Къде е вярата в нашето ежедневие? Спазваме ли християнски норми в отношенията си с околните? Тези и други въпроси си задава великият руски писател Лев Толстой, когато става на 51 години. Роден с благородническо потекло, осиротял рано, взел участие в Кримската война, пожънал нечуван успех с „Война и мир“ и „Ана Каренина“ – в определен момент от живота си този прославен ум на XIX в. преживява пълен духовен крах. И като всеки мъдрец започва да изковава свои собствени принципи, правила и философия. За пръв път Толстой изразява новия си светоглед в есето „Изповед“, което пише три години. Макар да го завършва през 1882-ра, то се публикува за първи път през 1884-та, защото попада под църковна цензура. Идеите, утвърдени в тази кратка, но важна книга, ще бъдат неуморно повтаряни през следващите десетилетия.
Първото издание на „Изповед“ със знака на „Кръг“ постави началото на издателството преди повече от 5 години. Оттогава книгата е сред най-търсените заглавия по книжарниците и буди откровения интерес у читатели на различна възраст. От 9 май „Изповед“ отново е налична, но този път в луксозно издание с твърди корици, чийто дизайн е направен от Милена Вълнарова. Преводът пък отново е на Денис Коробко.
По време на своя срив именитият руски класик поглежда назад към живота си и го определя като „безсмислено зло“. Между страниците на „Изповед“ Толстой обяснява своето вътрешно обръщане в пълно отрицание на досегашните си ценности:
„Сега, когато си спомням онова време, аз ясно виждам, че вярата ми – тази, която е движела дните ми, извън животинските инстинкти, – единствената ми истинна вяра тогава е била в усъвършенстването“.
Възможно ли е обаче стремежът към това да се развиваш да е лош? Да, когато целта на това усъвършенстване е да бъдеш по-добър от другите.
„Изповед“ позволява на читателите да сe потопят в объркания свят на един от най-великите умове в човешката история, но и да изплуват оттам, сякаш преродени. И готови за нов живот. Защото след нощта, колкото и непрогледна е, винаги настъпва утрото:
"Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато действията на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото истинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го приех."
Новото издание на „Изповед“ отново съдържа послеслова на Иван Ланджев, написан специално за „Кръг“. В него поетът и изследовател на Толстой пояснява следното: „Творбата е документално свидетелство за непрестанните, болезнени търсения на един непримирим дух. Те не приключват с последното изречение-обещание за яснота, защото няма как да приключат. Заветният смисъл не е положен някъде накрая на пътя, а се състои в самото движение по пътя“.
Каталогът на „Кръг“ съдържа и други важни книги на руския класик. Изданието на неговия magnum opus „Война и мир“ в четири луксозни тома с илюстрации от големия художник и аниматор Теодор Ушев е сред най-високо оценените проекти от българските библиофили. Последната творба на Лев Толстой – повестта „Хаджи Мурат“, която той пише осем години и е публикувана посмъртно, излезе под знака на „Кръг“ 110 години след публикуването си в оригинал.
* * *
Из "Изповед" от Лев Толстой
II
Някой път ще разкажа историята на живота си – и трогателна, и поучителна в онези десет години на моята младост. Мисля, че много, много хора са изпитвали същото. С цялата си душа копнеех да бъда добър, но бях малък и имах щения, а бях сам, напълно сам, в търсенията си. Всеки път, когато се опитвах да изкажа онова, в което се заключаваха най-съкровените ми желания – че искам да съм нравствено добър, срещах презрение и присмех, а веднага щом се отдавах на мръсни страсти, ме хвалеха и поощряваха. Честолюбието, властолюбието, користолюбието, похотта, гордостта, гневът, отмъщението – всички те се тачеха. Отдавайки им се, аз заприличвах на възрастен и чувствах, че другите са доволни. Добрата ми леля – това изключително чисто същество, с което живеех, винаги ми казваше, че няма нещо, което да иска за мен повече от връзка с омъжена жена: Rien ne forme un jeune homme comme une liaison avec une femme comme il faut [1]; тя ми пожелаваше и друго – да стана адютант, и най-добре на императора; а също и най-голямото щастие – да се оженя за много богата девойка и вследствие на този брак да имам колкото е възможно повече роби.
