След разтърсващото изследване „Концлагерът Белене 1949-1987“ публицистът и изследовател Борислав Скочев предлага още един основополагащ труд за тоталитарния терор в социалистическа България.
В книжарниците излезе справочникът „Комунистическите концлагери и политически затвори в България“. В него Борислав Скочев картографира различните форми на концлагерна изолация и репресия по време на комунизма и предоставя на читателя изчерпателна информация за политическите затвори из цяла България.
Изданието категоризира типовете концлагери на т. нар. „Български ГУЛАГ“, в който близо 250 000 души са лишени от свобода без съд и присъда между 1944 и 1989 г.
Книгата излиза с помощта на екипа на фондация „Софийска платформа“.
Изданието ще бъде представено на 2 юни от 18.30 ч. в Чешкия център на (ул. „Георги Раковски“ 100).
„Комунистическите концлагери и политически затвори в България“ представлява фундаментален справочен труд, притежаващ висока стойност не само за академичната общност, но и за по-широката аудитория, стремяща се към задълбочено разбиране на репресивния апарат и механизмите за подчинение, внедрени от съветската политика.
Изследването на Борислав Скочев чертае безпощадна карта на тоталитарната репресия: от военнопленния лагер „Зелендол“ в Павел баня, през мракобесните „Белене“ и „Куциян“, трудово-възпитателните общежития, затворническия лагер „Брежани“, мините, кариерите и затворите в страната. Авторът систематизира детайлна информация относно локациите, структурната организация и административното управление на институциите. Специално внимание е отделено и на по-знаковите политически фигури и интелектуалци, преминали през тях.
Кои са били лагерните началници в отделните институции? Какви са били битовите условия за живот? Какъв е бил съставът на лагеристите?
Плод на задълбочени проучвания на вече съществуващата литература по темата, „Комунистическите концлагери и политически затвори в България“ е писмено доказателство за една системно зачерквана истина. Болезнено напомняне, че свободата и човешките права не са даденост.
* * *
Из „Комунистическите концлагери и политически затвори в България“ от Борислав Скочев
Картографиране на репресията
Картографирането на концлагерите и затворите не само очертава физическата територия на репресията и не само маркира местата на жестокост и страдание, но изучава нейния мащаб и значението ѝ за българската съдба.
Първите опити да бъдат установени и описани комунистическите концлагери и затвори в България са направени в свободния свят почти веднага след началото на съветската окупация въз основа на разказите на бивши лагеристи и затворници – бегълци от страната.
Доклад на ЦРУ от октомври 1948 г. съдържа списък на концлагери, в който са Росица, Богданов дол, Куциян, Батановци и Мошино, Заград, старият затвор в Плевен и остров Св. Анастасия в Бургаския залив (място за интерниране през 20-те и 30-те години и селище държавна сигурност към 1941 г., възможно е да е бил използван за кратко след преврата)¹. Друг доклад от 15 април 1950 г. посочва 20 различни лагера, някои от които днес разпознаваме като ТВО, други – като затворнически кариери и мини или като лагери на Трудова мобилизация, а някои остават неустановени².
През 1947 г. въпросът за лагерите за принудителен труд в СССР е поставен от Американската федерация на труда в Икономическия и социален съвет на ООН (ECOSOC). След дълга дипломатическа битка през март 1951 г. ECOSOC и Международната организация на труда създават ad hoc комисия за принудителния труд. Докладът на комисията е завършен в края на май 1953 г., а на 17 декември 1954 г. Генералната асамблея на ООН приема резолюция № 842 срещу принудителния труд. В доклада на комисията се казва, че в България принудителният труд се използва както за политическа репресия, така и за целите на икономическата политика на правителството и това става със съдебна присъда, с административна мярка или като трудова мобилизация. Но докладът не успява да даде заключение за броя на лагерите. Към доклада са приложени данни на представителите на Обединеното кралство и САЩ, на Международната конфедерация на свободните профсъюзи, Международната федерация на свободните журналисти, Международната лига за човешки права и Българския национален комитет, които добре познават различните български законодателни актове за принудителен труд и за създаване на трудови лагери и описват как се институционализира тази репресия. Представителят на Обединеното кралство разграничава „лагери за безделници“, „концентрационни лагери“, „трудово-възпитателни общежития“ и „трудови групи“. Международната федерация на свободните журналисти представя списък с 56 лагера за принудителен труд, групирани в пет категории (селско стопанство, промишленост, строителство на железопътни линии, строителство на пътища и военни поправителни лагери), както и подробна информация за живота и условията в много от тях. Международната лига за правата на човека предоставя информация за условията на живот и труд в „някои от най-известните лагери, разположени по поречието на река Дунав и достигащи до района на Добруджа“, списък на лагерите и коментари за тяхното местоположение, извършената работа и ролята им в стопанския живот на страната. Според Международната лига за правата на човека в България има около 50 лагера за принудителен труд с най-малко 110 000 души в тях. Международната федерация на свободните журналисти смята, че най-малко 80 000 български граждани са концлагеристи³.
Вътре в страната информация събират някои от западните посланици. На 24 юли 1952 г. нидерландският шарже д’афер Андре Бринк изпраща до посланика в Белград доклад за концлагерите и лагерите за принудителен труд в България, в който са отразени местоположенията на повечето от днес известните ни концлагери, режимът, условията на труд, началниците, по-известните лагеристи и пр. Андре Бринк, който е израснал в България и се ползва с доверието на българските си приятели, разполага с много точна за времето си информация и неговият доклад е един от най-достоверните⁴.
От края на 1950 г. бюрата на Радио „Свободна Европа“ започват да събират от бегълци от съветските сателити в Източна Европа информация по различни теми, в това число за концентрационните лагери и затвори, въз основа на които аналитичният отдел на радиото съставя профили на политическите затвори и лагери, различните типове концлагери и категориите лагеристи, административната организация на лагерите и затворите, живота в тях, бараките, храната, културно-просветната дейност, оперативната работа на ДС, наказанията, по-известните политически лица сред лагеристите и затворниците, процедурата на освобождаване... Основаващи се на разкази и с разбираеми неточности, тези профили обрисуват една като цяло вярна картина на съдебната и административната репресия⁵.
През 1979 г. емигрантската организация Българско освободително движение⁶ публикува книгата „Затвори и наказателни лагери“ в два тома – първият за затворите, вторият за лагерите, в които е събрана подробна информация, добита от емигранти⁷. Данните за затворите са за режима, работните обекти, категориите и броя на затворниците, началниците и надзирателите, по-известните затворници, битовите условия; публикувани са и сведения на преминали през съответния затвор. Това е доста подробна информация за затворите в страната, макар данните да са предимно за 70-те години и да има неточности, поради това, че съставителите са разполагали само със свидетелски разкази. Томът за лагерите е с много повече неточности и непълноти, поради по-голямата дистанция във времето, но съдържа ценна информация за местата, на които са принудително установявани (изселвани) и настанявани на принудителна работа хора през 70-те години.
Веднага след падането на комунистическия режим се появиха първите свидетелства за концлагерите. От началото на април 1990 г. всекидневникът на Съюза на демократичните сили вестник „Демокрация“ започна да публикува такива разкази в рубриката „Българският ГУЛАГ“. Това предизвика лавина от писма и посещения в редакцията на бивши концлагеристи или техни близки. По идея на главния редактор Йордан Василев и на Жан Соломонов въз основа на тези разкази журналистите в „Демокрация“ съставиха карта на затворите и лагерите⁸. Първата карта с 58 лагера бе публикувана в бр. 43 на в. „Демокрация“ на 11 април 1990 г. А в бр. 66 от 12 май 1990 г. картата вече беше с 86 лагера.
По-късно картата, вече с черепи на местата на затворите и лагерите, беше използвана в предизборната агитация за първите свободни избори. Пропагандата на бившите комунисти внуши неистината, че тази карта е допринесла за загубата на изборите от демократичната опозиция, и така паметта за комунистическите репресии бе представена като екстремистка и реваншистка политическа злоупотреба.
През 1991 г. част от свидетелствата, публикувани в „Демокрация“, бяха събрани в сборника „Българският ГУЛАГ. Свидетели“⁹, където също бе публикувана картата с 86 концлагера.
На 25 март 1990 г. бивши лагеристи организираха първото поклонение на кариерата на Ловешкия концлагер. Участниците призоваха да се създаде независима комисия, която да разследва престъпленията в лагерите.
Същия ден, Благовещение, в Южния парк в София опозиционните групи организираха пролетен празник, на който имаше сцена, наречена „Сашо Сладура“ на убития в Ловешкия лагер през 1961 г. виртуозен цигулар и знаменит автор на вицове Александър Николов, а бивш лагерист показваше една от първите след 1990 г. карти на концлагера „Белене“.
На 28 и 29 април 1990 г. бивши лагеристи организираха първия национален събор-поклонение в Белене.
През май 1990 г. Обществено-държавната комисия за подпомагане разследването по извършени престъпления в лагерите край гр. Ловеч, Скравена и на други места, съставена от служители на МВР, бивши лагеристи и журналисти, завърши своя доклад, в който правеше опит за исторически преглед на въдворяването и на отделните концлагери след 1944 г., на статистиката и на категориите лагеристи, както и схеми на ТВО с техните филиали и административно подчинение. Но поради сериозните неточности тези данни и схеми са почти неизползваеми¹⁰.
Въпреки че това е преглед само на усилията за посочване, описване и класифициране на концлагерите и затворите на комунизма, не мога да не спомена Дянко и Георги Маркови¹¹, Петко Огойски¹² и Васил Станилов¹³, които събраха и публикуваха стотици свидетелства, очертаващи местата и мащаба на репресията и превърнали се в изключително ценни източници за изследователите.
В средата на 1991 г. бе публикувано и първото научно изследване на системата на административната репресия в комунистическа България – „Политически опасни лица“ на Пенка Стоянова и Емил Илиев¹⁴, едно много добро изследване, извършено на базата на публикуваните свидетелства и на достъпните към онзи момент архивни документи, във време, когато тази тема все още пораждаше болезнени емоции. Трийсет и пет години по-късно то има малка нужда от допълнения и корекции.
През 2003–2004 г. в сайта „Декомунизация“ на основата на информацията от картата и свидетелствата в „Българският ГУЛАГ“, отчасти по идея от картата на ГУЛАГ, създадена от руското историческо общество „Мемориал“¹⁵, и на базата на собствени проучвания изработих интегрална за типовете и периодите карта на концлагерите¹⁶.
В изследването си за концлагера „Белене“ направих подробно проучване на структурите на политическа, административна, стопанска, агентурно-оперативна организация, ръководство и контрол на системата на ТВО и обща класификация на концлагерите извън тази система¹⁷.
През 2023 г. бе издадено изследването на Емилия Маркова „Трудово-изправително селище Държавна сигурност „Дупница“, 1945“¹⁸. Посветено на ТВО „Дупница-Бобов дол“ и публикуващо документи и спомени на въдворени в този концлагер, предимно на анархисти, изследването прави и кратък исторически преглед на лагерите преди 1944 г. и по-подробно представя нормативното и организационно изграждане на лагерната система след 1944 г.
Картата във в. „Демокрация“, бр. 66 от 12 май 1990 г.
През 2024 г. Фондация „Софийска платформа“, която от години работи по различни проекти, съхраняващи и популяризиращи историята на комунистическото минало, и особено по образователни курсове за ученици и преподаватели, дигитални платформи и експозиции за историята на концлагера „Белене“, по идея на Деница Видолова и Борислав Димитров от Платформата, фондацията реши да създаде дигитална карта на концлагерите. Като изследовател на концлагерната система и сътрудник в някои от проектите на Софийска платформа, се заех с историческата част и тази книга е резултат на това проучване.
----
¹ https://www.cia.gov/readingroom/docs/CIA-RDP82-00457R001900720005-1.pdf.
² https://www.cia.gov/readingroom/docs/CIA-RDP80-00809A000600320415-5.pdf.
³ UN. Ad Hoc Committee on Forced Labour. Report of the Ad hoc Committee on Forced Labour. Geneva: UN, 1953 https://digitallibrary.un.org/record/793975?ln=en&v=pdf.
⁴ Brink, A. M. E. Les camps de concentration et le travail forcé en Bulgarie, rapport 650/312, Sofia 24.07.1952. Nationaal Archief, Den Haag, Nederlands Gezantschap en Consulaten in Bulgarije, nummer toegang 2.05.79, inventarisnummer 912.
⁵ Например в профил на концентрационните лагери с крайна дата на наблюдение март 1953 г., но очевидно със сведения отпреди 1950 г., са изброени следните лагери и брой на лагеристите: Видин – ?, Лом – 500, Белоградчик – 300, Оряхово – ?, Гиген – 5000, Чомаковци – 6000, Плевен – ?, Белене – 10 000, Русе – ?, Тутракан – 11 500, Силистра – 200, Добрич – без данни, Димитрово – 400, Мошино, близо до Димитрово – 2000, Княжево – 500, Емиградски дол, неизвестно местоположение близо до София – ?, Курило – 1000, Троян – 1500, Росица – 2700, не се чете – ?, Николаево – 500, Сливен – 4000, Бургас – ?, Св. Анастасия – ?, Пловдив – ?, Асеновград – ?, Димитровград – 600, Кърджали – ?. (Concentration Camps, 1953-05-13; HU OSA 300-1-2:23/655; Information Items; General Records; Records of Radio Free Europe/Radio Liberty Research Institute; Vera and Donald Blinken Open Society Archives at Central European University, Budapest.)
⁶ Българско освободително движение с председател Ценко Барев е емигрантска организация на дейци на БЗНС в Европа, създадена през 1975 г. след смъртта на Г. М. Димитров и западането на ръководения от него Български национален комитет.
⁷ Затвори и наказателни лагери. Кн. 1 и кн. 2. Париж: Българско освободително движение, 1979.
⁸ Жан Соломонов, един от съставителите на „Българският ГУЛАГ“, разказва тази част от историята на вестника в писмо до Даниела Горчева. „Приятели от колегията ме поканиха в първия екип на новосъздадения вестник „Демокрация“ с главен редактор Йордан Василев. Първият свободен вестник! Имах вече професионалната закалка на три вестника: „Вечерни новини“, „Народна култура“ и „Софийски вести“, затова Данчо ми предложи поста на наблюдаващ. Тоест зам.-главен, но правех всичко. Даже помагах да търкалят ролите хартия в печатницата. Никой от нас не броеше нито работните часове, нито нищо. Вестникът имаше едно ядро хора, които работехме като под наркоза. Никога, нито преди, нито след това, не съм изпитвал такъв устрем. Вярвахме, че правим революция. Всеки на своето място. Годината беше 1990. Предстояха избори и сградата на СДС се тресеше от ентусиазъм и уви, често и от дилетантски пламък, но всички бяхме щастливи. И не само ние. След падането на Тодор Живков и последвалото охлабване на режима (демонстрации, митинги и пр.) хората, които години наред бяха живели затворени в животинския си страх за самосъхранение, започнаха да идват във вестника и да разказват за преживелиците си. Така се появиха и първите бивши концлагеристи. Един, двама, трима... Редактирах и публикувахме първите спомени. След три-четири публикации пощата ни засипа с писма, а посетителите ни нямаха чет. Помолих Данчо да ми даде една малка стаичка от редакционните и две момичета за помощ. Уви, не помня имената им. После дойде и Екатерина Бончева, след нея – Свилен Пътов, мир на праха му. Той беше родом от района на Белене и ни донесе безценна информация за лагера там. Постъпка, за която плати с живота си. Но сега-засега проблемът ни беше обработката на информацията. Накрая прибрах папката с информацията (припомням, че тогава не бях и виждал компютър, а и нямахме), та намерих една географска карта на България и когато някои дойдеше да каже: „Аз бях на лагер тук“, просто го молехме да постави байраче и кръст на това място. Периодически публикувахме картата с новите лагери и по някой кратък спомен. Бързам веднага да кажа, че това не са били лагери от типа на „Белене“, от типа на познатите ни от ГУЛАГ или немските. Често това са били големи ферми, в които са били наблъскани по стотина човека за различен срок. След време предложих на Данчо да издадем всички останали ни спомени в отделна книга, защото се задъхвахме от непубликувани текстове. За щастие, той прие веднага. Тогава се обърнахме към Едвин Сугарев, който единствен беше издавал книга. Работихме у тях и там под негов надзор сглобихме колите на книгата, за да може да отиде в печатницата. Една моя позната, Галина Генчева, направи и корицата и книгата стана факт. Излезе на хартия на вестника.“
⁹ Българският ГУЛАГ. Свидетели. Сборник от документални разкази за концлагерите в България. Състав. Екатерина Бончева, Едвин Сугарев, Свилен Пътов, Жан Соломон. София: В. „Демокрация“, 1991.
¹⁰ АКРДОПБГДСРСБНА – М, ф. 23, оп. 1.
¹¹ През 1990 г. братята Дянко и Георги Маркови създават съюз „Истина“, чиято цел е да събере свидетелства за политическия терор и репресии в България по време на комунистическото управление. Това става чрез анкети, попълвани от репресирани или техни близки и събирани от мрежата от местни организации на съюза. Тези анкети са предимно за избитите без съд и присъда в първите месеци на съветската окупация, но и за последвалите репресии, в това число за политически затворници и за въдворените в концлагери и дори в отделни случаи – в съветския ГУЛАГ. Такива свидетелски разкази са публикувани във вестник „Истина“, издаван от съюза от 1992 г. Днес архивът на съюза е предаден в ЦДА като ф. 1471.
¹² През 1995 г. Петко Огойски издава първите две книги на своите „Записки за българските страдания 1944-1989 г.“, чието начало поставя през 1951 г. със записките си от Шуменския затвор и в следващите десетилетия допълва информацията при срещите си със съзатворници. Историите на стотици хора представят различните форми на тоталитарната репресия, в това число политическите затвори и лагери.
¹³ През 1991 г. започва да излиза създаденият от писателя Васил Станилов вестник „Анти“. В него са публикувани стотици лични свидетелства за комунистическите репресии, от които Станилов и неговите колеги Надежда Искрова, Пенка Ватова, Илияна Щилиянова и писателят Христо Троански съставят четиритомника „Писахме да се знае“, като третият том е за лагерите и затворите (Адът. Лагерите и затворите. София: Работилница за книжнина „Васил Станилов“, 2007) и заедно с „Българският ГУЛАГ“ е основен източник на свидетелства. Трябва да се отбележи и името на Светозар Дърваров, сам бивш лагерист, който наред с лични разкази и интервюта публикува в сборника няколко мартиролога „Жертви на Българския ГУЛАГ“.
¹⁴ Стоянова, Пенка; Илиев, Емил. Политически опасни лица. Въдворявания, трудова мобилизация, изселвания в България след 1944 г. София: Унив. изд. „Св. Климент Охридски“, 1991.
¹⁵ old.memo.ru/history/nkvd/gulag/maps/ussri.htm, съст. С. Сигачьов и С. Кошел, 1999–2004 г. на базата на справочника „Система исправительно-трудовых лагерей в СССР“, издаден от НИПЦ „Мемориал“ (Москва) през 1998 г.
¹⁶ www.decommunizatiоп.org/Communism/Bulgaria/MapCamps.htm.
¹⁷ Скочев, Борислав. Концлагерът „Белене“ 1949–1987. София: Сиела, 2017.
¹⁸ Маркова, Емилия. Трудово-изправително селище Държавна сигурност „Дупница“, 1945. София: 2023.
