Авторът на поредицата, променила фентъзи жанра в България, се завръща с 16 почти реални истории.

Мартин Колев разкри, че София е много повече от това, което очите ни виждат, вдъхвайки живот на най-успешната ърбън фентъзи поредица „Софийски магьосници“. И макар историята на младия Бриян и компания да достигна своя логичен финал, магията никога не изчезва, само очаква своя момент, за да …

… се завърне в най-реалистичния магически сборник на годината – „Рижият котарак“, допълнен с виртуозните илюстрации на художника Дамян Дамянов.

С тези 16 забавни, почти реални и мъничко магични разкази ще отпътувате до планинско градче, където желанията се сбъдват, но не по познатия от приказките начин. Ще отскочите до черноморския бряг, където цялото лято се побира в шише от нектар, а под брезента на старата лодка дреме нещо почти човешко. Ще попаднете в една София, изпълнена с черни квадрати, космически кучета и много, много мартеници. Ще имате челен сблъсък с горгона. Дори не е изключено да срещнете дори някой познат софийски магьосник… Всичко е възможно, щом компания ви прави РИЖИЯТ КОТАРАК.

Четете на ваша отговорност, но после да не кажете, че Космос е изял домашното ви!

Деликатният, но бисерен език на Колев налага modus vivendi, в който „животът… е кратък“ и остава само да си позволим да видим магията в него, а илюстрациите на Дамян Дамянов правят наглед невъзможното – улавят в моментна снимка всички емоции, които тези деликатни и сърцати истории носят.

Съчетание между магия и реалност, фино чувство за хумор и, разбира се, щипка фантазия –  „Рижият котарак“ е мъркащо литературно удоволствие, което разкрива в цялостност таланта на Мартин Колев на майстор разказвач и пазител на добрите, живителни истории.

Не пропускайте и НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕДКОЛЕДНО ПАРТИ за всички софийски магьосници, пръснати по страната и света. На 19 декември малко след 19:30 г. най-вещите в потайностите на магията ще могат да тестват своите познания в света на литературната магия.

Сборният пункт е Live Club Tarantino, a наш гид във вселената на Мартин Колев ще бъде актрисата Неда Спасова. Ще има много хо-хо песни и рижави изненади. Входът е свободен, очакваме ви!

„Най-реалистичният магически сборник с разкази на годината!“

в. „Магьосническо дело“

„Пълни врели-некипели!“

в. „Седмичен Стопан“ 

„7УЪХГ6 РДEEEEEEEEEEEEEEEE“

Рижият котарак

* * *

Из  „Рижият котарак“ от Мартин Колев

За всички почитатели на поредицата „Софийски магьосници“ сме подготвили една предколедна изненада ‒ откъс от нова история, посветена на познатите ви герои, която ще откриете в току-що излезлия сборник на Мартин Колев „Рижият котарак“.

ДЕМОНСКА ДУПКА

/Разказ от света на „Софийски магьосници“/

В 22:30 часа денонощното магазинче на ъгъла на „Оборище“ и „Черковна“ завъртя ключа. Пепа от втора смяна се зае да преброи касата, преди да си тръгне, а Григор навлече работната си тениска и изми пода. Докато събираше еднолевките, Пепа изтърси така, между другото:

‒ А, да, в склада има някаква дупка на стената ‒ явно нещо от влагата… 

Григор я удостои с не особено делови поглед.

‒ Аха, и изчака аз да дойда да се погрижа за нея, така ли?

‒ Какво да направя? ‒ тросна се Пепа и изсипа със замах шепа стотинки. ‒ Пълна лудница беше днеска, знаеш покрай Европейското как е!

‒ Знам, да ‒ промърмори Григор и тръгна към склада. 

Пепа въздъхна и добави на калкулатора седемдесет и два лева. Добре помнеше онзи вълшебен миг, в който нейните сини морски очи за пръв път срещнаха погледа на Григор, кафяв като добруджанска почва. Тогава работният делник беше по-вълнуващ от средиземноморска почивка. Всяко броене на касата бе повод за празник, всяко врътване на ключа ‒ повод за учестено сърцебиене. Една вечер двамата млади не издържаха на магнетичното привличане помежду си и се скриха в склада, далеч от любопитното око на камерата. Оттогава насетне бяха почти неразделни. Тя стана неговата варненска русалка, той ‒ нейният тутракански титан. Струваше ѝ се, че този период на сладко, необезпокоявано от мрачни облаци щастие ще продължи вечно… Ала сега то ѝ изглеждаше далечно и подозрително като романтичен филм, чийто край е проспала. Раздялата с Григор бе също тъй внезапна и неочаквана, както и първата им целувка. А броенето на касата в края на работната смяна напълно бе изгубило предишното си очарование. 

‒ Абе тая дупка хич не е малка! ‒ провикна се Григор от склада. ‒ Май ще се наложи да звъннем на шефа.

‒ Ти луд ли си? Да го безпокоим по това време ‒ ще ни направи на две стотинки… Ох, сега обърках стотинките!

След кратко колебание Григор се обади отново:

‒ Не знам, хич не ми харесва тая работа… Нещо като че ли се размърда вътре!

‒ Нещо в главата ти се размърда. ‒ Пепа затвори победоносно касата. ‒ Остави я сега дупката, скоро мачът ще свърши и всички ще се изсипят тука!

