Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде специално разрешение на Клуб Z да публикува Дневника ѝ на български.

9 май 2023 година

Прекарах двайсет и пет часа в Съветския Съюз.

Сериозно, без всякакви алегории. Във влака Харкив – Ужгород, номер 45, струва ми се.

Ако изпитвате носталгия по СССР – неистово ви го препоръчвам. Направо се качвайте и се наслаждавайте.

Във вагона категория „лукс" ("СВ" по-старому) в спалните купета дори килимчета има, с еленчета. Е, и всичко друго, както обичаме ние, старците: да не ни духа и тези вашите смартфони да не ни развалят очите, прозорците да не се отварят, климатиците да не работят и контактът да е само един, а опашката за него – от станция Богодухив до гарата в Нижин.

Но пък саламът е по 2.20 /зачертано/ (саламът „докторски“ – тип „телешки“ по съветско време струваше 2.20 рубли за килограм – бел. прев.), кафе по 15 гривни за голяма висока чаша от ръбесто грубо стъкло. Не влак, а машина на времето.

И, главното, „проводницата“ (стюардеса във влака – бел. прев.) е същата. Знам какво ви казвам, помня я от детските си години.

 – Така, пътници, бързо прибираме и сгъваме завивките, да не съм ви камериерка!

Дори прическата й не се е променила за четирийсет години, стилът е такъв, специален – тупирано гнездо.

– Не докосваме завесите, жено! Да не би после вие да ги перете?

Не, не, аз не капризнича, просто се забавлявам. Най-после пътувам към дъщерята си, с която не сме се виждали четиринайсет месеца. Затова не ме смущават нито елените, нито гнездото, бих пътувала и с товарен влак без всякакви прищевки.

Но сега преживях много забавен преход от миналото към Европа.

Всичко изглеждаше така: първо град Ужгород, после за кратко – ниви, пасища, село и хоп! – входът към Словакия.

Никога по-рано не съм преминавала границата през „пропусквателния пешеходен пункт“. Това е когато ти с паспорта си още стоиш в Украйна, а куфарът ти е в Евросъюза и вече са го отворили и проверяват за контрабанда.

– Колко цигари носиш?

И ти викаш от Украйна в Словакия: „Дві пачки“ („Две кутии“ – укр.).

Нищо друго не въздейства така на словашките митничари като украинските цигари. Можеш и граната да прекараш през границата, но цигарите не трябва да са повече от 40 броя. Иначе - международен скандал. Но аз съм налудничаво законопослушна и четирийсет и първата цигара честно я изпуших в родината си, точно на три метра разстояние от границата.

Град Михаловце прилича на нашия Миргород, например. Мъничък, спретнат – къщите се редуват с пететажни блокове. Всички се познават, поздравяват се един друг и непременно питат гостите: „Украйна?“. Не знам защо, но ти става приятно.

Страхът да изпуснеш комендантския час вероятно ще остане в мен завинаги – вградена опция. Поне четири пъти погледнах часовника си – дали ще успея да стигна навреме. И четирите пъти се сепнах и „ударих спирачки“ – тук е мир.

Вместо вой на сирени – пеене на птички. Вместо военни камиони, из улиците щъкат деца с ролкови кънки и тротинетки.

Колко е хубаво, колко просто и колко… правилно.

И уж малко притъпилата се остра болезнена ненавист, тук, в мирния живот, пак кипва с невероятна сила.

Гледаш наоколо и си мислиш: „Ето какво ни отнехте, гадове!“

P.S. Чака ме дълго пътешествие. Влакове, автобуси, самолети. Да прегърна дъщеря си – и обратно с машината на времето, килимчетата с елените , лелката с гнездото. Но нали знаете, готова съм и с товарния влак, но обратно, у дома, в Харкив!

На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на инвазията Харкив постоянно е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 г. населението на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по големина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да напуснат града, преселвайки се в други региони или напускайки страната.

Но все пак днес в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, как се опитват да живеят пълноценно и достойно ни разказва във „Военният дневник на една харкивчанка“ украинската журналистка и писателка Анна Гин. 

Превод Валентина Ярмилко