Многовековната история на пилигримската мрежа от пътища Ел Камино де Сантяго се разгръща сред страниците на впечатляващото издание „Цветята на нациите. Камино де Сантяго“ от доктора по науки към БАН, преподавател в Миланския университет и член-кореспондент на Папския комитет за исторически науки – Кирил Карталов. 

Книгата излиза първоначално на италиански език в луксозен лимитиран вариант, а на български изданието се появява в превод на Елица Попова и е готово да придружи читателите си по пътя Камино. 

Плод на дългогодишни архивистични проучвания, на изследване и размисъл върху историческите и дипломатическите основи на поклонничеството в Сантяго де Компостела, „Цветята на нациите“ разглежда пилигримството като исторически феномен, променил лицето на Европа през вековете. 

Преживял лично феномена на духовна трансформация по различните поклоннически маршрути, Кирил Карталов пише единствена по рода си история на пътя Камино, който и до ден днешен пленява въображението на хиляди пътешественици и пилигрими, които всяка година ходом, с велосипед, на кон или по вода се отправят към далечния край на стария континент, за да почетат паметта на св. Яков Стари. 

Несравнима по мащаб и изключителна като постижение за българската и световната медиавистика, „Цветята на нациите“ е абсолютен шедьовър в сферата си. Сред страниците ѝ отделните пътища Caminos de Santiago са представени като едни от първите хранилища на европейското самосъзнание, където пилигрими, търговци, крале, принцове и рицари, монаси и духовници, обикновени хора и просяци обменят идеи и разпространяват знания, религиозна и светска култура. 

Отличавайки се от всички пътеводители за пътя Камино на пазара и съществуващата на български литература по темата, „Цветята на нациите. Камино де Сантяго“ представя пилигримството като дълбоко лично преживяваване, като път към мира и себепознанието и чисто общочовешки порив към истината. 

„За Камино де Сантяго има много подробни трудове, има великолепни книги, особено такива, посветени на изложби, има и универсални книги, обикновено доста повтарящи се… но никога не бях попадал на публикация като тази на Кирил Карталов.“

Антон М. Пазос
Институт за галисийски изследвания „Падре Сармиенто“ (IEGPS), Сантяго де Компостела

Кирил Карталов е доктор на науките по философия на Българската академия на науките и доктор по политики и институции на Миланския католически университет, където преподава Cultural Diplomacy: Comparative approaches, Actors and Genres; доцент е в ИФС-БАН; член-кореспондент е на Папския комитет за исторически науки, където е специалист по въпросите на мира, справедливостта и войната. Автор и съставител е на фундаментални трудове с национална и международна значимост в областта на дипломацията и международните отношения, между които са книгите: The Quest for Peace. Celebrating Pacem in Terris and its legacy, sixty years later (Roma, 2024), Identità europea e radici cristiane (Città del Vaticano, 2021), Трансформации на политиката: от двадесетото столетие до глобалната епоха (София, 2021), Архиепископ Ронкали и неговата апостолическа мисия в България (София, 2014), Папска дипломация (София, 2009) и др.

* * *

Из „Цветята на нациите. Пилигрими по Камино де Сантяго“ от Кирил Карталов 

Снимка "Сиела"

УВОД

Пилигримството е присъщо на човечеството от древни времена, присъства почти навсякъде във времето и пространството; човек отвеки поема на път, за да разчупва привичното, да се откъсва от руслото на ежедневието и да се почувства свободен. Определени символи са свидетелство за тази реалност, като лабиринта, който изобразява странстването и се вижда гравиран на пода на някои църкви, както е в катедралата „Нотър Дам“ в Шартър, или издълбан върху стените на църковни атриуми, както в катедралата „Сан Мартино“ в Лука.

Изобразяван в праисторически пещери и познат в Гърция, Китай и Египет, лабиринтът е бил символ на посвещенческото пътуване, каквото само най-подготвени хора можели да извършват в стремежа да докоснат центъра на вселената или своя собствен център. Изображението му имало и защитна функция срещу набезите на злото и по-късно било възприето от християнската религия, в която, обогатено с нови значения, се е свързвало и с нечестивите криволици на злото. Християните използвали същинския, физическия лабиринт, за да се упражняват в медитация, да се откъсват от грижите и тревогите на ежедневието, да освобождават ум и сърце преди срещата с Бог. Гравирана върху пода на катедралите, фигурата на лабиринта олицетворявала и пилигримското пътуване до Светите земи, така че онези вярващи, на които било невъзможно да се справят с дългото пътуване, да изминат символично, нерядко на колене, сложната, криволичеща и безизвестна пътека на лабиринта към неговия център, който представлявал Йерусалим. На други места фигурата се появява издълбана в стената, както е в катедралата в Лука, пилигримът следвал лабиринта с пръст и по този начин постигал самовглъбение, съсредоточавал се в себе си, преди да пристъпи към присъствието на Бог в Неговата обител.

Възприемано като възможност за откъсване от ежедневието и среща в определено време и определено място с Незримото, пилигримството се явява основен почин на homo religiosus. „Светото пътуване“ (вж. Пс. 83) е метафора на положението на човека на земята, то е представлявало и представлява начин да преоткрием съдбата си заедно, олицетворява крехкостта и историчността на човешкия път.

Понятието homo religiosus е изложено от Рудолф Ото в небезизвестния му труд „Святото“ (Das Heilige, 1917 г.). Авторът анализира представата за sanctum като нуминозна (божествена) ценност, възприета от открилия свещеното и превърнал го в екзистенциален опит човек. Ото извежда два типа хора: „човека на природата“, от една страна, и човека, „който е в духа“, или одухотворения човек, от друга. Заради едно особено, свойствено предразположение одухотвореният човек е способен да открива и различава ценността на свещеното от онова, което не е ценност.

Всяко пилигримство е преживяване на свещеното. То съответства на търсенето на истината, мира, на безсмъртието дори. От гледна точка на вярата и нерядко мотивирано от апостолска и мисионерска умисъл, пилигримското пътуване цели предаване на вярата, дори с цената на доброволно изгнание от родината. Но пилигримството не се ограничава във физическото измерение и не може да се обобщи в географското преместване от едно място на друго. То е тъждествено с търсене на рая и е пътуване към пълно притежание на истината. Истинското пилигримство е вътрешно преживяване и се осъществява в самия човек. Тръгне ли на път, пилигримът се отваря към дълбоко и съкровено [пре]обръщане.

Християнството през Средновековието възприема тази форма на странстващо Богу–служение особено между X и XIII в. Пилигримството е не само дълго и трудно, а и „мистично пътуване“ – материално олицетворение на маршрута на вярата; упражнение в благочестие и преданост, то е подготовка за смъртта и стремеж към спасението на душата.

Средновековна Европа познава редица маршрути към поклоннически места, като Льо Пюи, Конкес, Сен Жеро д’Ориляк, Сакра ди Сан Микеле, Сан Никола ди Бари, Сан Микеле дел Гаргано, Санто Доминго де Силос, Сан Салвадор де Овиедо. Но три са главните центрове за поклонение: Йерусалим, Рим и Сантяго де Компостела.

Пилигримските пътувания до светилището в Компостела бележат началото си през Каролингската епоха и в определени периоди са по-масови от пътуванията до Божи гроб или до гробовете на св. Петър и св. Павел в Рим. Около фигурата на Апостола и любим ближен на Исус Христос, св. Яков Стари, възниква пилигримско движение, покрай което хиляди мъже и жени от всички посоки на Европа се стичат към Компостела и създават мрежа от пътища, обединителни за народите на Западна християнска Европа от север до юг и от изток до запад. Така се появяват различните Caminos de Santiago – пътища до св. Яков или Сантяго. Пътища, свещени заради наличието по тях на значими реликви, пътища, подпомагани и закриляни от ордените на хоспиталиерите и от владетелите през вековете. Най-често става дума за възродени древни римски маршрути, които в миналото са били използвани за войни и завоевания, а в светлината на Яковата традиция са се превърнали в места за среща със светеца, свидетел на мира и прошката, в места на умиротворение, утеха, покаяние. Трудностите и рисковете по пътя сплотявали пилигримите и създавали силно чувство за солидарност и принадлежност към една обща цивилизация.

Благодарение на тези маршрути, на тези universitas in cammino [сподвижнически общности], се формира Европа: пилигрими, търговци, крале, принцове и рицари, шутове и менестрели, скитници и войници, епископи, свещеници, монаси и духовници, обикновени хора и просяци обменят идеи и разпространяват знания, религиозна и светска култура и са първите хранилища на европейското съзнание. Обединявала ги е вярата в Исус Христос, почитта към Дева Мария, към Христовите апостоли и светците, споделеният светоглед и сродното разбиране за живота.

Поради тяхното историческо, културно и социално значение пилигримските маршрути до Сантяго де Компостела са един от стълбовете на културната идентичност на Западна Европа. Затова средновековният пилигрим се явява не само пътник в свещено търсене на Бог, но и културен работник, който, макар невинаги грамотен, е в състояние да изплете между различните посетени места гъста мрежа от информация, плодотворна и стимулираща обмяна на знания и опит. И ето как ценности, едновременно християнски и човешки, като достойнство на човешката личност, чувство за справедливост и свобода, стремеж към труд, предприемачески дух, любов към семейството и уважение към живота, толерантност и желание за мир, прехвърлят пределите на европейските държави и съдействат за изграждането на европейска цивилизация. Чрез пилигримството до св. Яков, вкоренено в недрата на самата история, в самия процес на нейното формиране – доколкото то „се заражда като утопична мечта за по-добро бъдеще“, е утвърдена и затвърдена хилядолетна връзка между различните народи на християнска Европа и свещеното място на Запада; в тази връзка именно се крие изконната същност на понятията „универсалност“ и „мултикултурализъм“, породени от интензивния търговски, културен и художествен обмен, възникнал по пътищата към Компостела през Ранното средновековие.

Испанските християнски крале и монашеските ордени, особено Клюнийският орден – caput totius monasticae religionis [глава на всички религиозни манастири], спомагат за разпространението в Европа на почитанието към св. Яков Стари, чийто образ е идеал за апостолство, символ на суровия и клетнически живот на Исус по време на Неговото земно пилигримство.

Но Клюнийският орден не е единственият монашески орден, който изгражда манастири по пилигримските маршрути; добродетелта гостоприемство е упражнявана преди това от светите отшелници, от Oрдена на редовите каноници „Св. Августин“, от Цистерцианците, от Премонстратите, между 1141 и 1153 г. от Ордена на монасите „Св. Бернар от Клерво“, а сетне от монашеско–рицарските ордени като Тамплиери, Хоспиталиери на св. Йоан Йерусалимски, чиито правила са вдъхновени от правилата на св. Августин и абатство Сито, от Военния орден „Св. Яков с меч“, който възниква през 1163 г. с цел да защитава както светилището в Компостела, така и пилигримите и самите пътища към Сантяго. 

Създава се сложна и ясно формулирана система от взаимоотношения и функции, основани на принципите на благотворителността, солидарността и християнското служение, без които поклонническо пътуване като пътуване до Компостела – укрепнало в апостолството – би било немислимо.

Liber Sancti Jacobi („Книга за Св. Яков“), известна също като Codex Calixtinus („Кодекс Каликстин“), предава историческите и легендарните основи на компостелското пилигримство. Това е латински текст, написан около средата на XII в. и приписван на „странстващ духовник“ на име Аймерик Пико. Произведението е свидетелство за забележителните усилия, които духовенството на светилището, и по-специално архиепископ Диего Хелмирес, полагат за подсилване и популяризиране на култа към Апостола, смятан за покровител на християнска Испания. Пилигрими от всички посоки на християнския свят се стичат към св. Яков – по пътя, който в испанската си част скоро бива наречен iter sancti Jacobi [път или маршрут на св. Яков], а по-късно Camino de Santiago.

Първото пилигримско пътуване до Сантяго де Компостела е документирано през IX в., а след това потокът от пилигрими става все по-постоянен; през XII и XIII в. всяка година в града са се стичали по няколко хиляди пътници. Смята се, че дори св. Франциск от Асизи –„пилигримът на мира“ – извършва пилигримство до светилището на апостол Яков през 1223 г., въпреки че не са запазени сигурни доказателства за негово присъствие в Компостела. Доказано е обаче наличието на солидна традиция в основаване на францискански манастири именно по маршрута, по който вероятно е минал светецът.

От вековете, смятани за златна епоха на Камино де Сантяго, е останала мрежа от архитектурни и художествени знаци като фрески, скулптури, църкви, базилики, катедрали, светилища, манастири и hospitales [приюти, общежития, а също болници], особено богата по Camino Francés, без да се подценява значението на другите пилигримски маршрути, много от тях древни и достолепни. Потоците от пилигрими, които се стичали към Компостела, разполагали по пилигримските маршрути с вторични светилища, в които са се почитали най-различни реликви. Едно от тези светилища е Сан Салвадор в Овиедо, където поклонниците отивали да почетат реликвите, съхранявани в Камара Санта на катедралата, известна още като Capilla de San Miguel, или Параклис на св. Михаил.

След дълъг период на помрачение поради мащабни военни събития и резки промени от практическо и идеологическо естество, Яковото пилигримство се възобновява в края на ХХ и началото на ХХI в. като масово, спонтанно и непринудено явление, радостно, културно разнообразно и пропито от дух на солидарност, т.е. такова, каквото е било в зараждането си през ХI и ХII в.: пътуване на вяра и оптимизъм, чиято мисия е осезаема и затвърдена във времена на война и загуба на мира, на граждански и религиозни разединения, на липса на единство и свобода.

В цяла Европа се появяват учебни центрове и братства, пътят към светилището на св. Яков Стари се оживотворява и утвърждава в своя потенциал да подбужда ентусиазъм и предприемчивост.

Честването на Светите години също е допринесло значително за приемствеността на пилигримството до Компостела.

Но най-голяма заслуга за утвърждаване на огромната значимост на Камино де Сантяго има може би папа св. Йоан Павел II. Неговата реч от 9 ноември 1982 г., произнесена в града на св. Яков, Компостела, пред абатите на основните бенедиктински абатства в Европа и представителите на света на културата и политиката, е своего рода Магна харта на европейската идентичност и нейния Камино. „Дошъл отдалеч“ до „крайнините на познатия свят“, с малко, но отривисти думи папата отправя жив „повик“ към европейската християнска душа в позаспалата съвест на вярващите.

Ключова роля за преодоляване на историческата дистанция има и Световният ден на младежта, проведен в Сантяго де Компостела през 1989 г., заради изведената чрез него връзка между младите европейци и една стара традиция, древна и автентична, значима за единството на Европа.

На прага на третото хилядолетие post Christum natum [след Христовото рождение] Яковата цивилизация продължава да се утвърждава и развива. Няма днес друг маршрут тъй пленителен за въображението на хиляди пътешественици и пилигрими, които всяка година ходом, с велосипед, на кон или по вода се отправят към този край на стария континент, за да почетат паметта и гроба на св. Яков Стари. Пешеходното пилигримство, в частност, се намира в особен подем, като се има предвид неговият религиозен характер на покаяние; то възвръща сиянието на ония ценности на духа, на способността за размисъл и самовглъбеност, на вътрешно осмисляне на вярата, които маршрутът към Сантяго, откъснат от трескавия и често отчуждаващ ритъм на съвремието, е опазил непокътнати и разкрива неизменно нови за съвременния човек.

