Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов, който дарява хонорара си на Фонда за Украйна. 

О, Германийо, ти си най-добрият пристан за руски писател, решил да живее в Европа, понеже лъжите и смрадта в родната му страна са му дошли до гуша. Германийо, ти може би остана единствената страна на континента, която е готова адекватно да възприема културата както на източните, така и на западните си съседи на базата на собствената си огромна култура. През военната пролет на 2022 година бях тръгнал да живея в много разбираемата за мен Франция, но се позабавих, спрях в Берлин и ето че вече девет месеца се радвам на общуването и работата с безброй обикновени и много необикновени германци в най-различни краища на тази страна.  

През тези месеци живях и в дома на Бьол близо до Аахен, и в двореца Виперсдорф в горите на Бранденбург, преподавах в университетите на Люнебург и Хале – и се надявам да продължа да го правя. Подготвях за издаване нови книги, пишех статии, говорих в градския театър на Фрайбург – Германия е изключително благосклонна към мен. На равнището на философията и приятелската интерактивност в нея ми е леко и комфортно.

Но тази година ще остане в историята на човечеството зверски озъбена.

И се е озъбила не друга страна, а моята. Човек направо да се хване за главата от отчаяние. Няма да крия, че разбирах – войната е неизбежна. Натам вървяха нещата. Писах за това много преди войната и във „Франкфуртер алгемайне цайтунг“. Разбирах, че войната ще е безсмислена и безпощадна, както навремето Пушкин е определил руския бунт. Но това сега не е вътрешен протестен бунт, а война за унищожаването на цяла една страна.

Отминаващата 2022 година мина под знака на война, по-страшна и жестока от всички трилъри, взети накуп. За удивление на съвременния разум насред центъра на Европа Русия реши да "прибере" по имперски нови територии, да стане средновековна държава с подвижни граници, умивани от морета украинска и руска кръв. Като Путин с възторг обявява Азовско море за вътрешно руско море. Войната обаче се развива по такъв начин, че победители в нея няма да има – и целият свят не може да я спре.

Колко струва тогава този съвременен безпомощен свят, на който вече му писна от тази катастрофа?

Нищо не струва всъщност. Кръгла нула е този свят.

В тези безчовечни условия Германия преподреди следвоенния си ред. Дали тя носи поне някаква вина за тази война?

Несъмнено.

Тя повярва на горбачовска Русия, която я съедини в едно цяло, тя продължаваше да вярва на Елциновата държава по инерция, базираща се на корист, равнодушие, антиамериканизъм и затрогваща вяра във великата руска култура и едновремешната руска интелигенция – и ето го резултата: прозяпа кърваво-екзистенциалната заплаха от изток. А нали именно Германия, страна наясно с войните като никоя друга, би могла първа да даде сигнал за тревога.

Германия се заколеба, стегната от рамките на традиционната си разумност – нещо, което и без това вече й се е случвало. В края на 1920-те и началото на 1930-те тя неразумно недооценява вътрешната заплаха и потъва в мрак. Поради добротата и емпатията си обаче запазва от онези изживявания нервозността си, която се крие под кожата на нейната толерантност. Тази нервозност  живее в нея и днес, което доказва, че историческият опит оставя незаличими следи.

Германската политика по отношение на Русия през последните двайсет години би била смехотворна, ако не беше поощряване на путинската диктатура. В крайна сметка нашият диктатор се възползва тъкмо от това, че Германия си затваряше очите за много неща, като се започне от присвояването на Крим през 2014 година. Германският ред вдъхна сила на руския хаос, който придоби чертите на имперски патриотизъм. Стресната от началото на сегашната война, Германия започна своя военна перестройка, но като че ли вече е твърде късно.

Безсилният пацифизъм е забулил немското съзнание и е трудно да се измъкнеш изпод това було. Германия също като Франция вече е готова да почне да ближе раните си от разрива с бъдеща Русия, но засега бъдеща Русия не се очертава, а да разчиташ на следвоенна страна със същия кремълски режим може да се окаже позор.

Германия затъва в политически опортюнизъм, маскиран с нормалните човешки чувства, породени от развиващия се военен апокалипсис. Вината за войната се хвърля само върху кремълския управник, при все че три четвърти от моята страна го поддържат и го одобряват. Нито нахлуването в една съседна страна и походът срещу Киев, нито откритата и скрита мобилизация, която все пак стана факт въпреки различните увъртания, нито призоваването на украинците – с обещанието да ги спасят от европейския неонацизъм – в студения зимен ад без ток и отопление – нищо от това не породи в Германия желанието да се преразгледат корените на руската цивилизация. Че защо? Кой иска да разравя чужди говна?

В резултат руската империя рискува да остане завинаги реална заплаха за Запада и за същата тази Германия, която ще гледа да не поглежда натам, към Сибир, където не правят разлика между добро и зло. Наскоро гледах едно видео с учителки от Камчатка, които колективно призовават враговете украинци да бъдат унищожени и с имперска простота заявяват, че ние, руснаците, сме „отговорни за всичко на света“.

В човешко отношение обаче ти, Германийо, си оставаш единствената приятелска страна, която разбира законите на творчеството, на труда и на въображението. Но дали това е достатъчно? През новата 2023 година, разбира се, докато се разхождам из зимния мъглив Берлин, ми се ще да кажа ДА. Непременно ДАДАДА.