Григор не отвърна. От склада дойде звук, наподобяващ кофичка кисело мляко, изпусната на пода. 

‒ Гриша?

Пепа излезе иззад щанда и се ослуша. Изведнъж ѝ направи впечатление колко е тихо наоколо. Еднообразната музика от тонколоните беше изчезнала, виковете на запалянковците от съседните балкони ‒ също. 

Пепа внимателно пристъпи към открехнатата врата на склада.

‒ Гриша?

‒ Ааааа!

Щом чу вика му, и тя извика от изненада. За частица от секундата ѝ се стори, че вижда движение, после вече зад вратата нямаше нищо. Пепа побягна обратно към касата, в главата ѝ жужаха напрегнати мисли. Нима наистина бе видяла каквото си мислеше? Нима нещо се беше подало от дупката, беше сграбчило Григор и го беше издърпало вътре?! Не, не, това просто не можеше да бъде…

Пепа грабна мобилния си телефон и взе да превърта последно набраните номера.

‒ Да звънна на шефа, хубаво… ама какво да му кажа? „Шефе, на стената изникна една дупка и Григор отиде да я огледа, но потъна вътре… ама поне касата излезе точно!“

Тя погледна към малкия телевизор, закачен над лавицата с ракиите. Германия тъкмо бяха почнали да бият дузпи на Италия. Пепа поклати глава.

‒ Не, това е четвъртфиналът. Шефът ще ме убие, ако го притеснявам за такива дреболии! По-добре да звънна на Рико, ама той пък ще се ядоса ‒ нали все повтаря, че още не съм преодоляла Гришата… Ох, божичко, в какво се заплетох пак?!

Докато Пепа кършеше пръсти, алармата на магазина изписка като енергична птичка електричка. Вратата се отвори и двама души влязоха вътре ‒ мъж и жена. Пепа помисли, че са ѝ смътно познати. 

Жената беше висока и едра, с черни очи и рижа коса, навързана на миниатюрни плитки. Приличаше на сърдито скандинавско божество, заменило кожената премяна за карирана риза и дънки. Мъжът до нея имаше добродушно брадясало лице и мръсно, опърпано палто. Носеше ръкавици без пръсти и като цяло създаваше впечатлението за джентълмен, който редовно се колебае дали да прекара нощта на пейка в Борисовата, или в изтрезвителното. 

Мъжът махна с ръка:

‒ Добра вечер! Дойдохме за демончето, ох…

Спътницата му го сръчка силно в ребрата. На лицето ѝ цъфна усмивка, по-изкуствена от разтворимото кафе, което Пепа предлагаше на клиентите. 

‒ Моят приятел имаше предвид, че съвсем случайно минаваме оттук ‒ обясни жената. ‒ И изведнъж страшно ни се допи бира.

‒ Да, да, точно така беше! ‒ потвърди мъжът.

Пепа стисна телефона като оръжие и попита:

‒ Ама как влязохте? Вратата беше заключена!

‒ Така ли? ‒ учуди се мъжът. ‒ Изобщо не сме забелязали.

‒ Както и да е. ‒ Спътницата му приближи касата. ‒ Така ни се допи бира, а сме останали без пукнат лев… Дали не можем да ти помогнем с някоя дреболия в замяна на две бутилки „Стопанско пиво“?

– И евентуално ‒ едни бирени фъстъчки ‒ допълни мъжът.

Пепа присви очи и сканира с поглед непознатите. Изглеждаха толкова добронамерени, че чак я побиха тръпки.

‒ Кои сте вие? 

– Ама къде са ни обноските?! ‒ завайка се мъжът и протегна напред проскубана ръкавица. ‒ Белота се казвам, приятно ми е. А това тук е… как ти викахме последно, гугутке?

Усмивката на жената се стопи и тя процеди през зъби:

‒ Иза.

– И вече сме си близки! – заключи Белота. – Кажи сега, Пепа, какво става тук?

Продавачката зяпна от почуда.

– Откъде ми знаеш името? Вие сте някакви тарикати, нали?

– Ние, тарикати? В никакъв случай! Прочетох ти името на табелката. 

– Ама аз нямам табелка…

За всеки случай Пепа огледа работната си тениска. За своя изненада откри пластмасова табелка, на която набързо беше надраскано името ѝ. Изтощеното ѝ от дългата смяна съзнание се предаде и удари червения паникбутон.

‒ Това е ‒ звъня на ченгетата!

Белота прекара няколко секунди в задълбочен размисъл, след което се наведе към Иза:

‒ Ох, хич не ме бива в тези увертюри. Малко помощ?

Иза изцъка с език и измъкна от деколтето си тънка верижка. На края ѝ висеше изящен яспис.

‒ Спокойно, спокойно ‒ каза Иза, ‒ всичко ще бъде наред. Виж тук…

Тя доближи кристала до лицето на продавачката, която вече набираше 112, и прошепна:

От таз секунда аз съм най-добрият ти приятел.
Споделяш си в захлас дори и майчиното мляко!
Ясписът проблесна като разпален въглен. Светлината му се отрази в широко отворените очи на Пепа. Нейното лице се отпусна тъй, сякаш се унасяше в най-блажен, спокоен сън. 

Иза пусна верижката си и каза:

‒ Така, вече си по-добре, нали? Разкажи ни какво се случи…

(Целия разказ ще откриете в „Рижият котарак“ от Мартин Колев, вече по книжарниците.)