Колкото и да не искат да признаят разни анализатори и политици - проблем с бюджета имаме. И то не само заради факта, че се опитваме да станем част от Еврозоната, което изисква да спазваме правилото за максимален годишен дефицит от 3%, а и защото скъсването с консервативната линия може да ни коства много - и като възможност за финансиране на системите, и като дългово бреме, и като възможност да обслужваме това дългово бреме. 

Настоящата година - към нейния край - показва признаци на тенденциозно изтощаване на публичните финанси и все по-сериозно скъсяване на пространството, в което можем да си позволим да творим "глупости". Например - през последните два месеца дефицитът расте с по 1,4 млрд. лв. на месец и ако продължи така ще премине тавана от 3%. Това вероятно няма да се случи, защото ще използваме - за пореден път - парите за т.нар. капиталови разходи, които вместо да отидат в смислени инвестиции, ще пълнят дупки. 

В този текст ще се опитаме да ви обясним защо се стигна до тук и какви мерки могат да се предприемат, за да се върнем към разума.

Що е то дефицит? 

Преди да влезем в конкретните числа обаче нека да си обясним терминологията. Постоянно използваната дума дефицит е ясна за всички - превишение на разходите над приходите, което създава "дупка". Тази "дупка" обикновено се финансира със заемни средства от пазарите. 

От фискална гледна точка дефицитът е легитимен инструмент, който се използва постоянно от редица държави. Проблемът е, че когато това се прави само, за да се поддържат разходите, спиралата се завърта и връщането назад е много трудно. Дефицитът е легитимен, когато се прави в кризисни години и когато неговата цел е да подкрепи стопанския живот, който извън кризата би могъл да се справи благодарение на своя бизнес план. 

Възможно е да се използва дефицит и за финансиране на критични реформи и инвестиции, които биха могли да се мултиплицират през частни инвестиции и така да доведат до бурен ръст на икономическата активност, ръст на БВП и оттам - до подобряване на общото икономическо състояние. 

България обаче започна да използва дефицитите, за да повишава пенсии и заплати в държавната администрация, което не е нито кризисно, нито е инвестиционно. Напротив - то е проинфлационно и води до негативни натрупвания, чиито резултати виждаме днес.

Макроикономическата обстановка

Всъщност проблемите започнаха още през 2020 година, когато пандемията от коронавирус удари частния бизнес така, както не го е правила скоро нито една криза. Наложи се по-голямата част от стопанския свят да хлопне кепенците, което пък наложи държавата да влезе в ролята си и да помага. 

Драмата е, че дори след това харчовете продължиха да растат и да се самоподдържат, благодарение на липсата на политическа стабилност, популистката вакханалия, обхващата депутатите по време на обсъжданията на Закона за бюджета и синдрома преди избори "Дайте да дадем". 

И така на първо място стигнахме до момента, в който през последните 4 години, България преразпределя все по-голяма част от своя Брутен вътрешен продукт. Данните на ИПИ показват, в годините между 2005 и 2009 г. страната е разпределяла средно по 37,1% от БВП годишно. Това са годините, в които България се възстановява от кризата от 1997 г. и годините, в които трябва бързо да наваксва преди влизането си в Европейския съюз. 

В следващия период то 2010 до 2014 г. вече преразпределяме чувствително по-ниското от 34%, докато в годините  след 2020 г. вървим към границата от 40% от БВП. Това не са просто числа, а числа, които показват философията зад управлението. И тя е ясна - ще вземем повече от икономиката, за да го върнем през държавата под някаква форма, макар тя да не е задължително по-умна и по-стратегическа. Всеки, занимаващ се професионално с икономика, знае, че разходи от над 40% от БВП означават дефицити и натиск върху данъчната система. 

И така стигаме до дефицитите. Данните показват, че след пандемията няма година без дефицит, а средното му ниво надминава границата от 3%, макар и само с 0,1%, но тенденцията е ясна. Между другото и средносрочната прогноза на МФ е за продължаващи дефицити поне до 2027 година, което означава продължаващи дългове. Стигаме дотам, че според прогнозата през 2027 година само лихвите по плащанията на дълга ще достигнат до 1% от БВП. Нещо, което до съвсем скоро не вярвахме, че е дори възможно. 

Проблемът - разходи, разходи, разходи

Знаете ли, че: заплатите в публичния сектор у нас са по-високи от тези в частния сектор? Единствено София показва различни разултати и то само в рамките на 100-тина лева разлика. Всички друго области разчитат очевидно на държавата. Това състояние на болна икономика, особено в трудов пазар, който едвам намира работна ръка. Държавата принуждава частния бизнес да се бори с нея за работници и така изкуствено вдига заплати, без да има повишение на производителността на труда, която у нас остана на нова малко над 50% от средната производителност в Европа. Къде бизнесът ще сложи тази разлика? Няма да я даде от себе си, а през крайната цена на стоката или услугата, която предлага. Наричаме го инфлация.

И сега отново към числата: средногодишният реален ръст на заплатите показва, че общият е по-нисък от този на заплатите в държавното управление през последните 4 години, такова е положението и с частния сектор. Държавата систематично реализира по-висок ръст годишно в заплатите. В предходния период е било точно обратното. 

Архитектът на мантрата "Не можем да сме вечно държава с ниски заплати" - Асен Василев, казва, че тук няма проблем, защото икономиката продължава да расте. И щеше да е прав, ако не се заровим в данните. През последните пет години номиналният ръст на разходите за труд изпреварва номиналния ръст на БВП тенденциозно и постоянно. В защита на Василев може да се каже, че това е било вярно и за предходните пет години, когато правителствата на Борисов отново не бяха склонни да разчитат на пазарната икономика. Само че за последните пет години ясно, че вижда, че заплатите в сектор "Държавно управление" устойчиво изпреварват тези в частния сектор. 

И за всичко това си има просто обяснение: вместо да намалява, броят на хората, заети в обществения сектор расте. Да, само с 15 000 за последните пет години, но продължава да расте видимо. Само в централната администрация са наети допълнителни 1000 души на работа. В същото време обаче общото население на страната намалява със стотици хиляди, а последното преброяване показа намаляване с почти милион за десет години. Тоест тази администрация обслужва по-малко хора, но пък нейният брой продължава да расте. 

И накрая пенсиите. Никой не оспорва, че България изостава в своята грижа за възрастните хора и в т.нар. заместващ доход. Но това са пари, които на първо място трябва да бъдат изкарани. А те не са. През тази година общият бюджет на Държавното обществено осигуряване достига до 24 млрд. лв., а дефицитът в системата е около 11 млрд. лв. Тоест ние един път плащаме за пенсии през своите осигуровки и втори път - през данъците си, защото тези 11 млрд. идват в НОИ през трансфер от националния бюджет. Пари, които би трябвало да отидат за други неща. 

Неща като инвестиции. Но ние не изпълняваме инвестиционните си програми, защото с част от тези пари  попълваме дефицита.

И порочният кръг е затворен. 

---

* За глупаци - от англ. език.