Не мога да си спомням за онези години без ужас, омерзение и болка в сърцето. Убивах хора на война, предизвиквах на дуел, за да погубя, падах на карти, прахосвах труда на селяните, наказвах ги, блудствах, мамех. Лъжи, кражби, всевъзможни изневери, пиянство, насилие, смърт... Нямаше престъпление, което да не съм извършил, и за всичко това ме хвалеха, връстниците ми ме имаха и още ме имат за сравнително нравствен човек.
Така живях десет години.
По онова време започнах да пиша от тщеславие, користолюбие и гордост. В тези си текстове правех същото, което и наяве. За да имам славата и парите, за които пишех, трябваше да крия доброто и да изказвам злото. Така и ставаше. Колко пъти съм се изхитрявал да заравям в творбите си, под прикритието на равнодушие и дори на лек присмех, онези свои стремежи към благодеяние, в които се състоеше смисълът. И го постигах: хвалеха ме.
На двайсет и шест, след войната [2], пристигнах в Петербург и се сдуших с писателите. Приеха ме като свой, ласкаеха ме. И не успях да се опомня, когато съсловните възгледи на хората, с които се събрах, вече бяха усвоени от мен и изцяло бяха изгладили всичките ми предишни опити да стана по-добър. Тези възгледи ми предоставиха теория, която оправдаваше цялата разпуснатост на моя живот.
Гледната точка на онези люде, съратниците ми по писане, се заключаваше в това, че животът просто си тече, развивайки се, и че основна роля в развитието играем ние, хората на мисълта, а сред хората на мисълта главното влияние принадлежи на нас – художниците и поетите. Наше призвание е да учим останалите. А за да не стане тъй, че някой да си зададе естествения въпрос: „Какво знам и на какво да уча?“, в теорията се обясняваше, че това не е важно, защото всеки художник и поет учи безсъзнателно. Аз се смятах за чудесен художник и поет и ми беше съвсем естествено да усвоя тази теория. Аз – художникът и поетът – пишех, учех другите, без самият да знам на какво. За това ми плащаха, разполагах с прекрасна храна, дом, жени, общество, имах слава. Значи всичко, на което учех, беше много добро.
Убедеността в значението на поезията и в развитието на живота беше вяра и аз бях един от нейните жреци. Да бъдеш жрец бе много изгодно и приятно. И аз живях достатъчно дълго в тази вяра, без да се съмнявам в истинността є. Но на втората и особено на третата година започнах да се колебая относно същата непогрешимост и реших да я изследвам. Първият повод за мнителност бе фактът, че забелязвах как не всички жреци са съгласни един с друг. Някои твърдяха: „Ние сме най-добрите и полезни учители, ние учим на това, което е необходимо, а останалите учат неправилно“. А другите казваха: „Не, ние сме истинските, а вие учите грешно“. И те спореха, караха се, ругаеха, лъжеха, мамеха се помежду си. А и сред нас имаше мнозина, които не ги бе грижа кой бе прав и кой – крив, просто постигаха користните си цели с помощта на дейността ни. Всичко това ме накара да се усъмня в истинността на нашата вяра.
В допълнение, когато се усъмних в истинността на самата писателска вяра, аз започнах да наблюдавам по-внимателно жреците є и се убедих, че почти всички те – писателите, бяха безнравствени люде и в болшинството си лоши, нищожни по характер, много по-долни от онези, които бях срещал в предишния си разгулен и военен живот. За сметка на това бяха уверени и самодоволни, каквито могат да са единствено изцяло светите хора и другите, които съвсем не знаят що е святост. Човеците ми опротивяха и аз самият си опротивях и проумях, че тази вяра е лъжа.
