Пол Остър си е отишъл... Този, който ускори въображението ни през 90-те и чиято харизма и „Ню Йоркска трилогия“ ни караха да се мечтаем писатели. Много лична, за мнозина от нас, загуба.

Имам история, на ръба на чудото и случайността, точно както той пишеше.

Един ден преди двайсетина години, прибирайки се в "Младост 1", открих в дървената пощенска кутия писмо от Ню Йорк, адресирано до мен и с името Paul Auster като подател. Разбира се, бях сигурен, че е шега, въпреки че „Естествен роман” беше излязъл същата година в САЩ. Всички знаеха колко обичам „Ню Йоркска трилогия“. Отворих плика, вътре на картонче, с монограм на Пол Остър, пишеше на ръка някакви мили думи, че е получил романа ми (който аз изобщо не бях му пращал), че се радва, поздравява ме за книгата и предаваше също поздрави за своята преводачка Iglika Vassileva Иглика Василева, която го откри за България. Обикновено, мило, куртоазно писмо. Никой около мен не си призна да ми е пращал писмо от името на Пол Остър, макар че щеше да е съвсем в духа на тогавашните ни мистификации.

Едва по-късно разбрах, че моя приятелка, която тогава живееше в Ню Йорк, тайно от мен е пратила копие на „Естествен роман“ до американското издателство на Остър, те взели, че му го препратили, а той взел, че ми писал. Стават и такива неща.

Втората ни среща беше в Берлин, наредил съм се за автографи на едно негово четене и му нося българското издание на не помня коя книга и може да съм му разказал първата история.

Но третият път беше съвсем в неговия стил. Много години по-късно, през 2018, вървя из една бруклинска улица към една от най-хубавите книжарници с котка и зелени лампи и не щеш ли, насреща ми самият Пол Остър. Докато се боря с притеснението си дали да го заговоря, се разминаваме. Изведнъж едно дете изскача от книжарницата разплакано и започва да вика за майка си. Хората се спират около него, там съм и аз, а Пол Остър се връща няколко метра назад и се оказва до мен. Майката се намира и този път използвам случая, задавайки свръхоригиналния въпрос:

Прощавайте, вие сте Пол Остър, нали? Да, откликва той много мило.

Представям се накратко, казвам, че съм за година в Нюйоркската библиотеката, да не помисли че съм някакъв маниакален тип, който го преследва. И започва един хубав разговор, там, на тротоара в Парк Слоуп пред същата тази книжарничка Community Bookstore.

Разпитвам го къде точно е локацията на „Дим“ (Smoke), филма с Харви Кайтел по неговата история, той ми показва къде са построили онова магазинче за цигари (част от личната ми митология за Бруклин идва и от този филм), стана дума за Калина Иванов, прекрасната сценографка на този филм и накрая се уговорихме да пием бира един ден тримата с нея. Разделихме се и признавам, че постъпих малко като негов герой, проследявайки с поглед накъде отива и към коя от улиците ще свие.

И последната ни среща беше след месец, когато трябваше да го взема директно от къщата му, аз живеех съвсем близо, валеше проливен дъжд, а Калина закъсняваше. Натиснах звънеца и Пол Остър се появи на вратата с огромен нож, ликуващ, сякаш току що се е справил с невидим звяр. Е, като се вгледах, видях че ножът е от онези за отваряне на колети и писма, почти като кама.

Няма да повярвате, каза на вратата Пол Остър, какво точно правя в този момент. Щях да кажа, убивате някого, но се въздържах. Елате да видите, влязохме вътре, той работеше в приземния етаж, там му беше кабинетът с пишещата машина и пр.

Тъкмо когато звъннахте, каза натъртвайки на съвпадението, аз отварях с този нож колет от България.

Съгласих се, че е от реда на чудестаа и прилича на негова история. Колетът впрочем беше с току-що излязалата в Колибри, в превода на Иглика Василева, книга "4321". Показа се и Сири Хуствет от най-горния етаж, явно там си работеше, попита всичко ли е наред, чувайки възклицанията ни и виждайки мъжа си с нож пред непознат човек. Запознахме се от дистанция и излязохме да пием бира или вино, вече не помня, в най-долната кръчма в квартала. За разговора ще разкажа повече друг път или няма, но имаше всичко, говореше с много любов каква писателка е Сири Хуствет и за дъщеря си София, която сега прави кариера като певица. Помоли ме да напиша името й на телефона си (той, разбира се нямаше) и заедно разглеждахме кориците на списанията, където се била появила. Аз, разбира се, показах моята дъщеря, тогава на 12, и в един момент това беше разговор между двама бащи. Имаше и малко суета, Остър тъкмо се беше върнал от Аржентина, където го обожавали, имаше и горчивина, че в Ню Йорк модните млади писатели и критици не го обичат.

Все едно, цялата биография на Пол Остър, лична и фикционална (което ще се окаже едно и също), е вдъхновяваща за всеки, който е тръгнал из магичните ловни поля на литературата. Отиде си писател, който беше част от легендата да си писател през ХХ век. И загубата е наистина лична и болезнена.

---

Бел. ред - текста препубликуваме от фейсбук профила на Георги Господинов. Заглавието и подзаглавието са на Клуб Z.