Къде е вярата в нашето ежедневие? Спазваме ли християнски норми в отношенията си с околните? Тези и други въпроси си задава великият руски писател Лев Толстой, когато става на 51 години. Роден с благородническо потекло, осиротял рано, взел участие в Кримската война, пожънал нечуван успех с „Война и мир“ и „Ана Каренина“ – в определен момент от живота си този прославен ум на XIX в. преживява пълен духовен крах. И като всеки мъдрец започва да изковава свои собствени принципи, правила и философия. За пръв път Толстой изразява новия си светоглед в есето „Изповед“, което пише три години. Макар да го завършва през 1882-ра, то се публикува за първи път през 1884-та, защото попада под църковна цензура. Идеите, утвърдени в тази кратка, но важна книга, ще бъдат неуморно повтаряни през следващите десетилетия.

Първото издание на „Изповед“ със знака на „Кръг“ постави началото на издателството преди повече от 5 години. Оттогава книгата е сред най-търсените заглавия по книжарниците и буди откровения интерес у читатели на различна възраст. От 9 май „Изповед“ отново е налична, но този път в луксозно издание с твърди корици, чийто дизайн е направен от Милена Вълнарова. Преводът пък отново е на Денис Коробко.

По време на своя срив именитият руски класик поглежда назад към живота си и го определя като „безсмислено зло“. Между страниците на „Изповед“ Толстой обяснява своето вътрешно обръщане в пълно отрицание на досегашните си ценности:

„Сега, когато си спомням онова време, аз ясно виждам, че вярата ми – тази, която е движела дните ми, извън животинските ин­стинкти, – единствената ми истинна вяра тогава е била в усъвършенстването“.

Възможно ли е обаче стремежът към това да се развиваш да е лош? Да, когато целта на това усъвършенстване е да бъдеш по-добър от другите.

„Изповед“ позволява на читателите да сe потопят в объркания свят на един от най-великите умове в човешката история, но и да изплуват оттам, сякаш преродени. И готови за нов живот. Защото след нощта, колкото и непрогледна е, винаги настъпва утрото:

"Всичките ни действия, разсъждения, науката, изкуствата – всичко ми се стори като детски каприз. Разбрах, че не може да се търси смисъл в него. Докато действията на трудещия се народ, творящ живота, ми се видяха като единственото истинско нещо. И разбрах, че смисълът, който се придава на този живот, е истината; и аз го приех."

Новото издание на „Изповед“ отново съдържа послеслова на Иван Ланджев, написан специално за „Кръг“. В него поетът и изследовател на Толстой пояснява следното: „Творба­та е документално свидетелство за непрестанните, болезнени търсения на един непримирим дух. Те не приключват с последното изречение-обещание за яснота, защото няма как да приключат. Заветният смисъл не е положен някъде накрая на пътя, а се състои в самото движение по пътя“.

Каталогът на „Кръг“ съдържа и други важни книги на руския класик. Изданието на неговия magnum opus „Война и мир“ в четири луксозни тома с илюстрации от големия художник и аниматор Теодор Ушев е сред най-високо оценените проекти от българските библиофили. Последната творба на Лев Толстой – повестта „Хаджи Мурат“, която той пише осем години и е публикувана посмъртно, излезе под знака на „Кръг“ 110 години след публикуването си в оригинал.

* * *

Из "Изповед" от Лев Толстой

II

Някой път ще разкажа историята на жи­вота си – и трогателна, и поучителна в онези десет години на моята младост. Мисля, че много, много хора са изпитвали същото. С цялата си душа копнеех да бъда добър, но бях малък и имах щения, а бях сам, напълно сам, в търсенията си. Всеки път, ко­гато се опитвах да изкажа онова, в което се заключаваха най-съкровените ми желания – че искам да съм нравствено добър, срещах презрение и присмех, а веднага щом се от­давах на мръсни страсти, ме хвалеха и по­ощряваха. Честолюбието, властолюбието, користолюбието, похотта, гордостта, гневът, отмъщението – всички те се таче­ха. Отдавайки им се, аз заприличвах на въз­растен и чувствах, че другите са доволни. Добрата ми леля – това изключително чис­то същество, с което живеех, винаги ми каз­ваше, че няма нещо, което да иска за мен по­вече от връзка с омъжена жена: Rien ne forme un jeune homme comme une liaison avec une femme comme il faut [1]; тя ми пожелаваше и друго – да стана адютант, и най-добре на императо­ра; а също и най-голямото щастие – да се оженя за много богата девойка и вследствие на този брак да имам колкото е възможно повече роби.

Не мога да си спомням за онези години без ужас, омерзение и болка в сърцето. Убивах хора на война, предизвиквах на дуел, за да по­губя, падах на карти, прахосвах труда на се­ляните, наказвах ги, блудствах, мамех. Лъжи, кражби, всевъзможни изневери, пиянство, насилие, смърт... Нямаше престъпление, ко­ето да не съм извършил, и за всичко това ме хвалеха, връстниците ми ме имаха и още ме имат за сравнително нравствен човек.

Така живях десет години.

По онова време започнах да пиша от тщеславие, користолюбие и гордост. В тези си текстове правех същото, което и наяве. За да имам славата и парите, за които пи­шех, трябваше да крия доброто и да изказ­вам злото. Така и ставаше. Колко пъти съм се изхитрявал да заравям в творбите си, под прикритието на равнодушие и дори на лек присмех, онези свои стремежи към благодеяние, в които се състоеше смисълът. И го постигах: хвалеха ме.

На двайсет и шест, след войната [2], прис­тигнах в Петербург и се сдуших с писателите. Приеха ме като свой, ласкаеха ме. И не успях да се опомня, когато съсловните възгледи на хората, с които се събрах, вече бяха усвоени от мен и изцяло бяха изгладили всичките ми предишни опити да стана по-добър. Тези възгледи ми предос­тавиха теория, която оправдаваше цялата разпуснатост на моя живот.

Гледната точка на онези люде, съратни­ците ми по писане, се заключаваше в това, че животът просто си тече, развивайки се, и че основна роля в развитието играем ние, хората на мисълта, а сред хората на мисъл­та главното влияние принадлежи на нас – художниците и поетите. Наше призвание е да учим останалите. А за да не стане тъй, че някой да си зададе естествения въпрос: „Какво знам и на какво да уча?“, в теорията се обясняваше, че това не е важно, защото всеки художник и поет учи безсъзнателно. Аз се смятах за чудесен художник и поет и ми беше съвсем естествено да усвоя тази теория. Аз – художникът и поетът – пишех, учех другите, без самият да знам на какво. За това ми плащаха, разполагах с прекрасна храна, дом, жени, общество, имах слава. Зна­чи всичко, на което учех, беше много добро.

Убедеността в значението на поезията и в развитието на живота беше вяра и аз бях един от нейните жреци. Да бъдеш жрец бе много изгодно и приятно. И аз живях доста­тъчно дълго в тази вяра, без да се съмнявам в истинността є. Но на втората и особено на третата година започнах да се колебая относно същата непогрешимост и реших да я изследвам. Първият повод за мнител­ност бе фактът, че забелязвах как не всички жреци са съгласни един с друг. Някои твърдя­ха: „Ние сме най-добрите и полезни учители, ние учим на това, което е необходимо, а ос­таналите учат неправилно“. А другите каз­ваха: „Не, ние сме истинските, а вие учите грешно“. И те спореха, караха се, ругаеха, лъ­жеха, мамеха се помежду си. А и сред нас има­ше мнозина, които не ги бе грижа кой бе прав и кой – крив, просто постигаха користните си цели с помощта на дейността ни. Всичко това ме накара да се усъмня в истинността на нашата вяра.

