„Другари, картината в икономиката е потресаваща. Ние всяка година казваме, че имаме прираст 5,6 – 6% и т.н. А знаете ли каква е картината? Ако вземем за база 1983 г., ние не само че нямаме никакви проценти прираст на националния доход, ако изключим тези чужди кредити, които получаваме от Запада, т.е. нашите задължения, които се увеличават, ако ги махнем тях, ние имаме непрекъснато намаляване”.

Горните думи са изречени през 1989 г. от новия генерален секретар на Политбюро на ЦК на БКП другаря Петър Младенов. Той е назначен пряко от властта в Кремъл само две седмици след принудителната оставка на Тодор Живков. Думите му са пряко доказателство за "силата" на комунистическата икономика и въпреки документалните доказателства за пълния крах на плановиците в продължение на десетилетия, днес в страната избуяват митовете за някаква сюрреалистична мощ на родната икономика в годините на комунистическата диктатура, стигащи до кресчендото, че сме били "20-ата икономика в света".

Разбира се, за такова твърдение няма никакви доказателства.

В днешния текст по проекта ни „100 въпроса за тоталитарната държава“ ще се опитаме да обясним, на базата на документални доказателтва, че митовете не са равни на истина, а понякога дори са точно обратното. Преди това обаче - нека обясним разликите между комунистическата планова икономика и свободния пазар.

Планова икономика

Плановата икономика или още наричана командна е вид икономическа система, при която производството и разпределението на благата се управлява според предварително установен план. При плановата икономика в страните под влиянието на СССР управленският център по политически път решава, какво трябва да се произвежда и в какви количества, като производствените предприятия са най-често собственост на държавата. Плановата икономика е неизменна част от комунистическия строй на управление, и в миналото всички държави от т.нар. социалистически лагер са следвали такъв път на икономическо развитие.

Според някои анализатори плановата икономика има своите предимства. Например в тоталния контрол на държавата на цените, което не позволява варирането им в широки граници и дава възможност в голяма степен на гражданите да могат да си позволят стоките и услугите на територията на страната. Освен това командната икономика по презумция осигурява ниска или никаква безработица, защото държавата наема служителите, без да се интересува от това дали са нужни в производството. Това е възможно заради факта, че самото производство не работи на пазарен принцип и се изкупува обратно от същата или друга подобна държава.

От друга страна негативите на такъв тип стопански живот са широки известни, заради напълно еднаквия опит на всички страни, опитвали да построят икономическия си свят по този начин. Строгият контрол над цените поражда дефицити в магазините, заради невъзможността да се продават стоки, които не могат да доведат до рентабилност дори за една цяла държава. Дефицитите са навсякъде и по всяко време.


Показват го наскоро - преди около 10 години - разсекретени отчети на БНБ, които преди това са с гриф "Строго поверително от особена важност". Разбира се, ценовата политика на потискане се поема през нови и нови държавни дългове. Скритият е ефект е т.нар. скрита инфлация. За периода 1970-1988 г. икономиката е нараснала с 285%, като средният годишен доход (така е наричан ръстът тогава) е бил 6 на сто. В същото време масата на свободните парични средства се е увеличила с 510% - средно с 9,5 на сто годишно. Така се генерира скрита инфлация, защото цените на стоките и услугите са определяни от държавата и не са се променяли с десетилетия.

Пазарната икономика, обратното на плановата, е конструкт, при който по голямата част от разпределението на ресурсите става чрез взаимодействие между продавачи и купувачи на стоки и услуги. Казано просто - пазарната икономика разчита на предприемачите и отношенията между тях, на конкуренцията между тях и в крайна сметка на регулацията на потребителите, които могат да избират между различните стоки, цени и отношения.

Планова икономика в България

Що се отнася до България, плановата икономика пристига след утвърждаването на комунистическия режим в България през 1945 година, когато основната част от стопанската собственост е национализирана или колективизирана, а развитието на икономиката е изцяло под контрола на БКП, която поставя икономическите цели на свои конгреси под формата на петилетни планове. Фактите сочат, че в началото на това управление - в първите му 20 години - ръстът на БВП на глава от населението се увеличава от около 1651 долара до 5284 долара.

Този ускорен растеж днес се обяснява с факта, че преди идването на комунистите българската икономика през Втората световна война е срината и губи над 20% от своята стойност. Тоест ръстът е от абсолютното дъно.

Причини обаче има и други. През втората половина на 50-те години на миналия век политиката на интензивна индустриализация, финансирана от бюджета, и концентриране на трудови ресурси в градовете довежда до значителен икономически растеж. По времето, когато Вълко Червенков е министър-председател (1950 – 1956), България претърпява значителна индустриализация със среден ръст на икономиката от 22,8%. Основният двигател на индустриализацията е привличането на стопански ресурс от селото чрез ниски изкупни цени на селскостопанската продукция и висока продажна цена в търговската мрежа. Това е възможно поради наложената колективизация, партийното управление на селското стопанство и пълната икономическа зависимост на селяните.

В същото време в следващите 20 години ръстът се забавя рязко и през 1989 г. е едва 6217 долара на глава от населението. Всъщност забавянето започва да се усеща още през 60-те години на ХХ век, когато този модел на екстензивно развитие спира да функционира и нетният материален продукт започва бавно, но устойчиво да намалява. Дефицитът в платежния баланс, високият външен дълг и системните загуби в селското стопанство и цели сектори на промишлеността остават постоянни проблеми до края на века. Така например в края на 60-те години около 1/3 от разходите на бюджета служат за покриване на загуби на предприятията, а други 40% – за безвъзмездни инвестиции, които те не могат да финансират сами.


Проблемите на плановата икономика достигат своя пик през 80-те години, когато ясно проличалата си невъзможността на строя да привлича и използва финансов капитал, необходим за модернизация, в комбинация с нежеланието на управляващата комунистическа партия да ликвидира или реформира редица губещи производства, води до натрупване на значителен външен дълг, който през 1987-а надхвърля по обем БВП. Тоталитарното управление на комунистическата партия начело с Тодор Живков завещава колосални за времето си дългове, за които обществото нищо не знае – близо 11 млрд. долара външен дълг и 26,5 млрд. лева вътрешен дълг, които подпечатват третия фалит на държавата по време на режима на БКП.

Първият фалит

Всъщност практическите фалити на Народна република България в периода на комунистическото управление са най-малко три и трите - добре документирани, въпреки че дълго време официалната линия на партията крие от гражданите фактите за тях. Основният кредитор на държавата, още от самото начало на установяването на "народната власт", е Съветският съюз. Първият проблем се появява още през 1960 година, когато въпросът с издължаването към съветските банки, базирани в Париж и Лондон, както и към Държавната банка в Москва, става неотложен. Именно през тази година в строго поверителен доклад председателят на БНБ Кирил Несторов предупреждава висшето партийно ръководство:

"Ейробанк, Париж, и Московската народна банка, Лондон, ни уведомиха, че не са в състояние да ни предоставят нови търговски кредити, докато не намалим сумата по ползваните досега такива. Всяко неплащане може да изложи на риск двете приятелски банки, както и Държавната банка на СССР."

Именно тук в историята става ясно как точно България предава своя златен резерв на Москва. Заради положението от 1960 г. БНБ предлага различни мерки изразяващи се в съкращения и икономии на валута, но заключението е, че и „те не са в състояние да решат цялостно въпроса за плащанията ни с капиталистическите страни през тази година. Поради това БНБ не намира друг изход от положението освен използването на златните резерви, които се намират [от 1959 г.] на съхранение в Държавната банка на СССР”.

Тодор Живков – по онова време първи секретар на ЦК на БКП, прави неуспешен опит да измоли от съветския ръководител Никита Хрушчов отсрочка за връщането на старите кредити и получаването на нови. Заедно с министър-председателя Антон Югов, двамата се обръщат с писмо до премиера и генерален секретар на ЦК на КПСС, в което признават, че въпреки взетите мерки „ние не сме в състояние да посрещнем срочните погашения в капиталистическа валута през второто и третото тримесечие на тази година.”

Зам.-председателят на БНБ по това време проф. Нешо Царевски разкрива:

„Спомням си, че с Кирил Несторов, председател на БНБ, изготвихме доклади – устни и писмени, до Тодор Живков и Антон Югов за тежкото валутно положение на страната и платежния баланс. Тогава се взе решение да се направи обръщение към Хрушчов двете съветски банки в Париж и Лондон да помогнат, като ни кредитират със западна валута. Хрушчов ни изпрати отговор в размер на една страница и с него становище на Госбанк, Москва, която доста критично се отнасяше към българската валутна политика.”

След отказа на Хрушчов да рефинансира българския дълг Живков изпада в безизходица. Тогава той еднолично решава да предложи на съветското правителство да купи българския златен резерв, като по този начин погаси част от дълговете. Самата операция по прехвърлянето е улеснена от факта, че няколко месеца по-рано българското злато е предадено за съхранение в Държавната банка в Москва.


Тук се налага да направим една вметка - днес редица антиевропейски гласове, привърженици на стария режим и на Москва, се позовават на това, че резервите ни от злато (около 60% от тях) се намират в Лондон. Това е така, защото британската столица е един от трите големи пазара на благородния метал в света. Другите два са в Ню Йорк и Женева. Напълно логично е там да се държат и резервите, особено при положение, че върху тях се трупа лихва.

От друга страна Москва нито тогава, нито днес е такъв пазар.

"По това време на България вече не отпускаха кредити от чужбина, защото бяхме използвали вече много такива. Нямаше изгледи за нови валутни постъпления, с които да плащаме лихвите и кредитите. Причината за продажбата на голямото количество злато на СССР беше, че вече никой не искаше да даде кредит на България, дори и съветското правителство", разкрива проф. Нешо Царевски, началник на управление „Валутно” в БНБ от 1959 г. и впоследствие зам.-председател на БНБ пред прокуратурата през 1990 г.

Това обаче не е единствената подобна история. През май 1962 г. Бюрото на Министерския съвет разрешава на БНБ да депозира 6 тона злато в Унгарската банка срещу кредит в размер на 10 млн. долара. Заложените общо 5878 кг злато обаче по-късно също са продадени за погасяване на кредити.

