"Хиатус. До пъпа на Земята и обратно" е особено творение - сблъсък между руския поглед на Анатолий Корольов върху българите (понякога поизкривен от срещата на руснака с непонятни реалии или от желанието му да идеализира) и този на Георги Борисов, който ту рязко му се противопоставя, ту се опитва да го приземи, описвайки нравите на сънародниците си и на техните „по-големи руски братя“.

На полето на книгата Корольов и Борисов водят диалог – подават си реплики, отговарят двусмислено, или просто разказват паралелно.

Представяме ви кратък откъс:

Пловдив

И тук е пълно с цигани!

Минаваме през живописен цигански катун: жени с пъстри фусти, звън на мъниста, огньове, цвилене на коне, цигански деца живописно лапат консерви с ножове, а ето че някакъв циганин е откраднал валяк. Лицето на крадеца е разкривено от страх ­- ще го настигнат! ­Валякът пълзи със скоростта на костенурка, но тарикатът няма психологически сили да пусне волана. Циганинът никога не пуска уловеното.

Защо обаче в пътеводителя на Вайс няма и дума за циганите?

Когато колата спира на едно кръстовище, аз подавам глава от прозореца и питам група цигани: вие цигани ли сте?

Не, отвръщат те хорово, ние сме македонци.

(Между другото, по-късно в Мелник ние със Стоян отново се натъкваме на група очебийни цигани, но когато Стоян ги пита как да стигнем до винарната в Кордопуловата къща, те дружно заявяват, че не знаят къде се намират и как се казва тази местност.)

Кои са македонците ­- питам Георги и Стоян?

Братята не знаят.

Надничам в пътеводителя. И там няма и дума за македонците.

Между другото, вече повече от десетина минути се движим из Пловдив, а наоколо си виждам един унил, типичен съветски град от блокови жилища. Нито една джамия! Нашата първа цел е посещение при забележителната преводачка Здравка Петрова. Тя е превела всички мои романи от руски на български и казват, че ги превела прекрасно. Здравка живее на улица „Достоевски“*. Ето го и нейния блок. Навън все същите мургави македонци се греят на огън. Явно България е твърде студена за тях страна.

* Необяснима е логиката, по която тази тиха и толкова трудна за откриване уличка, застроена с неугледни панелни жилища от по три етажа, е кръстена на името на един от най-популярните световни писатели Достоевски, след като дори живеещата на нея най-голяма наша преводачка от руски Здравка Петрова преведе хиляди страници първокачествена проза, включително "Ана Каренина" на Толстой, но нито ред от Достоевски...

От дома на Здравка Петрова заедно със Здравка Петрова поемаме към центъра на Стария Пловдив, виж ти! Внезапно грозният съветски районен център се превръща в римска провинция! Калдъръмът се вие като лоза. Душата кипва от радост. Всяка гледка в Пловдив е хубава като колоната на Траян. Оставяме колата на една пресечка в квартал „Капана“* и се качваме към Творческия дом на българските писатели. Вземаме си довиждане със Здравка, тя тръгва по свои си работи, извръщам се: един Господ знае ще се видим ли някога отново. Такива мълниеносни срещи винаги са трагични. Едва сме се ръкували, и вече се погребваме взаимно.

От върха на тепето се разкрива панорамата на града. Красота! Пловдив е град за римски богове, за смъртните тук е неуютно да живеят, едва си драснал клечка, за да разгледаш панорамата на античния форум, и животът вече угасва и човекът се сгърчва в ръката на съдбата като обгоряла клечка.

* Каква тънка метафора на пловдивския градски гений за подстъпите към Стария град и нашето повествование! – Бел. Георги Борисов

Отклонение осмо (заупокойно)

Където на боговете им е широко около врата, място за смъртните няма... Макар че, ако си забелязал, читателю, колкото е по-прост и беден у нас човек, толкова по-живописни и полезни за здравето места си подбира. Богатият ще се завре непременно в заведение, а голтакът ще метне дрехата от гърба си на тревата и ще пирува цял ден на чист въздух край някое водопадче. Да вземем циганите, които руснакът Корольов предизвикателно именува македонци -­ цял живот на открито и все край приказно красиви, обявени за резервати гори, реки, езера или в краен случай покрай някоя вилна зона... Друг е въпросът какво остава след тях, остава ли нещо и какво въобще означава за тях „цял живот на открито“...

Винаги съм се питал как е възможно такава божествена земя да се населява от толкова проклето племе като нашето. Откакто обаче Берлинската стена падна, България се опразни като разграден двор. Движението към столицата и още пὸ на запад стана еднопосочно. Населението започна масово да мре и да бяга презглава от родните си места, сякаш са радиоактивни. Провинцията обезлюдя.

Една неделна сутрин на 2006 година, след като предния ден по поръчение на Толя до среднощ освежавах спомените си във всички описани по-долу от него пловдивски кръчми, установих, че трябва да се върна по възможно най-евтиния начин до София. Ръмеше, но аз тръгнах пеша по главната улица, вдишвайки с наслада пресния въздух. Вървях така десетина минути, когато изведнъж ме прониза усещането, че се движа по някоя просмукана с влага и есенна печал алея в Централни гробища. Спрях се и огледах. И тогава осъзнах, че на тази любима моя пешеходна улица на втория по големина град в България, пълна и шумна като пролетен поток по всяко време на деня, аз съм единственият пешеходец. Беше краят на март, върбовите клонки в градината вече зеленееха. Прекосих я и поех към жп гарата ­ това величествено за всеки самотник и бездомник стълпотворение от посоки и езици, задръстило паметта ми с грохот, локомотивни свирки, човешки съдби, надпревара и блъсканица, пот, глъч и плач, куфари, денкове, бохчи... Когато влязох вътре, беше толкова тихо, че се чуваше как високо над мен тъпче на място стрелката на гаровия часовник. Сякаш нощта не беше изобщо свършвала или тепърва започваше ­ и нито един пътник или дори скитник, само дълги редици от празни пейки и от затворени гишета.

Разбудих едно злощастно същество, заспало на очилата си зад стъклената преграда на касата, и излязох да се подкрепя с остатъка от монетите. Наближаваше обед, но и гладни като че ли нямаше. Поръчах си парче печено пиле и седнах на една дървена маса под чадър с надпис „Coca-Сola“. Срещу мен довършваха порциите си двама полицаи, явно нощна смяна, на съседната маса брадясал тираджия гасеше фас в купчинката кокали. Встрани, прав, броеше хапките ни местен луд и мучеше. В момента, в който тираджията се надигна, нещастникът грабна пластмасовата му чиния и с бързината на прилеп се совна зад бараката. След няколко минути изскочи пак и събра полицейските огризки. Повече не го видях. Едва дочаках влака, но пътуването си с жп линиите нямам сили да опиша. Следващия път ще пусна Толя с вагон из България, неговото описание ще е далеч по-цветисто. Руснаците имат къде по-голям и горчив опит от нас в пътуването с влак.