В допълнение, когато се усъмних в истин­ността на самата писателска вяра, аз започ­нах да наблюдавам по-внимателно жреците є и се убедих, че почти всички те – писатели­те, бяха безнравствени люде и в болшинството си лоши, нищожни по характер, много по-долни от онези, които бях срещал в предишния си разгулен и военен живот. За сметка на това бяха уверени и самодовол­ни, каквито могат да са единствено изцяло светите хора и другите, които съвсем не знаят що е святост. Човеците ми опроти­вяха и аз самият си опротивях и проумях, че тази вяра е лъжа.

Но странното беше, че макар и бързо да разбрах измамността є и да се отрекох от нея, аз не се отрекох от статуса, даден ми от онези люде – на художник, поет, учител. Наивно си въобразявах, че съм поет и худож­ник и мога да уча всички, без да знам на как­во. И точно това правех.

От сближаването си с тези хора се сдобих с нов порок – до болка развита гордост и луда увереност, че призванието ми е да уча околните, без да знам на какво.

Сега, когато си спомням за онова време, за тогавашното ми настроение и за настро­ението на другите (впрочем като тях вече ги има хиляди), ми става и жално, и страшно, и смешно – появява се именно чувството, което изпитваш, щом се озовеш в лудница.

Тогава всички ние бяхме убедени, че тряб­ва да говорим и пак да говорим, да пишем, да печатаме възможно най-бързо, колкото може повече, че всичко това е необходимо за благото на човечеството. И хиляди от нас, отричайки и ругаейки останалите, не спира­ха да печатат, да пишат и да поучават. Без да забелязваме, че не знаем нищо, че не мо­жем да отговорим и на най-простия въпрос от живота: какво е добро и какво – лошо, ние всички, без да се слушаме, говорехме един през друг, подкокоросвайки се и възхва­лявайки се помежду си, за да може да получим същото в замяна, като при това се дразнех­ме и надвиквахме, точно като в лудница.

Хиляди работници ден и нощ се трудеха със сетни сили, набираха, печатаха милиони думи и пощата ги разнасяше из цяла Ру­сия, а ние все повече и повече учехме, учехме, учехме другите и хич не успявахме да препо­дадем всичко, и все се сърдехме, че не ни слу­шат достатъчно.

Ужасно странно е, но сега разбирам. На­шата истинска, съкровена мисъл се състое­ше в това да получаваме възможно най-мно­го пари и похвали. Ние не умеехме да правим друго за постигането на тази цел, освен да пишем книжки и вестници. Това и ставаше. Но за да вършим толкова безполезна работа и да бъдем убедени, че сме много значими, имахме нужда и от идея, която да оправдае дейността ни. И ето какво измислих­ме – всичко, което съществува, е разумно. И всичко, което съществува, се развива. А всичко се развива посредством просвеще­нието. Просвещението, от своя страна, се измерва в разпространението на книги и вестници. А на нас ни плащат и ни уважават, защото пишем книги и вестници, следова­телно ние сме най-полезните и добри хора.

Това разсъждение би било много хубаво, ако до един бяхме съгласни с него, но тъй като всяка мисъл, изказана от някого, винаги се явяваше диаметрално противоположна на мисъл, изказана от друг, лесно бихме могли да прогледнем. Но ние не забелязвахме. Пла­щаха ни и хората от нашата партия ни хва­леха – затова всеки се смяташе за прав.

Сега ми е ясно, че нямаше никаква разлика с лудницата, докато тогава само смътно го подозирах, и то като всички луди – наричай­ки „луди“ всички освен себе си.

-----

[1] „Нищо не формира млад мъж така, както връзка с омъ­жена дама“ (фр.). – бел. прев.

[2] Има се предвид Кримската война (1853–1856) между Ру­сия и Османската империя, в съюз с Англия, Франция и Сардинското кралство. – Бел. ред.