Честно, не съм сигурна.

Защото, например, ти седиш, работиш, съсредоточаваш се. Или готвиш борш, който ей сега ще заври. Или сортираш лекарства, миеш си косата… не знам – режеш нокти на кучето. И изведнъж – стоп! – остави всичко и тичай. Това просто те вбесява.

А когато това става по три пъти на ден?!

Аз разбирам, че онова нещо лети и в крайна сметка някъде ще се приземи. Но някак си не ти се иска да се откъснеш от любимия си сериал, сега е най-интересното!

Все още пуша. И продължавам да мисля. А ако с мен имаше ето такова чудо в розова дрешка, дали бих хукнала към укритието? Вероятно да.

Ключовата дума е „вероятно“.

Странни хора сме ние, украинците.

Глупави? Като че ли не, сякаш всичко разбираме, оценяваме всички рискове.

Мързеливи? И това не е, толкова работа вършим всеки ден. Гледам своите доброволци – че от тях можеш да заредиш цяла електроцентрала.

Може би нашият украински геном съдържа недостиг на веществото, което отговаря за самосъхранението?

Вчера по телевизията показаха сюжет с немски пожарникар, дошъл в Харкив да помага на колегите си. Излизайки от пожарната, той си слага три (ТРИ!) бронежилетки.

Те са тежки и неудобни, на улицата и така е горещо, на пожара е просто адска жега, но все едно - той всеки път си слага по три.

А харкивският пожарникар, млад мъж и партньор на германеца, в интервюто разказа, че той е готин пич, суперпрофесионалист, но си слага по три жилетки. И се изкиска.

Слушайте, сега ще кажа нещо еретично: а, може би, тъкмо тази наша… особеност (търсех прилична дума) ни дава възможност да побеждаваме? Да вървим срещу вражеските танкове без оръжие, да носим мини с голи ръце, да израждаме родилки под ракетните удари?

Помните ли 2014 година, Майдан, след като „беркутовците“ („беркут“ – украинските войски със специално предназначение – бел. прев.) пребиха нашите студенти? На следващия ден на площада излязоха десет пъти повече хора!.

Тоест, разбирате ли, руско-беларуската формула „тези ще ги смажем, а другите ще се уплашат и няма да излязат“ при нас сработи точно наопаки.

И още, съвсем сигурно, при нас работи и нашата параноична жажда за свобода. Когато от всяка ютия ти звучи: „не пренебрегвайте сигналите на въздушната тревога, спускайте се в скривалищата“, ти, опърничаво, въпреки всичко не трепваш и оставаш там, където си – демек „не ми казвай, какво да правя!“ :-). 

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко