Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

Като че ли никой не обърна внимание на това, че от началото на руско-украинската война, за която и до днес в Русия има забрана да се нарича война, всъщност последователно имаше не една, не две, а цели три войни. С други думи, целите и задачите на военните действия от страна на Русия за вече цяла година претърпяха толкова радикални промени, че да говорим за някаква приемственост е безсмислено.

Идеологически зигзагообразната военна конструкция, която прилича на извиваща се змия, е родена от това, че самият й замисъл още от самото начало беше дълбоко скрит не само от целия свят, но дори от кремълския елит. В плана на войната беше включена обърната надолу с главата логика, породена от лична ненавист към „разхайтилата се“ съседна страна. Това беше гняв на ревнивец и всъщност рогоносец, чиято жена не е издържала семейния тормоз и е насочила поглед към други, европейски форми на битието. Въпроса сама ли е избягала, или е била съблазнена от американското си гадже и от първите му европейски приятелчета, зарязаният съпруг го решава просто: ама разбира се, че са я съблазнили! Той смята съсипаното си семейство за своя собственост, за родната си стряха – пък да вземат да му изневерят и да го обезчестят, моля ви се!

Това дори не е метафора, а реален очевидно според Путин семеен скандал.

Та значи първата, която, както знаем всички, започна на 24 февруари 2022 година, беше за да си върнеш жената вкъщи, под родната стряха и в родното безумие. От политическа гледна точка това съответстваше на възвръщане на една важна европейска част на Съветския съюз, понеже без Украйна Русия нямаше сили да надвисне над Европа и отново да стане истинска, страшна или по своему обаятелна (за всички, на които им е скучно да живеят в Европа и искат да се освободят от обятията на комфорта) свръхдържава.

Казано накратко, войната започна като съветска военна операция, която трябваше светкавично да постави Украйна на мястото й. При което, естествено, руското военно командване броеше украинския президент Зеленски за шут, президент параван, зад който всъщност се крие реалният американски любовник с патриотичен цилиндър.

Дали Путин е разбирал, че Украйна бяга от Русия, за да живее по-добре, да се наслаждава на западното потребителско общество, а може би просто е пожелала свобода е – колкото и да е странно – несъществен въпрос. Беларус също искаше да избяга, обаче Лукашенко я стисна с ръка в желязна ръкавица и се получи – върнаха си я; така че защо да не пробват и с Украйна?

В случая се решава проблемът не на Украйна, а на самата Русия, и нещата трябва да се представят в смисъл, че с Русия на Украйна й е по-хубаво, понеже – следете невероятната логика – нея всъщност я няма като самостоятелна страна, тя е измислена и всички украинци всъщност са руснаци. Тоест, от една страна, тя си ляга с американския любовник, а от друга – нея я няма. Тя е измислена.

Разбира се, че такава несъществуваща Украйна, в която живее родно руско население, наистина не е имало никога. Бягството й от Русия се обяснява с това, че тя е била и е различна. Ако определим кратко различността й, тя обладава някакъв устойчив хедонизъм, слънчева жизнерадост, свързана с климата й, с Черно море, а също и с представата за частна собственост и осмислен личен труд. Руската менталност пък е до известна степен заразена от антиевропейски непукизъм, при който всичко се размеква до разрушаване на социалния смисъл. В съветските времена разликата между Русия и Украйна беше по-скрита, но популярните народни песни и танци в Украйна, разбира се, не бяха поклон пред Съветския съюз, а осъзнат и весел дълг пред националната традиция.

Така че първата, съветската война с днешна Украйна беше загубена още преди да започне – всъщност нямаше и смисъл да се започва, обаче господарят на Кремъл беше подкокоросван от онези идеолози и жандарми, които познават омразата му към съседната „псевдострана“ (същата омраза я имаше и я има и към Грузия, тя се прехвърли и към Полша, обаче да посегнеш на Полша засега е трудно – като си приберем, както се казва, Украйна вкъщи, ще посегнем и на Полша).

Откъде се е взела тази омраза? Вероятно от почти детинското, близко до първобитно общинния строй разделяне на света на свои и чужди, от обожаването на победите в махалата, в спортната зала и по-нататък в редиците на КГБ. Важно е и това, че целта, която Елцин постави пред Путин – да настигне и задмине по жизнено равнище една от най-скромните в този смисъл европейски страни – Португалия, се оказа недостигната и недостижима и за господаря на Кремъл животът в мир стана скучен и тегав.

Днес всички знаят, че в мешките на руските офицери са били сгънати парадни униформи, приготвени за скорошния ден на великия празник на победата с парад, знамена, цветя и песни. Съветският поход обаче се закучи. Пък и как би могъл исторически да успее, след като връщане към прогнилия предперестроечен Съветски съюз не можеше да има и няма. На ако – не знам по какъв начин и как – съветизацията на Украйна все пак беше успяла и на върха на властта се бяха озовали приятелчетата на кремълския господар Медведчук или... как го викаха? - сваленият от майдана Янукович, Украйна въпреки това щеше да се затвори в себе си, да запази идентичността си и все пак щеше да гледа с копнеж към Запада през решетките. Но не успяха да я вкарат зад съветските решетки – както не успя и вероятно примиращият от мокри политически сънища Янукович.

При оттеглянето на съветските руски братя от Киев изведнъж се оказа, че те не се държат съвсем коректно, така да се каже, а и са смаяни например от това, че украинците дори по селата си имат клозети вкъщи, а не на двора като в руските села. Разликата в цивилизоваността и културата на поведението е налице, но руските пропагандатори и власти и до днес приписват всичко това на театралните постановки на американците. Втораченият в телевизорите руски народ им повярва, с това обяснение можеш да си живееш лесно и доволно, без много-много да се замисляш, и Москва, както в началото на войната, така и сега си живее разгулния живот на средната класа: ресторанти, певици – а бе разкош!

Вторият етап на войната се промъкна незабелязано и ако първият беше съветски, то вторият е исторически. След като се оттеглиха на предварително подготвени позиции, руските друзя решиха мъничко да се пребоядисат. Върнаха се към мисълта, която им беше хрумнала още през 2014-та, когато беше войната за Донбас: че има части на Украйна, които Русия по недоразумение или поради глупост е дала на Украйна (за това е виновен и Ленин, а не само Хрушчов с Крим), и че трябва тези земи да се съберат, да се приберат, понеже те още от времето на Екатерина Велика са се наричали  Нова Русия, и така да се отнеме достъпът на Украйна не само до Азовско, но и до Черно море. При това положение Украйна би била поделена на „свои“ и „чужди“, а доколкото главният исторически лозунг, залегнал в руската душа, е „Ние сме най-добрите“, то чуждите трябва да се ликвидират безпощадно в името на своите.

Днес историческият смисъл на Новорусия се е превърнал в забравена подробност от царски походи, но ако бръкнем в този извор, ще поразклатим доста граници в Европа и в Азия. Понеже обаче кремълската пропаганда е усвоила телевизионното изкуство да омайва народа ни с вълшебни приказки за Русия като вечно разрастваща се и набухваща като втасващо тесто държава, то и това новоруско обяснение мина, при това по-добре и по-лесно от съветската фикция.

Вторият, историческият етап на войната бе ознаменуван с референдуми на територията на Херсонска и Запорожка област – всички дружно (естествено, под въздействието на разбираем страх) гласуваха за Русия. Русия очерта нови граници, които впрочем се променят след всяко сражение, но в кремълските умове вече цялата Новорусия, включително Одеса, чак до Молдова, е обречена от историята да бъде руска.

Добре, да допуснем, че това ще стане. Какво ще стане тогава с чуждата вече днес, неприятелска Украйна? Тя очевидно в крайна сметка ще трябва да стане жертва, цялата. Има ли официални потвърждения за това? Ха, какви ти потвърждения, след като Кремъл изобщо не я нарича война? Може би Ужгород и ужгородска област (отчасти населена с унгарци) биха могли (на теория) да се дадат на унгарците заради доброто поведение на президента им, който подкрепя Путин, но и това не е задължително. А как само ще се разтреперят Полша и Румъния, когато Майка Русия им стане съседка!  Нашите патриоти направо ще си умрат от кеф!

Засега обаче кеф не се очертава, нещата стигнаха до мобилизация. Москва малко беше поизтръпнала и се беше накокошинила,  обаче – хоп! - двеста хиляди мобилизирани бяха пратени в зоната на военните действия, към тях добавиха и помилвани затворници – и Москва пак живна и се развесели.

Още по времето на историческата война за Новорусия започна да наедрява зародишът на трета война – метафизическа. Не веднага, а след като постепенно осъзна опасността от това, че Русия ще завоюва Украйна (и очевидно и Молдова), Западът започна вече не на думи, а с дела да подкрепя Украйна, която фактически се превърна в натовска крепост, противопоставяща се на Кремъл. Това, разбира се, е парадокс. Русия непрекъснато изтъква, че НАТО вече от много години иска да влезе в Украйна, за да постави Русия в безпомощно положение, на жаргон биха го казали „да я надупи“. Вместо обаче войната да спре НАТО, се случи тъкмо обратното. Финландия и Швеция се втурнаха към НАТО, а Украйна на практика стана защитничката на Европа.

Същината на метафизическата война, тази трета война, която днес се води на територията на Украйна, е в това, че и двете страни окончателно и безвъзвратно са се осъзнали като доброто и злото, светлината и мрака, а в такъв случай е изключен всякакъв компромис и каквито и да било преговори. След клането в Буча, референдумите и така нататък военни постижения на Русия, Западът определи Украйна като метафизическа светлина, за което човек дори не е необходимо да вярва в Бог, и щом това стана, въпросът за най-нови и модерни танкове и ракети е само въпрос на време – и на руските успехи.

Между впрочем тактическите успехи на руската армия в Донбас са мощен стимул за укрепването на руската светлина в главите на милиони руски граждани и на правителствения елит, който като че ли се беше позамислил малко какво да прави, докато наблюдаваше временните трудности при прегрупирането на войските  си (на Запад това го нарекоха отстъпление). Господарят на Кремъл очевидно се е изпълнил с нова енергия на светлината в очакване на пролетта и на победата.

Метафизическата война ни връща към религиозните текстове и по-специално към Библията, където в апокалиптичните сражения няма страхливи примирия. Воюва се до последния войник. Русия има повече войници и руският войник като правило се страхува от шефовете си (командирите) повече и от смъртта. Това помага в боя.

Западната военна помощ, която е като запек, тоест бавна и на болезнени напъни, едва ли ще помогне на Украйна да победи. Руският лидер не е страхливец. Когато в тъмното на ъгъла някой ти извади нож, той знае, че и ти си въоръжен. И че трябва да се бие докрай, на живот и смърт – и руският лидер ще се бие точно така. Крим ли? Че кой ще ви даде Крим бе! Да ви дадем Севастопол?! Не си го и мислете!

Изобщо не изключвам, че при неблагоприятни военни обстоятелства приклещеният в ъгъла лидер може да пусне атомна бомба над Киев и да постави Запада в адски кофти положение. От 1945 година Западът е до такава степен обладан от пацифизъм, че по-скоро ще се примири с бомбата, отколкото да отговори с нещо подобно. Ако ли пък си представим благополучен резултат, направо можем да очакваме да видим с очите си разкошната 140-метрова яхта на господаря с огромно знаме на мачтата да плува из просторите на Средиземно море, а самият господар да стои на мостика с бинокъл и с вечно малко киселото си изражение, да гледа победоносно покорените брегове и да се подсмихва: „Така ви се пада!“.

За да се спре метафизическата война, подкрепяна от по-голямата част от руския народ, която вижда в Путин „наше момче“, вижда собственото си разбиране за живота, биха могли да се предположат три възможности. Трябва, разбира се, да забравим „прекрасната Русия на бъдещето“, тази измислица на нашите славни руски либерали. Прекрасната Русия на бъдещето се насра. И не за първи път. През 1917 година болшевиките за пръв път унищожават розовата мечта на либералите. Та значи така – първият вариант е l’être et le néant (битието и неговото отсъствие, както би казал Сартър) на самия кремълски лидер. Това е безсмислено – да си мислим кога ще си иде; ще си иде, когато си иде. След него може да се появи нов Хрушчов, както навремето след Сталин. Режимът ще почне да търси начин да излезе от изолацията (въпреки че засега всички санкции на Запада за него са все едно бълха го ухапала).

Вторият вариант е кратко прагматично разбирателство между Запада и Китай, които да кажат в един глас: стига вече!

Невероятно, нали?

Третият вариант е пълното изтощаване на Украйна.

О, разбира се, някой нов дребосък Хрушчов ще е все пак някакъв изход от метафизическата задънена улица, но за това ще трябва и съгласието на руските елити за умерена политика, възможно е такова съгласие и да се постигне и тогава светът ще си поеме дъх, метафизиката ще свърши, но във всички случаи раните ще останат за много поколения напред.