Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

6 януари 2023 година

Путинският „режим на тишината“ по Коледа даде на света безпогрешен лакмус, идеален тест за критично мислене, емпатия и съвест. 

Боже мой, изведнъж се излюпи една моя приятелка от Самара, Русия. 10 месеца мълча. Съобщението й – без едно „здрасти“ дори – е изпратено от непознат номер (познатия го блокирах още през март).

„Режимът на тишината, ако си обърнала внимание, е предложен за великия християнски празник! – пише ми тя. – Това е по въпроса за безбожността на нашия президент, когото толкова хулиш. Нали нищо не бъркам?“

Нищо не бъркаш, Света. „Шибан безбожник“ – това е цитат от мой запис в дневника от февруари. Толкова меко казано, че сега чак ме е срам. 

Ще ти разкажа за този велик „милосърден акт“, позовавайки се на конкретен пример.

Твоят чичо Толя, доколкото си спомням, е излежал 6 години затвор за това, че зверски пребивал собствения си син (сори – „възпитавал“ го). 

И чак когато 13-годишното момче се озовало в реанимацията, леля ти се престрашила да се оплаче от своя съжител в милицията. 

А когато след медицинското обследване са излезли наяве ужасите на редовните побои, счупвания, изкълчвания и други травми по момчето (да си го кажем направо: смъкнал се от побоите бъбрек, влошено зрение (досега помня диагнозата дословно) „поради черепно-мозъчна травма, която е протекла без медицинска намеса“ –  ти как плачеше само. Как проклинаше чичо си.

Как ходеше в църквата за правилните отговори – набожната ми ти… А аз часове наред те успокоявах по телефона.

А сега си представи: в съда чичо ти Толя става и казва: „Уважаеми присъстващи! Аз никога не съм пердашил момчето по Коледа, Великден и Кръстовден!“. 

И хората в залата го аплодират: „Браво, това е друго нещо. Благодетел си ти, „бащата на годината“, праведник…“  

Надявам се, Света, поне те разсмях. 

Мисля, че днес в света се появи безпогрешната лакмусова хартийка, идеалният тест за критично мислене, емпатия и съвест. Помолете който и да е човек, независимо от местоживеенето му, статуса му, финансовото състояние и вероизповедание с две думи да изкаже отношението си към тази чудовищна война, развързана от обезумелия тиранин и неговите поданици.

Путин– х…йло! И това е. Тестът е издържан. Две ивици. Вие сте нормален. 

P. S. При теб излезе само една ивица, Света. За съжаление. 

15 януари 2023 година

Днипро. Градът на краткотрайната ми евакуация. Искрено го обикнах за тези три месеца. Той е топъл. Някакси спокоен. Без нашия харкивски екзалтиран патос („Най-добрия в света паметник на Тарас Шевченко! Втори по големина площад в Европа! Най-разнообразния парк на атракционите в Украйна!) Да, да, всичко това е характерно за Харкив, как да го отрека. Такива сме ние – нещо като отличничката от първия чин. 

Днипро ми прилича на свенлив момък. Не на хулиганин от последния чин, не на хвалипръцко. А на добро, възпитано момче от еврейско семейство. 

Не знам, може би това усещане изникна, защото живях не в центъра му, а някъде там, на левия бряг на реката.

Много харесах природата. Почти във всеки микрорайон има езеро, парк, гора. Рай за кучкарите. Ние с Хектор всеки ден се разхождахме на ново място – в огромния парк в „Дружба“, в боровата гора във „Фрунзе“, край „Куряче езеро“ („Кокоше езеро“), из плажовете, парковете и крайречните пътеки. 

И навсякъде хората са невероятно дружелюбни. Отначало, по харкивски навик, хващах Хектор за нашийника, щом ни наближат минувачи. Защото „махнете това куче“, „ще извикам полиция“ и т.н., дори „ще го застрелям“ – е типично за Харкив (простете, много обичам своя град, но това е обективната картинка).

В Днипро ме смайваха хората, дори млади майки с дребосъци, които не само с усмивка гледаха добермана, но и постоянно ме молеха за разрешение да го погалят.

Веднъж една двойка с дечица дойдоха при нас с молба да се снимат „с това куче“. 

Да, така е – аз определям степента на дружелюбие на хората според тяхното отношение към кучета. Това е моят мерник.

Дори в супермаркета АТБ ни пускаха с Хектор без проблеми, с една молба: „ако не ви затруднява, сложете му намордник“. А купувачите не се дърпаха в ужас, а често казваха: „А кой е този хубавец, дошъл при нас?“. 

Веднъж забравих да взема на разходката кучешката паница за вода, а беше жега. Ние сме в центъра, наоколо няма подходящ магазин, отворих вратата на едно кафене и помолих да ми продадат пластмасова чинийка. Стоя на прага с добермана, като бежанка. А келнерите замахаха с ръце: „Влезте вътре, заповядайте!“. Донесоха му чиния с вода и дори го почерпиха със саламче. 

Апропо, аз много обмислях този феномен. Разстоянието между нашите градове е някакви са 200 км. Защо тогава има такава разлика? Може би тази огромна река дарява жителите на Днипро някакво учудващо умиротворение? Затова те са толкова приветливи и усмихнати. 

Днипро… Вчера ние в Харкив стояхме 12 часа без ток, вода и отопление. Но щом се появеше връзка, първо се опитвахме да разберем, как е там, при вас.

Страшна трагедия.

Скърбя заедно с вас. Ненавиждам заедно с вас.

---

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR директор на местния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.

Превод Валентина Ярмилко