Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

31 август 2022 година

– Опашката за смъртните актове, моля, дайте да минат младоженците - нарежда дама на вратата на служебния вход на Харкивския дворец на бракосъчетанията.

Помпозната централна врата с гипсови украси е затворена от февруари.

Всяка сряда в двора на централния „ЗАГС“ (отдел за запис на актове за гражданско състояние – бел. прев.) се развива абсолютен филмов сюжет.

Една опашка за всичко – за първата в живота ти официална хартийка и за последната.

В тясното коридорче една до друга седят жени с траурни черни кърпи и девойки в сватбени тоалети.

Свидетелства за смърт издават в шести кабинет, за раждане – в седми. В девети записват младоженците.

Аз се наредих за шести. И незнайно защо се разплаках, когато от седми момиче на двадесетина години излезе с накипрено кукленско бебе. Ангелче в розови пеленки. Мъниче на около три седмици, не повече.

Новороденото момиченце не плачеше, не се възмущаваше – тихичко лежеше в прегръдката на майка си и внимателно се вглеждаше в този, простете ме, паноптикум.

Сякаш тя беше символ на живота. На живота в Харкив. На живота, който още го има.

Да, има го. За половин час, откакто съм тук, пред мен се разписаха четири двойки. Щастливи, млади, хубави.

Взех своята бележка, тръгнах от центъра на града, а след половин час там отново е избухнал взрив. Още няма официални съобщения. Не знам какво е унищожено и колко живота са загубени.

А пред очите ми е онова мъниче, което гледа този удивителен свят и вероятно вярва, че той е прекрасен.

1 септември 2022 година

Никога досега през целия ми живот (а аз съм живяла дълго) в Харкив не е имало такъв 1 септември (начало на учебната година в Украйна – бел. прев.)

Дори през „ковидните“ години от училищните високоговорители из цяла Салтовка гърмеше омръзналият „Училищен валс“.

Сутринта на този ден в града винаги имаше задръствания и ние, „отървалите се“ вече родители на пораснали деца, непременно се дразнехме.

Никой не си уреждаше делови срещи в града, защото всички летни заведения – от скромните пицарии до скъпите ресторанти, бяха препълнени.

Навсякъде тичаха и врещяха беззъби първолаци с новичките си ранички, гордо се носеха хубавици от горните класове с огромни токове, разхождаха се издокарани родители, баби и дядовци и учителки с огромни букети от хризантеми. А музиката звучеше „от всяка ютия“. Този ден беше винаги такъв. 

Днес в Харкив е сиво есенно утро. Особено остро се усеща мракът. Подтиска те тишината и полупразните улици в Салтовка.

Нито един ученик в изгладено сакенце, нито една белокоса учителка с букет, нито една оцеляла училищна сграда.

В моя микрорайон те са четири. Едната е разрушена до състояние „не подлежи на възстановяване“, останалите са повредени от взривовете, без прозорци. Без живот.

Днес децата на моите приятели ще тръгнат на училище във Вилнюс, Познан, Кардиф.

Хиляди малки жители на Харкив ще седнат на чиновете в Берлин, Виена, Будапеща. В Прага, Дъблин, Стокхолм. В Краков, Атина и Осло…

Деца, където и да ви захвърли войната, помнете: вие сте украинци. А значи – силни, открояващи се, свободни. Във всичко ще успеете – да си намерите приятели, да научите езика, да бъдете успешни и дори най-добри.

Дерзайте. А ние тук ще ги победим. И всичко ще възстановим.

Прегръщаме ви. Вашите възрастни.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR-директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко