Световният бестселър „Личната секретарка на Чърчил”, превърнал авторката си Сюзан Елия Макнийл в литературна сензация, а героинята ѝ Маги Хоуп в най-известната разбивачка на кодове, вече е и в българските книжарници. Историческият роман оглавява класациите на „Ню Йорк Таймс”, „Уошингтън Поуст”, „Ю Ес Ей Тъдей” и „Пъблишърс Уийкли” при публикуването си, а е издаден и в десетки страни, сред които Чехия, Япония, Китай, Турция, Италия, Португалия и др. Продуцентската компания „Уорнър Брос” държи правата върху сюжетите с Маги Хоуп и всички нейни почитатели с трепет очакват екранизацията им. Българското издание на дебютния роман излиза с логото на издателство „Кръг” – в превод на Мариана Христова и с корица от Таня Минчева (Kontur Creative).

Макар да не е документална книга, „Личната секретарка на Чърчил” прави детайлен портрет на легендарния премиер, извел Великобритания към победа през Втората световна война. От нея може да се научи далеч повече за британския политик от всеки гимназиален учебник. За да я напише, авторката проучва детайлно епохата и героите от онези години. Използва и цитати от най-завладяващите речи на Чърчил. Но всичко това само за да въвлече читателите си в увлекателен шпионски трилър, в който младата математичка Маги Хоуп променя хода на историята.

Действието прехвърля в Лондон през 1940 г. – тогава Чърчил тъкмо е положил клетва като премиер, нацисткият ботуш марширува из Европа, а в небето над Британия английските самолети водят битка със силите на Луфтвафе.

Маги Хоуп кандидатства за работа в администрацията на държавника, наричан често Булдога заради своята упоритост и решителност. Въпреки че е забележителна математичка и експерт по разбиване на кодове, младата героиня е назначена при него като машинописка. Достъпът до Даунинг Стрийт 10 я превръща в мишена, която води до друга мишена – самия Чърчил.

Оплетена в мрежа от шпиони, убийства, интриги и семейни тайни, Маги трябва да впрегне ума си, за да разбие сложен код и да опази премиера.

Сюзан Елия Макнийл получава импулс да напише „Личната секретарка на Чърчил” при посещението си в така наречените Военни стаи в Лондон – подземния бункер, откъдето Чърчил ръководи Британия през Втората световна война. Днес мястото е музей и докато броди из коридорите му, американската писателка осъзнава, че именно там ще разположи историята за най-мрачния час и спасението на Великобритания.

Сюзан Елия Макнийл (р. 1968) е американска авторка, известна по цял свят с криминалните си романи за Маги Хоуп. Преди да започне кариерата си на писателка, работи като асистентка на Джон Ървинг и като асистент-редакторка в издателствата „Рандъм Хаус“ и „Викинг Пенгуин“. „Личната секретарка на Чърчил” е дебютният ѝ роман, който през 2013 г. печели наградата „Бари” за най-добра криминална книга.

* * *

Из „Личната секретарка на Чърчил” на Сюзан Елия Макнийл

ПРОЛОГ

Половин час преди да умре, Даяна Снайдър разчис­ти бюрото си в кабинета на машинописките във Военните стаи.

Тя вдигна поглед към тежките черни стрелки на стенния часовник и въздъхна. Във Военните стаи – подземното обиталище, използвано от екипа на ми­нистър-председателя, подсилено с бетонни плочи и смятано за бомбоустойчиво – нямаше прозорци. Та­ваните бяха ниски, табели предупреждаваха „Пазе­те си главата“. Някога белите стени сега бяха ста­нали матовожълти, а подът беше покрит с изтър­кан кафяв линолеум. Над главите на служителите се нижеха редици дренажни тръби от Министерство­то на финансите. Макар че въздухът се филтрира­ше от специална вентилационна система, все още се усещаха миризми на вакса, химически тоалетни и цигарен дим.

Лишеният от прозорци кабинет на машинопис­ките беше осветен от четири висящи лампи и укра­сен с няколко противогаза, както и с каски и свирки за въздушна тревога. В малката стая беше тихо, но навън, в коридора, подземният въздух се насичаше от тракане на пишещи машини, приглушени разго­вори и пронизителен звън на телефони.

Единственото доказателство, че е пролет, беше календарът на стената. Май 1940.

По-точно 12 май 1940-а. Току-що бяха назначили Уинстън Чърчил за министър-председател. През Хо­ландия, Белгия и Люксембург напредваха цели армии нацисти… и изглежда, цяла Белгия щеше да падне. Ако и когато паднеше Белгия, идваше ред на Фран­ция. А след Франция… какво? Нападения над Англия по въздух, нашествие откъм морето? Катедрала­та „Сейнт Пол“ – димяща руина след бомби, пусна­ти от месершмити и хайнкели? Червено-бяло-чер­ни флагове със свастики, развети над Парламента, докато нацистките войници маршируват по цере­мониалния маршрут Мол и минават през Арката на Адмиралтейството, за да съборят Колоната на Нелсън? Щяха ли да си организират щабквартира в Бъкингамския дворец и да екзекутират висшите чи­новници в Тауър?

Хората, на които министър-председателят Не­вил Чембърлейн беше обещал „мир за нашето вре­ме“, сега трепереха на ръба на страховита про­паст. Беше странен момент във времето, някакво чистилище, в което ужасът приближаваше бързо, но варварството все още не се беше стоварило вър­ху тях.

Даяна отново въздъхна и отметна назад един разрошен кичур светла коса. Преди шестнайсет часа, когато започна денят ù, косата ù бе накъд­рена. Тя извади последните листове от пишеща­та машина – от онези специалните, безшумните, за които настоя господин Чърчил, щом встъпи в длъжност, за да могат секретарките да запис­ват директно думите му, – раздели оригинала от копието и ги добави към съответните купчини. После каза „Довиждане“ на другите машинопис­ки, закрепи с игли върху главата си тъмносинята сламена шапка – онази с маргаритките и череш­ките.

Беше късно и слънцето залязваше. Даяна пое към автобусната спирка. Високо в небето се рееха сребристи баражни балони, порозовели на косите слън­чеви лъчи – нищожна защита срещу заплахата от нацистки бомби. В падащия мрак не блестяха никак­ви светлини – заповедите за пълно затъмнение бяха в сила, откакто Невил Чембърлейн обяви война пре­ди почти осем месеца.

Паркът „Сейнт Джеймс“ изглеждаше леко занема­рен като повечето лондончани. Металните порти бяха изтръгнати и отнесени за претопяване в му­ниции. По-голямата част от тревистата морава беше превърната във военни градини¹. Мъже с бледи лица и черни бомбета, нарамили противогази, вър­вяха с бързи, напрегнати крачки. Нямаше значение коя сграда напускат след работа – дали Уайтхол, Парламента, или друга, всички правителствени зда­ния бяха опасани с дебела бодлива тел и чували с пя­сък. Имаше и жени в сиво-кафяви униформи, които продължаваха работата си като секретарки, меди­цински сестри и шофьори.

Даяна простена наум, когато видя опашката за автобуса, който обикновено вземаше, за да стигне до апартамента си – на третия етаж в една сграда без асансьор в „Пимлико“.

– Проклятие! – измърмори тя, докато оглежда­ше дългата редица. Майка ù, която беше остана­ла у дома в Кент, щеше да се ужаси. Не носеше ча­дър, беше накривила шапката си под дързък ъгъл, а токчетата ù бяха няколко милиметра по-високи, отколкото диктуваше скромността. Майка ù от­край време мразеше начина, по който се обличаше. Ненавиждаше прекалено прилепналите ù пуловери, твърде яркото ù червило, извънредно късния ù час за прибиране… и то още преди Даяна да се премес­ти в Лондон. Това беше капката, преляла чашата. Никоя почтена млада дама не би отишла в Лондон, за да работи, дори за министър-председателя. Осо­бено за този министър-председател. По-добре беше Даяна да остане в Кент, да играе тенис и бридж, да навива бинтове и да плете чорапи за войниците, до­като един ден не се появеше правилният млад мъж от добро семейство. Разбира се, днес всеки така на­речен „почтен млад мъж“ щеше да служи или в сухо­пътната армия, или във флота, или във военновъз­душните сили.

За миг Даяна остана неподвижна, обмисляйки ва­риантите, с които разполагаше. Деликатните ù черти се сбърчиха от безпокойство. Трябваше да признае, че е наследила лицето на майка си – искря­щите очи, високите скули и малката остра брадич­ка. Обикновено, въпреки войната и заплахата от нападение, не се тревожеше. Беше заможна. Имаше широк кръг от това, което майка ù би определила като „подходящи“ приятелки. Имаше и доста „не­подходящи“ обожатели – абсолютно подходящи точно сега.

– Проклятие! – повтори тя. Погледна към при­тъмняващото небе и пак към спирката. Никога ня­маше да успее да се качи на първия автобус; щеше да е късметлийка, ако се добереше до втория. Затова реши да тръгне пеш. Пътят беше между трийсет и четиресет и пет минути в тъмното.

Разбира се, майка ù щеше да се ужаси.

Даяна тръгна с бърза крачка. Токчетата ù трака­ха елегантно по тротоара. Слънцето избухна в ярко злато за последен път и бавно потъна зад хоризон­та, оставяйки след себе си няколко розово-сиви об­лака. Вятърът набра сила и Даяна потръпна, наведе глава и стисна здраво дамската си чанта. След зале­за тъмнината я погълна. Майка ù, ужасена от голе­мия град, постоянно ù звънеше и я предупреждаваше за изнасилвачи и крадци. Даяна се смееше и ù казваше да не се тревожи. Лондон беше нейният град; всич­ко щеше да е наред. Всъщност дори повече от наред. Потръпна отново във влажния мрак. Помисли си за апартаментчето, което делеше с две други моми­чета. С работата, партитата и срещите с мъже, всички те се връщаха по всяко време. Никой не я очакваше вкъщи в определен час.

Убийците ù го знаеха.

Тя чу тежките стъпки зад гърба си и ускори крач­ка в мастиления мрак. Токчетата ù тракаха в дели­катно стакато по паважа. Тя инстинктивно при­дърпа палтото от туил по-плътно и стисна още по-здраво дамската си чанта.

Чу тежкото трополене на мъжките ботуши по тротоара, сега още по-бързо. Даяна я усети – онази първична миризма на опасност. Той беше ловецът, а тя – плячката. Опита се да намери в мрака някой полицай или отговорник от противовъздушната отбрана. Но нямаше нищо и никого. Тя хукна да бяга. Дъхът ù изгаряше дробовете, а обувките деколте стискаха краката ù.

Обърна се с лудо биещо сърце, готова да изкре­щи… когато чу зад гърба си ръмженето на двигател. Големите кръгли фарове на двуместния хамбър бяха затъмнени с ленти. Докато колата я подминаваше, Даяна една не се задави от зловонните газове.

Колата спря до нея пред плътно боядисания в бяло бордюр, видим дори при затъмнение.

– Добре ли сте? – попита глас с придихание през прозореца на колата.

На бледата светлина на изгряващата луда Даяна видя, че зад волана седи жена – младо момиче като нея самата. Въздъхна с облекчение.

Погледна назад за човека, който я беше следвал – и не видя нищо в сенките. „Колко си глупава! – каза си тя. – На тази възраст да си представяш призраци и таласъми! Сигурно е бил някой нещастник, който се е опитвал да се прибере при жена си и децата си. Така ти се пада, задето не изчака автобуса.“

– Да, добре съм – отговори тя и приближи до кола­та. – Само се стреснах за малко.

В почти пълния мрак сега видя, че момичето е на двайсет и няколко, със син шал на „Ермес“, елегант­но завързан на врата.

Момичето огледа небето.

– Искате ли да ви закарам? Аз съм към „Пимлико“ – ако желаете да пътувате с мен, сте добре дошли.

Без колебание Даяна се втурна към вратата на пътника и влезе.

– О, толкова ви благодаря! На спирката имаше ужасно дълга опашка, а и затъмнението…

Шофьорката се усмихна, докато Даяна се наместваше на кожената седалка.

– Да не говорим за високите токчета.

– Е, нали знаете, едно момиче трябва да прави известни жертви в името на красотата през тази проклета война!

– И още как!

Двете се разсмяха, докато колата предпазливо се движеше по потъналите в сенки улици.

– Казвам се Даяна, между другото.

– А аз съм Клер – отговори другото момиче. – Приятно ми е.

Най-накрая стигнаха блока на Даяна – сграда с тухлена тераса. Тя погледна нататък – една от съквартирантките ù си беше включила лампата и беше забравила да закрие прозореца с черната заве­са. „Ще я глобят“ – помисли си разсеяно.

– Между другото – обърна се тя към Клер, – откъ­де знаете, че живея тук?

Това бяха последните ù думи.

По тротоара се разнесе шум от тежки ботуши и някой отвори със замах вратата на колата.

Даяна се обърна и вдигна поглед към висок мъж с черна вълнена маска. Единствената част от лице­то му, която можеше да види, бяха очите, студени и немигащи. Беше мускулест, но слаб, с кожени ръка­вици на ръцете.

– Излез – каза той.

Даяна се подчини. Мозъкът ù сякаш се беше замъг­лил от шок.

– Обърни се! – нареди грубо той. – Ръцете на покрива на колата.

Даяна погледна към Клер и видя, че лицето ù е не­проницаемо. Тя беше част от това, което се случва­ше. Сърцето на Даяна се качи в гърлото. Дишането ù стана повърхностно и болезнено. Мишниците ù овлажняха от страх. Тя се обърна и сложи ръце на покрива на колата.

Усети как горещият удар на металното острие прониза плътта ù, и чу разкъсването на плата, ко­жата и мускулите.

Изпита болка – по-голяма болка, отколкото беше помисляла, че е възможна. Падна на улицата и от­пусна буза върху коравия тротоар. Въздъхна някол­ко пъти.

А после я обгърна милостив облак от черно кадифе.

----

¹ Наричани още „градини на победата“ – през Първата и Втората светов­на война правителствата насърчават гражданите да засаждат зеленчу­ци, плодове и билки в обществените паркове, за да попълнят дневните си дажби от храна и да повдигнат духа си. – Бел. ред.