Но странното беше, че макар и бързо да разбрах измамността є и да се отрекох от нея, аз не се отрекох от статуса, даден ми от онези люде – на художник, поет, учител. Наивно си въобразявах, че съм поет и художник и мога да уча всички, без да знам на какво. И точно това правех.
От сближаването си с тези хора се сдобих с нов порок – до болка развита гордост и луда увереност, че призванието ми е да уча околните, без да знам на какво.
Сега, когато си спомням за онова време, за тогавашното ми настроение и за настроението на другите (впрочем като тях вече ги има хиляди), ми става и жално, и страшно, и смешно – появява се именно чувството, което изпитваш, щом се озовеш в лудница.
Тогава всички ние бяхме убедени, че трябва да говорим и пак да говорим, да пишем, да печатаме възможно най-бързо, колкото може повече, че всичко това е необходимо за благото на човечеството. И хиляди от нас, отричайки и ругаейки останалите, не спираха да печатат, да пишат и да поучават. Без да забелязваме, че не знаем нищо, че не можем да отговорим и на най-простия въпрос от живота: какво е добро и какво – лошо, ние всички, без да се слушаме, говорехме един през друг, подкокоросвайки се и възхвалявайки се помежду си, за да може да получим същото в замяна, като при това се дразнехме и надвиквахме, точно като в лудница.
Хиляди работници ден и нощ се трудеха със сетни сили, набираха, печатаха милиони думи и пощата ги разнасяше из цяла Русия, а ние все повече и повече учехме, учехме, учехме другите и хич не успявахме да преподадем всичко, и все се сърдехме, че не ни слушат достатъчно.
Ужасно странно е, но сега разбирам. Нашата истинска, съкровена мисъл се състоеше в това да получаваме възможно най-много пари и похвали. Ние не умеехме да правим друго за постигането на тази цел, освен да пишем книжки и вестници. Това и ставаше. Но за да вършим толкова безполезна работа и да бъдем убедени, че сме много значими, имахме нужда и от идея, която да оправдае дейността ни. И ето какво измислихме – всичко, което съществува, е разумно. И всичко, което съществува, се развива. А всичко се развива посредством просвещението. Просвещението, от своя страна, се измерва в разпространението на книги и вестници. А на нас ни плащат и ни уважават, защото пишем книги и вестници, следователно ние сме най-полезните и добри хора.
Това разсъждение би било много хубаво, ако до един бяхме съгласни с него, но тъй като всяка мисъл, изказана от някого, винаги се явяваше диаметрално противоположна на мисъл, изказана от друг, лесно бихме могли да прогледнем. Но ние не забелязвахме. Плащаха ни и хората от нашата партия ни хвалеха – затова всеки се смяташе за прав.
Сега ми е ясно, че нямаше никаква разлика с лудницата, докато тогава само смътно го подозирах, и то като всички луди – наричайки „луди“ всички освен себе си.
-----
[1] „Нищо не формира млад мъж така, както връзка с омъжена дама“ (фр.). – бел. прев.
[2] Има се предвид Кримската война (1853–1856) между Русия и Османската империя, в съюз с Англия, Франция и Сардинското кралство. – Бел. ред.
Още по темата
- „Жените са идеални – смели и изобретателни, въоръжени с „хладна и самотна храброст“ (ОТКЪС)
- "Липсваше ми, когато всички риби умряха..." (ОТКЪС)
- Григор Димитров започна сезона на трева с бърза победа на турнира в "Куинс Клъб" в Лондон
- "Източният агент беше като Джеймс Бонд, само че по-простоват, по-скромно облечен, неумел в техническо отношение, непретенциозен в кулинарно и без чувство за хумор" (ОТКЪС)
Подкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и днес, за да научите новините от България и света, и да прочетете актуални анализи и коментари от „Клуб Z“. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме нужда от вашата подкрепа, за да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 държави на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на истинска, независима и качествена журналистика. Вие можете да допринесете за нашия стремеж към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият поръчител на съдържание да сте вие – читателите.
Подкрепете ни