В поредната ни публикация от рубриката "100 въпроса за тоталитарната държава" продължаваме темата за "доброволните" бригади през лятото. Въпроса дали работата на полето или в някой завод по време на ваканцията не е всъщност нещо като ангарията по време на Османската империя, но прилагана от собствената държава, ни зададе на електронната поща Марияна Николова.

Срещнах любовта на живота си в доматените полета на едно крайдунавско село.

Тя учеше право, а аз - журналистика. 

Какво правехме тогава в топлата и ранна есен на 1981 г. сред доматите?

Как какво? Беряхме ги. Правото и журналистиката можеха да почакат един месец в името на реколтата. И други науки и занятия можеха да почакат в тези усилни дни, от които зависеше щеше ли да има суровина за консервните фабрики и консерви за главния им съветски пазар.

Реколтата беше първата и неотложна задача, в чиято сянка сезонно оставаха всички останали. Ученици, студенти, войници, чиновници - властта мобилизираше целия си човешки ресурс за прибирането ѝ.

Роденият след 1989 г. с основание би попитал: Но защо? Нямаше ли земеделци, селяни, които да приберат това, което са отгледали? 

Нямаше. По-точно нямаше достатъчно. Това беше един от основните демографски, икономически, социални и дори културни проблеми, които комунистическата индустриализация създаде. Тя построи заводи и градове, които обезлюдиха селата, изсмуквайки работната им сила. 

Отделно, колективизацията на земята, създаването на т.нар. ТКЗС-та (трудово-кооперативни земеделски стопанства) и по-късното им фактическо одържавяване и уедряване в т.нар. АПК (аграрно-промишлени комплекси) уби икономическия интерес на селяните да обработват земята и да гледат добитък. 

Градският бит, гарантираната заплата в завода или на строителния обект се виждаха на все повече хора по-привлекателни от усилния труд на полето, несигурния му резултат и мизерните надници и пенсии. 

"Какво са селяните? - шегуваше се един съученик още през 80-те години на миналия век. - Малка и постепенно изчезваща социална прослойка, която помага на учениците, студентите и войниците да приберат реколтата".

При преброяването на населението у нас през 1946 г. 24,7% от него или 1,7 милиона души живеят в градовете, а останалите 75,3% или 5,3 милиона живеят в селата.

Най-чувствително това съотношение се променя в следващите две десетилетия - главно заради миграцията от селото към града. От  1946 г. до 1956 г. градското население на България нараства от 1 735 хиляди души на 2 556 хиляди души, т.е. с около 821 хиляди души. 

От 1956 г до 1965 г. ръстът на градското население достига 2 556 хиляди души и то вече брои 3 823 хиляди души или 46,5% от населението на страната.   

От 1965 до 1975 г. делът на градското население се увеличава от 46,5 % на 58 %. Градовете с население над 100 000 жители  нарастват на седем от пет. Това са София, Пловдив, Варна, Русе, Бургас, Стара Загора и Плевен. Между 1975 г. и 1985 г. съотношението селско-градско население става 58,0 % към 64,8 %. От 1985 г. до 1992 г. съотношението се променя на 32% на 68% за градовете. Данните са на Българската академия на науките. 

Онази земеделска България, която е "хранела Европа" и я е учила на градинарство още тогава беше легенда от миналото. "Народната власт" твърдеше, че развива "интензивно земеделие" - с механизация, изкуствено напояване, уедрени площи. Но при много култури, като доматите например прибирането беше ръчно - като "едно време". А те бяха един от продуктите, в които страната ни - заради климатичните си условия и стопански традиции - беше специализирана.

Тогава икономиката не се движеше от частния интерес, а от стопанските задачи, поставени от партията. Изпълнението на тези задачи беше първостепенен патриотичен и обществен дълг. 

Той не беше регламентиран със закон. Но никой не смееше открито да му се противопостави, защото това навличаше неприятности. 

Трудовите бригади официално бяха "доброволен", безплатен или нископлатен труд в полза на обществото и държавата, който се организираше от казионните организации на тоталитарния режим - основно от младежката организация, наричана Комсомол (съветско съкращение на Коммунистический союз молодежи - Комунистически съюз на младежта) или ДКМС (Димитровски комунистически младежки съюз). 

На практика това беше форма на принудителен безплатен или почти безплатен труд в сектори с остър недостиг на работна ръка, който някои днес оправдано сравняват с ангарията през феодализма - безплатна работа на крепостните за местния феодал.

Имаше форми на принуда. Ако студент откажеше да ходи на бригада, не заверяваха семестъра му, защото съответната комсомолска организация не си даваше съгласието. Войниците отиваха на бригада (понякога за целта не ги уволняваха и след като срокът на службата им е изтекъл) по заповед на командването, учениците - по нареждане на училищните и комсомолските ръководства, а служещите - под ръководствата на партийните и профсъюзните си организации. Всяка от тези структури имаше средства и методи да смазва в зародиш несъгласието и съпротивата, затова такива просто нямаше и въпросът за отказ от полагане на безплатен труд изобщо не стоеше. От бригада можеше само да се изкръшка, ако човек успее да си намери извинителна причина - например свидетелство за някакво заболяване.

Бригадирското движение при "зрелия соц." беше институционализирано - имаше централен, окръжни и общински бригадирски щабове, почти военна структура и йерархия. Бригадирите носеха сини дочени униформи, сутрин и вечер се строяваха в лагерите си за вдигане и сваляне на националното знаме, за разпределяне на задачи, отличаване на ударниците и порицаване на мързеливите и недисциплинираните.

Бригадирска книжка. Уикипедия

Бригадите имаха "командири" и техни заместници "по техническата част" и по "политическата част" (загадка беше в какво се състоеше тя) , които носеха отпред на куртките си червени пагончета съответно с по три и по две звезди. 

Изобщо, цялата милитаризация и казионност на тоталитарното общество беше тук в концентрирана до карикатурност форма.

Разбира се, никой не можеше да наложи стриктно такъв казармен ред на 18-20 годишни младежи от университетите, а и властта не упражняваше стриктен контрол. Униформите и ритуалите се спазваха формално, иначе животът извън работата на полето течеше като в летен младежки лагер (само че в мизерни условия), но с лагерни огньове, китари, песни, танци и всякакъв купон. Бъчви с домашно вино и ракия чакаха бригадирите във влашките села край Дунава и във всички краища на страната.  

Стопанските единици, на които бригадирите помагаха, бяха длъжни да им осигурят елементарни битови условия - спални помещения, хигиенно-санитарни възли, храна, например - в стола на предприятието или ТКЗС-то. 

Обикновено се спеше в бараки, използвани за пионерски лагери или сезонни работници  - по 10-20 души в помещение или в преоборудвани класни стаи на селски училища. Някъде се спеше и на палатки - като в романтичното начало на бригадирското движение през 40-те години на миналия век.

Бригадирското движение не е български или комунистически патент. Подобна инициатива имат фашистите в Италия. През лятото на 1944 година и националистическата младежка организация "Бранник" в България организира бригади в помощ на селското стопанство. Началото на организираното бригадирско движение във вече комунистическа България съвпада с годините на т.нар. революционен ентусиазъм след установяването на т.нар. народна власт. 

Голяма част от населението я посреща с надежда след гладните и разрушителни години на Втората световна война. Отечественофронтовското правителство, доминирано от комунистите и крайнодесните звенари, въвлича интелигенцията в създаването на положителен, романтичен образ на тези, които отиват да се трудят доброволно, за да строят следвоенна България. От този период са песните "Елате хиляди младежи", "Свири, хармонико, свири". Девизът на бригадирското движение е "Строим за родината".

И действително, то започва в инфраструктурното строителство - в пътя в "Прохода на Републиката" (Хаинбоаз), железопътните линии Перник-Волуяк и Ловеч-Троян. Те осигуряват превоза на въглища от пернишките мини до София и на дървен материал, добиван в Стара планина към равнината и пътищата до преработвателните предприятия. 

С годините центърът на бригадирската заетост се пренася в селското стопанство и в свързаната с него консервна промишленост, където недостигът на работна ръка започва да се чувства все по-остро. Съответно, индустриализацията позволява на държавата да се справя сама с инфраструктурното строителство. 

Като главен командир на бригадирското движение започва кариерата си комунистическата йерархия Пенчо Кубадински, който стига до член на фактически управляващото страната Политбюро на комунистическата партия. То е старт за израстване и на ред други комунистически кадри от различни нива. 

Ефективен ли беше бригадирският труд? Вероятно да - от гледна точка на сравнително по-ниската му себестойност. Но вероятно не толкова - от гледна точка на липсата на умения и трудови навици на заетите в него градски младежи и прогресивно намаляващия им ентусиазъм да "строят за родината" и все по-видимите разминавания между идеали и реалности, между думи и дела при комунизма.

Едва  ли някой тогава и днес би могъл да измери колко продукция се е губела заради тези обстоятелства.

---

Ако вие сте млад човек, който има интерес към най-новата ни история и иска да научи факти за времето отпреди 1989 г., можете да ни зададете своите въпроси на имейл office@clubz.bg, в Тема/Subject напишете: 100 въпроса за тоталитарната държава.