Най-добре би било политическото ни поведение като граждани да бъде в съгласие както с убежденията, така и със съвестта ни. За съжаление това не винаги е възможно. Балотажът за кмет в неделя отново ще постави мнозина граждани на София пред дилемата с какво да направят компромис. Аз съм един от тези, които нямат предпочитан кандидат от гледна точка на своите убеждения. Но не мога да "отида за гъби" - защото е много вероятно в месеците и годините до следващите избори да съжалявам, че съм оставил другите да решават вместо мен. 

Харесвам хора като Ваня Григорова, които са изградили сами - с труд и лични качества - своя житейски успех. Но не мога да гласувам за нея. Зад Ваня Григорова много арогантно надничат физиономиите на тези, които през целия си живот съм искал да си отидат от върховете на българската политика. Преди всичко - Румен Радев. Моето отношение към политическата роля на този човек винаги е било принципно и последователно.

Неговата политическа същност винаги е била съвсем очевидна - както за мен, така и за всеки друг, който би пожелал да я види. Известна е ролята на емисаря Решетников в неговото номиниране през 2016 г. Това е не просто връзка на зависимост от Москва. Това е връзка на зависимост от най-ретроградното имперско крило на Путиновата властова върхушка - Решетников, Малофеев, Дугин.

Още през 2016 г. мнозина предпочетоха да не забележат това - имаха по-важен приоритет, да махнат Бойко Борисов. Не успяха да го махнат - но поставиха човека на Москва начело на българската държава. Според някои - с помощта на самия Борисов, издигнал по известни само нему причини неизбираем съперник на Радев.

През 2020 г. мнозина мои приятели и съмишленици от 30 години насам ми се присмиваха и дори ме ругаеха за това, че не искам да припозная протеста на "човека с юмрука" като мой протест. Обвиняваха ме, че съм "гербаджия" - нямало друг начин да се разделим с Бойко, ако не бъдем поведени от Радев. Тогава си спомних какво казваше д-р Тони Филипов за политическото лидерство: "Тръгни след муха - ще те заведе на л@йно..." Не, аз не тръгнах след човека с юмрука.

Защото много добре знам откъде идва и къде иска да ни заведе. През 2021 г. на върха на държавата за втори път го занесоха тези, които лицемерно се бориха за "промяна". И той направи това, което очаквах - опита се и успя да узурпира цялата власт. Ако не беше "сглобката" - властта му досега можеше да стане необратима. Но не, не ни се е разминало. Радев има своите добри шансове. Може да събори паянтовата "сглобка". Може и да обедини "левицата" и да поиска да стъпи върху нея в ламтежа си за цялата власт.

В България партийната система е в криза - и левицата също е в криза. Кой ще бъде "левица" оттук нататък е въпрос с отворени възможности за отговор. Зад кандидатурата на Ваня Григорова, зад нейните билбордове и уверена предизборна кампания стои определена визия за "левица"  - начело с Румен Радев, заедно с неговите путинистки съюзници от движение русофили, АБВ... (довършете милиционерската азбука), Позитано (със скърцане на зъби), с потърпевшите от санкциите срещу Москва енергийни олигарси... В тази левица място търси - и намира - "европейското" крило на хранения от Москва елит на 130 годишната партия. Ако има успех - това "европейско крило" ще ни натресе едновременно И продължаваща колониална зависимост от Путинова Москва, И Истанбулската конвенция с всички други "екстри" на ПЕС.

Пътят на тази левица към цялата власт започва с успеха в неделя на Ваня Григорова. Бях против тях през 1990-та, през 1997-ма, през 2001-ва ... през 2016-та, през 2021-ва... Против тях съм и днес. Съжалявам, Ваня - нищо лично...  

Категоричен привърженик съм на политическата промяна в България - но не и на "Продължаваме промяната". Нито на нейния кандидат - Васил Терзиев. Между другото - неговата кандидатура парадоксално спечели от обществената буря, завихрила се около семейния му произход. Много важни проблеми на новата му публична роля останаха в сянка.

Семейната принадлежност към ДС е морална дилема. Придружена от други, чисто политически дилеми. Първо - бледото и противоречиво личностно присъствие на Терзиев в публичната му кампания. Роден със "сребърна лъжичка" в устата, той очевидно подценява необходимостта да се самоизгради в политическа роля - да убеди хората, че иска те да гласуват за него, иска подкрепата им, иска да бъде политически лидер (да бъдеш бизнес лидер е нещо различно...).

Кампанията му за кметския стол е изключително посредствена - по всички правила на професионалната политика. Не зная кои работят за тази кампания, но тези хора са ПР "каръци" - до един! Те не му помогнаха да изгради убедителна публична роля, оставиха го в ролята на хаотично действащ, колеблив, условно говорещ кандидат. Срамота! С толкова пари Терзиев заслужаваше да си купи нещо по-добро, много по-добро - а не кампания с качество на "(не)художествена самодейност"... 

В нормални условия на политически избор не бих подкрепил Терзиев - не принадлежа към неговата политическа среда. За мен ППДБ е противоречива, но все още популярна заявка за ролята на ляволиберален политически център - за ролята на съвременна европейска българска левица. Тази левица вече защитава ценностите на постмодерния европейски либерализъм - глобална икономика, мултикултурализъм, сексуален плурализъм...

Нейният министър на културата "между два джоинта" подписа проект за финансиране с държавни пари на драг шоу в софийски гей бар. Ако получи възможност, "промяната" ще се съюзи с ПЕС левицата, за да прокара Истанбулската конвенция в България. Ценностите на постмодерното левичарство не са мои ценности... Тогава може би да си остана вкъщи...? Не, все пак ще трябва да гласувам за Терзиев.

Битката за София в неделя е битка между гореописаните два проекта за настояща и бъдеща политическа левица в България. Аз не съм ляв човек - моят политически избор е в десния център. Но ще прекрача през собствената си политическа определеност и ще гласувам за по-малко опасната политическа платформа в ляво.

Няма по-важен приоритет от изтласкването на путинизма и на кремълския колониален контрол върху България. България няма да тръгне напред, ако не се раздели окончателно с най-успешния колониален великодържавен проект на Русия у нас - проекта на компрадорския  български комунизъм. Този проект получи силен удар през 1990-те, но оцеля. Осакатен и още по-уродлив, този проект се преля в структурите на новосъздадената посткомунистическа олигархия, раздели се с много от идейните и политическите си "свещени крави", но съхрани ядрото на своята идентичност - слугинажа на кремълския имперски колониализъм. Българският болшевишки проект се маскира като "европейски" през последните десетилетия, влезе в ПЕС, въведе плосък данък, предаде и продаде всичките си свещени крави, но остана верен на най-свещената - на своята служба на Москва с цел предотвратяване независимостта и естествената европейска идентичност на българската нация. Този български болшевишки проект няма да получи никога моята подкрепа. Нито активна, нито пасивна подкрепа. Не, няма да го подпомогна дори и само с това да си остана вкъщи и да не гласувам. 

Е, хубава работа, ще кажете - за Радев и Станишев, дето надничат зад билбордовете на хубавата Ваня няма да гласуваш, а ще гласуваш за Терзиев - за третото поколение на тези репресивни служби, които от 80 години пазят компрадорския болшевишки проект в България! Да, ще го направя, защото донякъде познавам парадоксите, през които работи старата присмехулница - историята.

Тя е предала в ръцете на хора като Терзиев награбеното от българския комунизъм национално богатство, но е направила ролята им на наследници в зависимост от тяхното съгласие да работят в полза на европейския избор на България. След 1989-та висшата номенклатура се разклони в две посоки. По първата посока поеха милиционерските генерали, които свършиха мръсната работа за трансформация на комунистическата власт в криминална олигархия. Те изградиха димната завеса на организирано мутренско насилие и създадоха днешния български стопански и политически хибрид между Изтока и Запада. С течение на времето червените генерали избледняха в задкулисието.

