Исландия се готви да отбележи 200-годишнината на Рейкявик! Годината е 1986 и предстоят редица важни местни и международни събития. Неочаквано вниманието е привлечено от разследването на журналиста Валур Робертсон. Той е решен да разкрие най-обсъждания неразгадан случай в историята на Исландия – изчезването на Лара.
Видяна за последно през лятото на 1956 година на остров Видей, където работи като помощница на авторитетна двойка, от Лара няма и следа. Напуснала ли е острова наистина? Къде ли е отишла? Дали е жива още? Какво се е случило с Лара?
Ако 30 години си прикривал истината от всички, на какво ли си готов, за да не бъде разкрита никога...
Романите на Рагнар Йонасон са публикувани в 33 държави и са продадени в над 2 милиона екземпляра. Той е адвокат, банкер, писател и университетски преподавател. Превел е 14 от произведенията на Агата Кристи на исландски език. Носител е на редица престижни литературни награди.
Съавтор е Катрин Якобсдотир е министър-председател на Исландия. Тя е завършила исландска литература и е била министър на образованието.
Представяме ви откъс от "Рейкявик", издателство "Ера":
1956 г.
6 август
Сивата шапка просто отлетя в морето.
Кристиян беше излязъл от рулевата рубка1, за да се полюбува на гледката към залива Факсафлой2 и да огледа острова, към който приближаваха. Изглеждаше нисък и зелен на фона на планините. Когато внезапният порив на вятъра удари рибарската му лодка, той реагира бързо, но не достатъчно, и остана с празни ръце в опита си да задържи шапката. Помисли си, макар и никога да не би признал на глас, че можеше и да е по-зле – всъщност шапката, коледен подарък от жена му, не му отиваше. Сега наистина щеше да има добро извинение да си купи нова.
Сети се и че сега ще остане гологлав за посещението си на малкия остров Видей, точно до брега, близо до Рейкявик, но какво значение има това, след като цялата тази работа така или иначе щеше да бъде просто загуба на време? Все още на двайсет и няколко години, на Кристиян обикновено не му поверяваха важни задачи, но тъй като неговият началник отсъстваше, той се падна на смяна в празничния уикенд през август.
Исландското лято, изглежда, вече беше отминало през тази августовска сутрин, и по-специално тук, на лодката, без никакъв подслон от вятъра и без скритото зад облаците слънце. Нямаше редовни фериботи до острова, така че се наложи Кристиян да импровизира. Успя да сключи сделка с един стар рибар, когото познаваше отпреди.
– Почти стигнахме, Кристиян – провикна се с дрезгав глас капитанът от рулевата рубка.
Кристиян кимна, макар да нямаше кой да го види, и закопча още едно копче на палтото си. Наистина се оказа, че е доста студено. Ако не друго, поне пътуването щеше да е полезна смяна на обстановката, помисли си той, като се опитваше да гледа положително на нещата.
Една жена, вероятно малко над трийсет, стоеше на кея, за да го посрещне. Кристиян беше помолил своя приятел рибаря да се върне за него след час и половина, явно това посещение щеше да отнеме цяла сутрин.
Жената протегна ръка.
– Аз съм Олоф Бльондал. Добре дошли на остров Видей – лицето ѝ беше сериозно и не се усмихваше.
– Как сте? Казвам се Кристиян – представи се той и си помисли, че в маниерите на тази Олоф има нещо странно. Изглеждаше някак несигурна, но същевременно – Кристиян можеше да се закълне, – че тя изпитва облекчение да го види.
– Насам – каза тя плахо и тръгна нагоре по тревистия склон над кея. Кристиян я последва и забеляза, че има къса червена коса и е облечена с дебел вълнен пуловер.
Между двата зелени хълма на острова се появиха две впечатляващи бели сгради с червени покриви – старо датско колониално имение и малка църква до него. Когато наближиха, Кристиян забеляза колко разрушени изглеждаха постройките, боята се лющеше от стените и рамките на прозорците, имаше и няколко порутени пристройки, едната приличаше на краварник. Май бяха реликви от дните, когато някога тук все още е имало ферма. На половината път до църквата Олоф спря, обърна се и обясни:
– Всъщност не отиваме там. Съпругът ми е вкъщи, живеем наблизо.
Кристиян кимна.
– Никой ли...
Тя го прекъсна:
– Имаме ключове за имението, но никой не живее там. Малко е остаряло, но е в доста добър вид, предвид годините. Почти на двеста години е, това е най-старата каменна сграда в Исландия.
– Това момиче, Лара...
– Най-добре да говорите със съпруга ми – отново го прекъсна жената.
Кристиян вървеше до нея, без нито един от двамата да каже и дума. На острова духаше силен бриз и въпреки липсата на слънце беше по-топло, отколкото при пътуването с лодката. След няколко минути мълчание, той попита:
– Извинете, казахте, че живеете тук – вие и съпругът ви?
– Преместихме се през пролетта в една къща, която принадлежи на семейството ми. Тук прекарахме и миналото лято. Това е... – тя замълча. – Просто няма друго такова място...
Кристиян не се и съмняваше, островът със сигурност беше живописен – зелени поляни, заобиколени от сините води на залива, разположени срещу големия масив на планината Еся, но въпреки това думите на Олоф не му прозвучаха достатъчно убедително.
– Не сме далеч от къщата ни – продължи тя неловко. – Намира се някъде по средата между имението и старото училище.
На Кристиян му хрумна, че може и да е изпратен на острова поради някакво недоразумение. Трудно му беше да разгадае тази жена, но въпреки това не остана с впечатлението, че има много важна мистерия за разкриване.
Докато вървяха, умът му блуждаеше. Хареса му, че е сред природата, но предпочиташе да прекара този ден в края на краткото лято, правейки нещо съвсем различно. През последните години с няколко стари приятели се занимаваха с алпинизъм в свободното си време, вдъхновени от новината за покоряването на Еверест от Едмънд Хилъри3 и Тензинг Норгей, преди три години. Въпреки че Кристиян не се надяваше да достигне такива върхове, все пак напредваше. Само преди няколко дни се заговори, че северноисландският връх Хаундранги в Оксадалур е изкачен за първи път. Кристиян познаваше добре двамата исландци, които направиха изкачването заедно с един американец. Какво не би дал да е там точно сега, а не тук, в питомните околности на Видей.
И все пак, макар и по равен терен, той внимаваше къде стъпва, докато си проправяше път по тревистата земя. Спомни си как майка му се смееше и казваше, че исландските мъже винаги ходят така, сякаш крачат из гроздови треви4, дори когато земята е идеално равна. Основната му грижа беше да си тръгне от тук, без да усуче или да навехне глезен, или да изцапа костюма си. Притежаваше всичко на всичко три костюма: светлосив, който носеше сега и беше най-нов; раиран, който изглеждаше малко овехтял; черен, който пазеше главно за официални поводи... като погребения например.
Пред тях се виждаше стара дървена къща, черната боя се лющеше и очевидно е виждала и по-славни дни. В този момент една полярна рибарка се спусна над главата на Кристиян и той посегна да сграбчи шапката си, за да отблъсне птицата, но си спомни със закъснение, че шапката му сега се носеше някъде из залива Факсафлой.
– Не се притеснявайте – обясни Олоф. – Размножителният период приключи, няма да ви нападне – тонът ѝ за момент стана по-мек, сякаш бе забравила, че е в компанията на дежурен полицай.
Съпругът ѝ не излезе да ги посрещне. Забелязвайки това, Кристиян се зачуди защо именно Олоф бе изпратена да го посрещне. Това ли е обичайният начин, по който семейството правеше нещата, или се крие нещо друго зад това?
– Влезте – каза доста рязко Олоф, щом стигнаха къщата.
Кристиян пристъпи в един коридор, който се оказа част от всекидневната. Вътре беше топло, почти прекалено горещо за това време на годината.
– Отар – подвикна Олоф. – Отар, той е тук.
Кристиян чу шум горе, след това стъпки започнаха да тресат старата дървена къща. Без да каже повече дума, Олоф влезе във всекидневната и издърпа един стол до голяма дъбова маса, това беше сигнал за Кристиян да седне.
Той го направи и зачака, а тя го последва и също седна.
– Добро утро – каза мъжът, който бе слязъл по стълбите. – Аз съм Отар. Предполагам, че вие сте Кристиян?
– Да, аз съм. Благодаря много, че се съгласихте да се срещнем. Успях да обясня накратко по телефона, но работата е там, че се тревожим за Лара.
– Тя реши да си тръгне – равнодушно изрече Отар. – Отказа се от работа. Не знам защо. Бяхме доволни от нея в началото на лятото. Изглеждаше трудолюбива и съвестна. И все пак, младите днес... – лицето му остана безизразно, докато изнасяше тази реч и Кристиян хвърли поглед към Олоф, която сведе очи.
– На колко години казахте, че е Лара Мартинсдотир? – попита Кристиян, макар да знаеше отговора.
– Петнайсет – тихо отговори Олоф.
– Петнайсет – повтори Кристиян. – И казвате, че е решила да се върне в Рейкявик? Обратно вкъщи?
– Да – отвърна Отар.
– Кога?
– В петък. Петък сутринта. Естествено, възразих. Имахме споразумение да остане цялото лято като наша помощница, но нямаше смисъл да я убеждаваме.
Кристиян отново погледна Олоф, която седеше неподвижно, втренчила поглед в ръцете си.
– Както споменах по телефона, никой в Рейкявик не я е виждал или чувал... – Кристиян остави изречението без финал, докато наблюдаваше реакциите им. Олоф не вдигна очи, а лицето на Отар остана безразлично. – Така, значи Лара си тръгна в петък? – подкани той.
Отар кимна.
– Може би се изразих грешно, всъщност видяхте ли я да си тръгва?
– От тук не виждаме кея – отговори Отар. – И едва ли е моя работа да изпращам момичето. Доколкото ме касае, ако хората искат да напуснат, това си е тяхна работа.
– А вие, Олоф? Видяхте ли я да си отива?
Олоф поклати глава.
– Не видях нищо – каза тя, а думите ѝ прозвучаха странно кухо.
Още по темата
- "Най-голямо удоволствие ù доставя фактът, че двете ù сестри започват да се чувстват като нещо, което е домъкнала котката" (ОТКЪС)
- Докато един ден "И нея вече я нямаше"... (ОТКЪС)
- "На определена възраст няма нищо по-пагубно за ентусиазма от одобрението на родителите" (ОТКЪС)
- Емо Тонев с нова книга - с истории за хората, войната и надеждата
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни