Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

6 юли 2022 година

През 80-те ние се забавлявахме, играейки сред строежите. Игрите ни бяха едновременно и паркур, и куест, и адреналин, и полезни игри на чист въздух. С една дума – цялата Вселена.

Търсехме (и намирахме) всякакви съкровища – боклуци, честно казано – а после се фукахме с тези трофеи в училище. Помня едни медени кръгли „монети“ (за какво служеха –  един господ знае), момичетата си правеха от тях „обеци“, момчетата играеха глупава игра – хвърляха ги така, че да се чукнат в стената – играта се наричаше „стукалка“ („стукати“ на украински означава „чукам“, в смисъл – на вратата – бел. прев.).

В находките ни имаше и разноцветно стъкло, през което гледахме срещу слънцето. По-готин беше само истинският телескоп в планетариума.

И най-скъпата валута в училище – прозрачните стъклени топчета!

За загадъчния им произход  се носеха легенди. Романтиците твърдяха, че топчетата са се получили след земетръса (май, през 1977-ма година), зубърите – че това е декор към аквариумите. Имаше и още една интересна версия: че топчетата са направени за снимки на игрален филм за диаманти.

Лично аз най-много харесвах идеята, че те са от друга планета. Да, бях малко странно дете.

Добре де, сега вече знам за какво са служели – можете да не се подсмивате.

Тогавашната „Салтивка“ (моят квартал) беше жив строеж. До моя блок строяха метро, имаше пясъчна кариера, изграждаха два бъдещи университета (педагогическия и фармацевтичния), а освен това – голям магазин, пазар и завод.

Така че ние, салтивските дечурлига, се радвахме на голям избор на местата за игра.

Почти навсякъде имахме късмета да намираме по нещо. Но топчетата ги търсехме на строежа на педагогическия университет. Защо точно там, не знам и досега.

После аз пораснах, топчетата се изгубиха, а педагогическият университет така и си остана в моето въображение едно приказно място. Там и учих.

Добре де, послъгвам… Просто съм мързелива, а сградата беше на две крачки от вкъщи.

Както и да е, „най-хубавите си студентски години“ изкарах точно там. Първата любов, първите момински сълзи, първата „трева“ (да не кажете на мама).

Днес през нощта Харкивският национален педагогически университет „Григорий Сковорода“ беше унищожен почти напълно. Руска ракета улучи сградата, в която аз учех, точно до татковия дом.

След някоя друга година салтивските деца пак ще играят сред руините му, ще търсят топчета, „кульки“ (на украински „кулька“ е „топче“, а „куля“ – „куршум“. Игра на думи – бел. прев.). Не стъклени, не романтични и съвсем не със загадъчен произход.

За съжаление.

8 юли 2022 година

Малка скица в защита на украинския език. Ще се побере в едно изречение:

– Девушка, стойте! – на руски. („Момиче, спрете!) Дальше вам идти нельзя! (Пътят нататък е забранен!).

Шест часа сутринта. В гората. Момчето във военна униформа. С автомат.

Е, какво да ви кажа… Дори аз, рускоезичната, почти се напиках от страх.

Първо – аз съм почти сляпа. С моето зрение не само че отличителните знаци не виждам, а за мен всеки военен е едно голямо камуфлажно петно.

Второ – наоколо е дива гора. Предвид моя топографичен кретинизъм, ние с Хектор сме могли да се озовем къде ли не.

Спрях и започнах трескаво да си припомням с коя област граничи моята, Днипропетровска, и каква е военната ситуация там в момента. Прехвърлям в ума си последните военни сводки. А на глас, вероятно от страх, тихо казвам:

– Добрий ранок. (“Добро утро“ – укр.)

– Добрий ранок, – отговаря момчето.

Късно е, момко, късно е. Косата ми вече побеля…

P.S. Момчета, а може ли, поне в гората, да викате "Стій" , а не „Стой!“, а? Моля ви!

Изплашената Анна

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб* Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко