Софийската градска прокуратура достигна нови висини в правото миналата седмица след като повдигна обвинение за престъпление по служба на прокурора Константин Сулев, защото миналата година обвинил без доказателства Петьо Петров – Еврото. Ако някой ден г-н Сулев реши да търси справедливост за накърнените си права и ако държавата ни не съумее да му гарантира ефективни вътрешноправни средства за защита, вероятно ще има основание да го направи пред Европейския съд за правата на човека (ЕСПЧ). Ако се случи, далеч няма да е първото обвинение, станало повод за осъждане на държавата. На немалко граждани са причинени вреди в резултат на действие или бездействие на органи на съдебната власт. А това винаги е за сметка на данъкоплатците.

Когато към това се добави и нюансът, че някои магистрати, станали причина за осъждането на България в Страсбург, не само не носят никаква отговорност, а напротив – се радват и на завидно кариерно развитие – у гражданите, понасящи монетарната тежест за това, се поражда силно усещане за несправедливост. И докато идеята за търсене на персоналната отговорност на длъжностни лица за вреди от нарушени права не е тема табу, а желан резултат, то възможността държавата да предяви регресен иск срещу магистрат, нанесъл вреди заради свой акт, звучи еретично. Това е така защото, за разлика от представителите на изпълнителната власт, тези на съдебната не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни действия и постановени актове, освен ако не става дума за умишлено престъпление от общ характер. В противен случай независимостта на съдията и автономността на прокурора би била застрашена. Така функционалният имунитет на магистратите гарантира тяхната независимост при извършване на служебната им дейност, но не ги прави недосегаеми, тъй като за действията извън работата си носят отговорност като всеки друг.

Толкова еретично ли би било обаче това предложение, ако причинените от магистрат вреди са причинени поради зла умисъл или поради груба професионална небрежност? Според генералния адвокат в Съда на ЕС (СЕС) Михал Бобек и самия Съд, правото на ЕС е съвместимо с възможността „държавата впоследствие да предяви регресен иск за ангажиране на гражданската отговорност срещу съответния съдия в случай на недобросъвестност или груба небрежност от негова страна, при условие че тези производства предоставят достатъчни гаранции, че членовете на съдебната власт не са подложени на пряк или косвен натиск, който може да повлияе на техните решения“[3].

Европейската харта за статута на съдиите също предвижда, че, макар обезщетението за вреди да се осигурява от държавата, е възможно тя „да поиска, в определени граници, възстановяване от съдията на присъденото обезщетение по съдебен път в случай на грубо и неоправдано нарушаване от същия на правилата, регламентиращи неговата дейност“ (§5.2). Венецианската комисия в Становище № 847/2016, CDL‑AD (2016)015, Amicus Curiae Brief за Конституционния съд относно правото на регрес на държавата срещу съдии (Република Молдова) също отбелязва, че съдиите не следва да носят индивидуална отговорност при изпълнение на служебните си функции, освен в случаи на зла умисъл или поне груба небрежност (§18). Препоръка CM/Rec(2010)12 на Комитета на министрите относно съдиите: независимост, ефективност и отговорности посочва, че  „[т]ълкуванието на закона, оценката на фактите или претеглянето на доказателствата, които се извършват от съдиите, за да бъде взето решение по делото, не трябва да предвиждат гражданска или дисциплинарна отговорност, освен в случаи на злоумишлени действия или груба небрежност“ (§ 66). В Становище № 18 Консултативния съвет на европейските съдии (КСЕС) цитира Препоръката и добавя “…освен в случаите на злонамерени действия, умишлено неизпълнение или, евентуално, проявена груба небрежност” (§ 37), допълвайки своето Становище № 3, според което изключение е само умишленото неизпълнение на задълженията. Според заключението на генералния адвокат Европейската комисия смята, че ако са налице недобросъвестност или на груба небрежност, както и необходимите процесуални гаранции при търсенето ѝ, подобна отговорност не е проблем. Макар фокусът да е върху съдиите, казаното се отнася със същата и дори по-голяма сила и за прокурорите, тъй като при тях не става дума даже за независимост, а за автономност.

Този въпрос е особено щекотлив, тъй като е на границата между независимостта на съдиите и тяхната отчетност и отговорност и, в зависимост от националния контекст, може да се стигне до възникването на рискове за злоупотреба и неправомерен натиск над съдии. Именно за да се намери баланс между изискването за по-голяма съдебна отчетност/отговорност и основополагащия принцип за съдебната независимост, споменатите по-горе международни органи са склонни най-общо да приемат възможността за ограничена имуществена отговорност на магистратите, стига да са налице съответните конкретни гаранции като например:

- Единствено по изключение и то само ако е налице недобросъвестност или груба професионална небрежност. Т.е. наличието на осъдително решение, постановено от ЕСПЧ (или споразумение) само по себе си не може да е основание за търсене на имуществена отговорност, освен ако не са доказани умисъл или груба небрежност. Или както СЕС постановява, „само в изключителни случаи, в които тяхната лична тежка вина е била доказана“;

- Единствено държавата чрез регресен иск може да търси гражданска отговорност на магистрат след като е изплатила обезщетение, т.е. задължително има участие на компетентен национален съд;

- Сезирането на компетентния правораздавателен орган трябва да се извърши след предварително съгласуване със съответния съдебен съвет или друг кореспондиращ орган. Възможност е предявяването на регресния иск да бъде от компетентността на съдебния съвет (вместо на орган на изпълнителната власт);

- Предявяването на регресния иск може да не е задължение на държавния орган, търсещ възстановяване на обезщетението, а само възможност;

- В случая на Румъния Венецианската комисия в Становище № 924/2018, CDL-AD(2018)017, касаещо законодателни изменения, свързани със съдебната власт в Румъния, препоръчва регресният иск да се предявява едва след приключило дисциплинарно производство. Според ЕК предявяването може да се ограничи до случаите както на дисциплинарна, така и на наказателна отговорност (установена с влязло в сила решение).

А както сме имали повод вече да коментираме[4], ако нарушенията не са тежки, би следвало това да се отразява в атестациите на съдиите и прокурорите, съответно в кариерното им развитие.

Как се постига балансът между отговорността и независимостта на съдебната власт зависи от правната действителност и традиции на конкретната държава. Както самият Бобек отбелязва в различните юрисдикции се наблюдават разнообразни подходи: в някои от тях се прилага „общият режим за регрес срещу длъжностните лица и по отношение на съдиите“, други имат допълнителни условия като постановена преди това присъда или дисциплинарно решение; ограничаване на максималния размер на дължимото от съдията обезщетение; частично възстановяване на изплатените от държавата обезщетения за вреди в рамките на самото наказателно или дисциплинарно производство.

Затова, както СЕС постановява в решението си, е от ключово значение търсенето на лична отговорност поради съдебна грешка в рамките на регресен иск да е „ограничено само до изключителни случаи и да е очертано от обективни и проверими изисквания, свързани с доброто правораздаване, както и от гаранции, които имат за цел да се избегне всякакъв риск от външен натиск върху съдържанието на съдебните решения и по този начин да се предотврати всяко оправдано съмнение у правните субекти“.

Въпросът, който поставяме не може да се изчерпи в рамките на кратка статия като настоящата. Основната ни цел е привличане на внимание и предизвикване на дебат по противоречива тема. Както е видно, възможността държавата да ангажира ограничена имуществена отговорност на магистрат може да не изключва принципа за независимост на съдебната власт, когато това се осъществява в точно определени случаи, при ясни правила и са налице предварително установени гаранции, които да обезпечат, че този механизъм няма да се използва произволно за създаване на смразяващ ефект върху магистратите. Подобно равновесие между отговорност/отчетност и независимост – и то само при наличието на флагрантни случаи, когато се наблюдава реална злоупотреба с власт или груба небрежност – би могло освен дисциплиниращ ефект, да има роля и в подобряване доверието на гражданите в съдебната система.

Институт за пазарна икономика