Сериозните проблеми с платежния баланс на НРБ и острата нужда от конвертируема валута за погасяване на взетите кредити продължават и след това. Чрез БНБ и Българска външнотърговска банка през 1964 г. е депозирано още злато в залог срещу кредит в Московската народна банка в Лондон в кюлчета и в български и чуждестранни златни монети. Три месеца по-късно то също е продадено. Теглото му възлиза на 5849 кг, а операцията е съгласувана отново с Живков.

Така между 1960 г. и 1964 г. с негово разрешение са продадени общо около 31 880 кг или 31,8 тона чисто злато, като получената конвертируема валута е използвана единствено и само за погасяване на задължения предимно към съветските банки – Ейробанк в Париж и Московската народна банка в Лондон.

За това как работи комунистическата държава, става ясно от още един детайл. Тези сделки са осчетоводявани в БНБ по специална сметка 105 „Разни дебитори и кредитори”. Какво се е крие зад нея разяснява бившият зам.-председател на БНБ проф. Тотю Тотев:

„Сметка 105 „Дебитори и кредитори” е „тъмна” сметка, която не дава представа за същината на извършената и осчетоводена по този начин операция.”

Вторият фалит

През 1973 г. страните производителки на петрол от ОПЕК налагат контролирано производство на петрол и увеличават цената му, което оказва значително влияние върху световната икономика. В България обаче, въпреки че получава съветски нефт, част от който продава на трети страни, правителството не предприема ефективни мерки, които да смекчат удара върху икономиката от покачването на цените на петрола.

Тодор Живков, който вече е генерален секретар на ЦК на БКП и председател на най-висшия орган в страната - Държавния съвет, е принуден лично да моли за помощ тогавашния генерален секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев. Москва отново отпуска финансова помощ на България под формата на два поредни годишни транша от по 400 млн. рубли, защото управлението на Живков за втори път е изправило страната до ръба на неплатежоспособността. Валутните задължения към 1978 г. достигат заплашителните 6 млрд. долара.

"Благодаря за помощта, която Политбюро на ЦК на КПСС и съветското правителство ни оказаха с отпуснатия кредит. Без тази помощ България от тази година нямаше да бъде платежоспособна."

Това са думите на Живков, отправени към съветския ръководител по време на срещата им в Крим през лятото на 1978 г. С тях Живков признава пред генералния секретар на КПСС втория фалит, до който България е докарана през 1877/1978 г. в резултат на неговото некомпетентно управление.

Третият фалит

Плановата икономика в комунистическа България продължава да буксува и режимът влиза в поредна спирала на външни дългове през 1985 г. Лошите икономически показатели във всички отрасли и неадекватната политика водят до взимането на все повече заеми от западни банки и до все по-голямо задлъжняване на режима. В същото време Тодор Живков отказва да прави каквито и да е икономически реформи.


През октомври 1987 г. той е предупреден в писмена форма от председателя на БНБ Васил Коларов, че реално управлението се намира в състояние на фалит. От документа става ясно, че общата задлъжнялост само по външния дълг на страната достига до около 6 млрд. валутни лева, което е около 7 млрд. долара. Управителят на БНБ, който тогава се нарича председател, казва на Живков, че "единственият начин да се обслужва нормално външният дълг е взимането на нови кредити."

Нещо повече - по думите на Коларов, в света на държавните финанси е прието за нормално плащанията за основния дълг и за лихвите на една страна да не надхвърлят 25 на сто от общите ѝ валутни постъпление, докато в България по онова време това съотношение е 100 към 100. Тоест - България дава всичките си валутни постъпления за покриване на основния дълг и лихвите към него.

Тодор Живков обаче отказва да приеме истината и вкарва страната в нови огромни дългове, за да остане на власт и да продължи да поддържа илюзията за „развития социализъм”. Към края на 1989 г. режимът на Живков и БКП натрупва близо 11 млрд. долара външен дълг.

Признанията на Живков

По-късно, когато Тодор Живков вече е паднал от власт и е разпитван от Главна прокуратура, той признава:

"Аз не твърдя, че народът е живял в изобилие – такова беше времето. Ние сме идеализирали Съветския съюз. Той за нас беше образец. И трябва да бъда сега подлец, за да кажа, че още тогава съм бил наясно какво е било положението в Съветския съюз.

Ние постепенно виждахме и започнахме постепенно да чувстваме, че съветските хора живеят по-лошо от българските граждани. Очевидно е, че ЦК на БКП и генералният му секретар са били под влиянието и в плен на илюзията, че победата на социализма в Европа е гарантирана.

И накрая, понеже говоря откровено, искам да подчертая, че тази политика за тогавашните условия беше правилна, но започна да ражда своите парадокси и противоположности. Бавно, но сигурно бяхме осъдени на технологично и информационно изоставане, тъй като нашият пазар беше главно социалистически.

От 1985 г. моделът на развитие, който бяхме избрали, започна да се руши. Ясно беше, че той крие в себе си предпоставките за своето ликвидиране."

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.