Видимата, реална власт попадна в ръцете на техните шофьори и бодигардове. Те станаха видимите разпоредители със съдбата на България. Безсрамно грабиха - и грабят обществото и държавата. Направиха икономика на джунглата, политика на измамата и обществени нрави в ритъма на чалгата. Направиха ложи, "тамплиери", виенски бал, о Боже, само в операта и балета не влязоха съвсем... Изпълниха основната задача - да съхранят колониалната зависимост на България от Москва.

По втората посока на самосъхранение поеха синовете и внуците на ЦК и милиционерските генерали. Те отидоха на Запад, завършиха университети, поеха бизнеси и се подготвиха за един предстоящ вододел... Западът пое геополитическия контрол върху европейския Изток, но не бързаше да интегрира пълноценно европейската периферия в своето основно русло на развитие. Възползва се от човешкия потенциал на Изтока, пое контрол върху "големия разказ" на обществената промяна, но остави граничните територии за "общо ползване" с тази Русия, с която искаше да си сътрудничи и с която избягваше да си съперничи - 30 години след 1990-та... И така до 2022-ра, до февруари... Дойде време за рязко "теглене на чертата" между Изтока и Запада. Кой можеше да свърши това "на място"? На Балканите и в постсъветската периферия опитите за създаване на алтернативен елит пропаднаха, а посткомунистическите олигархии взеха цялата власт - под повърхността на демократичното устройство и пазарното стопанство.

Шофьорите и бодигардовете играха заместващата роля на "елит" десетилетия наред. Ще продължат ли да я играят и занапред? Едва ли - тяхната система на брутален олигархичен контрол под руско влияние не е част от настъпващото бъдеще. Други обществени елити няма ... Освен... Да, познахте - децата и внуците на тези, които след 1989-та уж паднаха от власт. Ще се справят ли? Не знам - не е сигурно дали имат достатъчно качества за да се справят.

Едно е сигурно - те ще управляват в новата геополитическа рамка, в която Русия остава извън новоочертаната граница между Изтока и Запада. Затова те ще бъдат европейски - западни елити по границата с Изтока. 
Дългогодишният слугинаж на българския болшевишки проект на великодържавна Москва приближава към своя край. Старата присмехулница историята слага край на руската колониална епоха в Изтока на Европа и в България. Прави го през ръцете на внуците - на внуците на тези, които с кръв и разрушение наложиха руския колониален болшевизъм у нас. Прави го бавно, мъчително, в грозна схватка между тези, които олицетворяват статуквото и тези, които - искат неискат - трябва да го унищожат и да вървят напред. Настръхнали едни срещу други кохорти на единородни наследници на болшевишкия политически проект в България - единородни, защото бащите им унищожиха всичко друго, което можеше да води... Не е красиво, не е морално, не е справедливо... Това е реалността, която обитаваме.

От нас зависи колко време ще продължи агонията на посткомунистическата олигархия и колко успешно ще се наложи един нов модел, който трябва да изразява много по-категорично пълноценния европейски път на България. От всички нас зависи дали ще позволим отново някой да се разпорежда с бъдещето ни под една нова фасада на "демократично управление". Защото след почти столетие на тежки изпитания, България трябва най-после да се завърне у дома си - в Европа, да се преизгради като независима държава и успешен национален проект. И да плати цената за това.

Надявам се България да бъде в състояние най-после да излъчи свой обществен елит, способен да отиде отвъд тесните рамки на опитите за обществен елит, породени от последните конвулсии на колониалния болшевишки проект и неговите наследници. Надявам се... Докато дишам - се надявам...

В неделя ще гласувам за Васил Терзиев - без удоволствие, с тежкото чувство за максимален компромис, който се налага да направя. Дано е за последно, но едва ли.

Коментарът е от профила на Огнян Минчев във ФБ. Заглавието е на редакцията