Дебатът за националния празник на България клокочи от години. С предложението на ПП-ДБ и ГЕРБ в конституцията да бъде записано, че 24 май е националният ни празник, той вече се поставя в самия център на обществения дебат от най-високо място. Разгорещената дискусия ще продължи поне няколко месеца, докато текат сроковете и обсъжданията по измененията в основния закон, без въпросът да е по някакъв начин предрешен.

Защо не трябва да е 3 март

Първият въпрос е не кой да е националният ни празник, а защо да не бъде вече 3 март (който в предложението остава официален редом с другите – Съединението, Независимостта, Денят на труда, Гергьовден, Денят на народните будители, Рождество, Нова година и Великден).

Не защото въпросът е за датата – знае се, че на 3 март 1879 г. е подписан само един предварителен договор. Нито защото конкретна дата е начало или завършек на някакъв процес. Иначе можем да вземем за решително начало на националното ни освобождение Априлското въстание и датата 20 април 1876 година или пък Независимостта и датата 22 септември 1908 година, а за първопросветна дата – създаването на кирилицата на Климент Охридски, а не на глаголицата на Кирил и Методий.

Основното изискване към един национален празник е той да се осланя на достойнствата и постиженията на собствената нация, а не да увековечава благодарността към чужда – без изобщо тази признателност да се заличава. Защото иначе това е празник, който подхранва националния комплекс за дарената свобода. И аргументите, че отхвърляйки игото на вечно благодарните, ние проявяваме своята комплексираност на освободени, всъщност ни държат под хомота на този комплекс.

Безкрайните колизии между България и Русия

А този комплекс се поддържа поколения наред в Третата българска държава (която е и Княжество, а после Царство България, и НРБ, и Република България) от романтични и едноизмерни масови разбирания за собствената история. Които не могат да прокарат разликата между искреното желание на участвалите руснаци и други народности от Руската империя в Руско-турската война от 1877-1878 г., включително на част от техните елити, да помогнат на един славянски народ на Балканите, и държавните интереси на тази империя. С тези разбирания хората не могат да си обяснят защо след като Русия ни харизва идеала за Сан-Стефанска България (която сама знае, че не може да го осигури), после, когато българите се опитваме да го постигнем, тя все е срещу нас – и в Сръбско-българската война, и в Междусъюзническата, и в Първата световна.

Част от сънародниците ни не искат да проумеят, че тази империя си има свои интереси, които има право да преследва, и които влизат в конфликт с българските интереси, които ние също имаме право да преследваме. И че не само грешките в целеполагането и тактиката и от двете страни обясняват безкрайните колизии между Русия и България – просто освободеният искаше да е свободен, а не отново зависим. Неслучайно политическото кредо на Левски, срещу когото едва ли би издигнал глас и един българин, изключваше освобождение отвън.

Затова, без да се надига каквато и да е русофобия, 3 март не бива да е националният ни празник, за да може най-сетне да завършим освобождението си – и от освободителя. Признателността ни към Русия ще е истинска, а не верноподаническа, само ако не е за сметка на собственото ни национално достойнство.

24 май е символ на принадлежност и принос към нашата цивилизация

Ако 24 май бъде определен за национален празник, той няма да е само една дата, славеща Солунските братя. Той ще е символ на цял един цивилизационен процес. Който започва с покръстването, като суверенно решение на Първата българска държава, и продължава със собствения ни принос и отпечатък към християнския свят чрез своя писменост и книжовност – пак със суверенните усилия на нашата държава. Те процъфтяват и при Второто българско царство, а през Възраждането всенародният устрем към просвещение, заедно с борбите за църковна независимост, полагат темелите вече на българската нация. Същата, която окончателно се утвърждава с въоръжената борба за независимост и постига своята Трета държава с решителната помощ отвън. После България тръгва по своя независим държавно-национален път, но никога не успява да се освободи напълно от своите външни освободители.

Затова 24 май е символ на цялото ни народностно-национално-държавно единство през вековете. Отделно, че той е уникален в световен мащаб, поставяйки на пиедестал образованието и културата. А ще стои пред нас и като общонационална задача – да възвърнем онзи масов устрем към просвещение, вкоренен от възрожденците и неугаснал и при комунизма, който днес почти се е сгромолясал, и който единствен може да ни въздигне.

Опасността от разединение

Задачата за национално обединение около един масово обичан празник, какъвто е 24 май, обаче, няма как да не бъде овъргаляна в политически боричкания. Разбира се, всяко голямо политическо решение, каквото е и това за празника, е плод и на политическото време – каквито бяха и Априлското въстание, и обявяването на Независимостта, търсещи да се възползват от международната политическа конюнктура. Но подбудителите им преследваха националната кауза и макар едното начинание да беше неуспешно, а другото успешно - и двете в крайна сметка победиха.

Днешният упрек, че евроатлантизмът иска да ни откъсне окончателно от Русия заради войната в Украйна няма нищо общо с упреците на тогавашните скептици, които казваха – не бързайте, не рискувайте, ще се провалим. Защото онези българи не бяха против националната свобода, а просто не вярваха в собствените ни сили, че ще успеем сами, или смятаха, че не му е дошло времето за окончателна независимост.

Днес борците срещу „откъсването от Русия“ са съвсем други – те просто не искат да имаме собствено национално достойнство, залагайки на едва прикрит васален патриотизъм. А 24 май е само началото на един дълъг път. Дано не се препънем още на старта му, за срам пред предците ни, тръгнали уверено по него още в зората на Третата българска държава.

Дойче веле