Греъм Грийн, един от най-влиятелните английски писатели на XX в., известен предимно със своите романи, пише и няколко книги с къси разкази, чиято мощ, майсторство и проникновение имат силата да променят хора и съдби дори днес, десетилетия след публикуването си. „Двайсет и един разказа“ – най-популярният му сборник – излиза за първи път на български на 25 март и в него британският класик развенчава света на малкия човек до най-дълбоките тайни и съкровени желания. Впечатляващи с богатството си от теми и превъзходен стил, историите в този том сблъскват любовта и омразата, отмъщението и предателството, а съмнението се преплита с вярата. 

Една от най-изтъкнатите литературни преводачки у нас Иглика Василева превежда „Двайсет и един разказа“ на български, а художникът Дамян Дамянов създава корицата на луксозния том с твърди корици под знака на издателство „Кръг“. Книгата излиза преди светът отбележи 120 години от рождението на Греъм Грийн на 2 октомври. 

В сборника, който събира най-добрите разкази на автора, са включени текстове, написани между 1929 и 1954 г. Част от тях са хумористични, а други – ужасяващи; описват тревоги и престъпления. Началото на „Двайсет и един разказа“ е поставено от емблематичната история „Разрушителите“, в която банда ученици унищожава къща, оцеляла при бомбардировките над Лондон. Нататък читателят ще се смрази от кулминацията на детски рожден ден в „Краят на партито“, ще се разсмее с „Уви, бедни Мейлинг“ от звуците, които нечий стомах издава, и ще се шокира (може би) от „Синият филм“ – в който бурната младост на зрял мъж догонва настоящия му улегнал живот. 

Образци в жанра, всички истории в „Двайсет и един разказа“ се помнят дълго след края им. „Греъм Грийн е превъзходен разказвач – пишат от „Дейли Телеграф“ – с талант да представя местния колорит от първа ръка, с изострено усещане за драматичното, с усет към диалога и с умение да води читателя из своята проза.“

Това е третата книга на Греъм Грийн в каталога на издателство „Кръг“. „Кеят на злото“, анархистски роман за един разбунтувал се юноша, излезе през 2020 г. А „Англия ме сътвори“ – един от ранните романи на Грийн, пък бе публикуван през 2021-ва след близо 30 години отсъствие от пазара.

Греъм Грийн (1904 – 1991) е английски писател, драматург и критик. Вълнуващият му житейски път – бил е таен агент на МИ-6 и е прочут с любовните си авантюри – често става вдъхновение за литературните му творби. Със своите над 25 романа, много сборници с разкази и документални книги той е любимец на критиката и читателите.

* * * 

Снимка "Кръг"

Из "21 разказа" на Греъм Грийн

Уви, бедни Мейлинг

Клетият безобиден, безрезултатен Мейлинг! Не искам да се присмивате на Мейлинг и неговите борборигми, както докторите винаги се присмивали, когато отивал при тях за консултация, както вероятно са се присмели и след тъжната кулминация на 3 септември 1940 година, когато неговите борборигми бяха забавили с двайсет и четири часа сливането на вестникарските компании. За Майлинг интересите на „Симкокс“ винаги са били по-скъпи и от живота: работлив, съвестен, щастлив с работата си, той никога не ламтеше за по-висок пост от този да им бъде секретар, но така се случи, че онези двайсет и четири часа – по причини, които е неблагоразумно да се споменават тук, тъй като включват заплетената сложност на британския закон за данък общ доход – се оказаха фатални за съществуването на компанията. От този ден нататък той изчезна от лицето на земята, а аз продължавам да вярвам, че се е скрил в някоя провинциална печатница, за да умре от разбито сърце. Уви, бедни Мейлинг!

Само докторите наричаха оплакването му „борборигми“: ние в Англия обикновено му викаме просто „куркане на червата“. Май съвсем безвреден случай на лошо храносмилане, но при Мейлинг беше придобил доста странна форма. Стомахът му, оплакваше се той непрекъснато, като премигваше тъжно и гледаше надолу през очилата си за четене с полуклъгли стъкла, имал „слух“. Улавял тонове, неизвестно как, след което ги възпроизвеждал след хранене. Никога няма да забравя едно особено притеснително чаено парти в хотел „Пикадили“ в чест на група провинциални печатари: беше в годината преди да избухне войната и се знаеше, че Мейлинг е ходил на симфоничен концерт в „Куинс Хол“ (повече кракът му не стъпи там). В дъното на залата танцов оркестър свиреше „Разходка в Ламбет“ (как само ни беше втръснала тази мелодия от 1938 година с нейната закачливост и фалшива сърдечност, и с нейните „ой, ой“). Най-неочаквано, в настъпилата между танците тишина, когато печатарите се върнаха да седнат край недоядените препечени филийки, изведнъж се дочуха – тихо, тъжно и плачевно, сякаш идваха от далечно крило на хотела – началните тактове от един концерт на Брамс. Един от печатарите, шотландец, който разбираше от добра музика, възкликна с мрачна наслада: „Божичко, как само свири този човек“. След което музиката спря отведнъж и някакво странно подозрение ме накара да погледна към Мейлинг. Беше станал червен като домат. Никой нищо не забеляза, тъй като танцовият оркестър засвири отново – за огромно раздразнение на шотландеца – този път „Цъфнала е малка маргаритка“, и май единствено аз долових странен, глух отглас от „Разходка в Ламбет“, очевидно идващ откъм стола, на който седеше Мейлинг. 

Чак след десет часа, когато печатарите се качиха по таксита и поеха към гара Юстън, Мейлинг ми разказа за стомаха си.

– Съвършено необяснима работа – каза той, – като папагал е. Като че ли улавя разни неща наслуки. – После добави с почти разплакан глас: – Вече не мога да се наслаждавам на храната. Никога не знам какво може да се случи след това. Този следобед не беше най-лошото. Понякога е много по-силно. – Умисли се мрачно. – Като малък много обичах да слушам германските оркестри...

– Не си ли бил на доктор?

– Те нищо не разбират. Твърдят, че е просто лошо храносмилане и в това нямало нищо тревожно. Нищо тревожно! Но има и друго – винаги, когато отида на лекар, той кротува. – Забелязах, че говори за корема си като за презряно животно. Загледа се умърлушено в кокалчетата на ръката си и продължи: – Вече се боя от всеки нов шум. Никога не знам. На едни звукове не обръща никакво внимание, докато други... сякаш го пленяват. При първо чуване. Миналата година, когато разкопаха „Пикадили“, това беше шумът от строителните машини. Бях свикнал да ми се повтаря отново и отново през следобеда.

– Предполагам, че си опитал обичайните соли? – попитах глупашки аз и досега си спомням – тогава го видях за последен път – изражението му на пълно отчаяние, сякаш вече не очакваше разбиране от нито една жива душа. 

Тогава го видях за последен път, защото войната ме раздели с печатарския бранш и аз поех по пътя на всевъзможни странни занимания, затова разбрах за необикновеното съвещание на борда на директорите, което бе разбило сърцето на Мейлинг, от втора ръка.

Онова, което вестниците наричаха „блицкриг срещу Великобритания“, бяха новини, които не спираха цяла седмица: ние в Лондон започнахме да свикваме със сирените за въздушна тревога, които се включваха по пет-шест пъти на ден, но на 3 септември, първата годишнина от войната, всичко беше относително спокойно. Във въздуха обаче витаеше всеобщо усещане, че Хитлер ще реши да отпразнува тази годишнина с мощна атака. Именно в такава атмосфера на напрежение „Симкокс“ и „Хайд“ бяха провели съвместното си работно съвещание.

Състояло се в традиционно мрачната тясна стая над офисите на „Симкокс“ на Фетър Лейн: кръгла маса, притежание на първия Джошуа Симкокс, който имал работилница за гравюри върху стомана още през 1875 година, и една неуместно извадена на показ Библия, единствената книга в голямата стъклена витрина наред с дебелия том с различните видове шрифтове. Старият сър Джошуа Симкокс председателствал съвещанието: човек може лесно да си представи снежнобялата му коса и бледите, натежали черти на протестантски антиконформист. Уезби Хайд също бил там, както и половин дузина други директори с изопнати сериозни физиономии и безупречни черни костюми – всички изглеждали малко напрегнати, защото, ако искали да заобиколят новите разпоредби на закона за данък общ доход, трябвало да действат светкавично. Що се отнася до Мейлинг, той седял свит над тефтера си, изнервен, но готов да съветва всеки за всичко.

Направили едно прекъсване по време на изчитането на протокола. Уезби Хайд, който бил инвалид, се оплакал, че някаква пишеща машина в съседната стая му действа на нервите. Мейлинг се изчервил и излязъл, по всяка вероятност, за да глътне някакво хапче, защото пишещата машина спряла. Хайд взел да нервничи. „По-бързо – казал, – по-бързо. Нямаме цяла нощ на разположение.“ Но както се оказало, точно това имали.

След като протоколите били изчетени, сър Джошуа започнал да обяснява надълго и нашироко с йоркшърския си акцент, че техните мотиви са изцяло патриотични: нямали никакво намерение да укриват данъци, искали само да подпомогнат военните усилия, предприемчивостта и икономиката... Казал: „Резултатът си личи не по хляба, а по пудинга...“ и в този момент завили сирените за въздушна тревога. Както вече споменах, очаквало се мощно нападение и нямало никакво време за разтакаване: мъртвият не може да укрива данъци. Директорите събрали бумагите си и хукнали презглава към подземието.

Всички, с изключение на Мейлинг. Нали разбирате, само той бил наясно с истината. Според мен именно намекът за пудинга бе събудил спящото животно. Разбира се, той е трябвало да си признае, но помислете си за момент: бихте ли събрали кураж, след като сте видели тези възрастни мъже с бели нагръдници и жилетки да хукват ужасени, без каквото и да било достойнство, към противовъздушното убежище? Знам, че бих постъпил по абсолютно същия начин като Мейлинг, който тръгнал след сър Джошуа надолу към скривалището с отчаяната надежда, че поне веднъж стомахът му ще подходи разумно и няма да го изложи. Но той не подходил разумно. Колективните собственици на „Симкокс“ и „Хайд“ останали в убежището в продължение на дванайсет часа и Мейлинг стоял с тях, без дума да пророни. Нали разбирате, поради някаква необяснима причина и предпочитание стомахът на бедния Мейлинг си харесал звука на сигнала за въздушна тревога и не спрял да го повтаря, при това доста убедително, без изобщо да е наясно със сигнала за отбой.

1940