Камино де Сантяго дарява и друго: днес повече от всякога той е маршрут на вярата чрез изкуството и културата на една разпознала и преоткрила себе си Европа. Маршрутът е преживяване и за невярващия, у него той оставя дълбока диря в съзнанието. Камино завладява своите пътници така, че тяхната способност за съзерцание и възхита завинаги става по-силна.

Своя роля имат също историографията и литературата (исторически изследвания и разкази за пилигримски пътувания): те също допринасят за нарастването на европейския интерес към поклонническия път, посветен на св. Яков.

Изминаха четири години, откакто за първи път осъществих пилигримство до Сантяго де Компостела. Това бе моето първо Камино, но не и последното. През годините съм се завръщал нееднократно, за да изживявам отново и отново пилигримския опит: да вървя по трийсет, четирийсет или петдесет километра на ден, седмици наред, с раница на гърба, на слънце или в дъжд, по твърда земя, в кал, вода и сняг, през долини и плата, малки села и големи градове; да наблюдавам, да се възхищавам, да откривам, да задавам въпроси, да научавам, да споделям, да съзерцавам и да изпитвам копнеж по безкрая и непреходното.

В хронологичен ред пеша изминах: Camino de Invierno (януари 2018 г.), Camino Primitivo (септември 2018 г.), Camino Portugués de la Costa (декември 2018 г.), VÍa de la Plata (Camino Sanabrés, декември 2019 г.), Camino del Norte (юли 2020 г.), Camino de Fisterra y Muxía (юли 2020 г.) Camino de Invierno (декември 2020 г.), Camino de San Salvador (май 2021 г.), Camino Inglés (юли 2021 г.), Camino de San Salvador (декември 2021 г.), Camino Primitivo (декември 2021 г.) и, dulcis in fundo, Camino Francés (декември 2022 г.) – пътя до Сантяго par excellence. Винаги с пътен бележник и фотоапарат.

Настоящата книга се роди така, както го е описал големият майстор на словото от нашето съвремие Едгар Морен, който винаги изненадва и удивлява: „вървях по пътя и във въображението си чертаех страница по страница, без да имам точна представа за цялото, но със съзнание за него; размишлявах и пишех наум. Спирах, записвах думи, за да не изпусна идеята, продължавах. За да не губя мисли и идеи, започнах да водя дневник. Години наред, десетилетия, докато вървя или шофирам, насън или наяве пиша в мислите си страници и още страници, полемични, иронични, лирични, философски, поетични, политически и какви ли още не…“. Така започнах и аз: от най-дребни неща и детайли, от познатото, което смятаме за очевидно и затова пренебрегваме, а то е способно да изненадва и вдъхновява.

В Liber Sancti Jacobi християнските пилигрими са описани като „групата на избраните, светия народ, Божия народ, цветето на нациите, плода на апостолското дело, плода на новата благодат, плода на Майката Църква на каещите се, плод, принесен от Апостола на Бог в небесното Му селение“.

Първа част на настоящата книга е посветена на homo viator [пътуващия човек, пътника] и на разбирането за пилигримство, налично във всички религии, а после на фигурата на пилигрима и неговото светоусещане, на мотивацията, с която предприема взискателното и трудоемко пилигримско пътуване, на пилигримските одежди и ритуали, на определението за пътуване, характерно за дадена територия, но и на онова in interiore animae [душевното]. Не толкова романтичен поглед върху фигурата на средновековния пилигрим, колкото вникване в един фрагмент от историята, в който човек може да вкуси от миналото и да почерпи от него надежда за настоящето, да не е зрител по Камино, а участник в благодатта, която този свещен исторически път въздава. 

Книгата разглежда по документален път приноса на тия странстващи хора, наречени пилигрими, на „чужденците“, превърнали чуждата принадлежност в статут, защото чувстват всеки народ като „родина“, както гласи древното Послание до Диогнет (вж. гл. 5–6) – и създали със странството си надлъж и нашир из континента своеобразна карта на пилигримството. Наред с „историята на спасението“, казва св. Павел VI, съществува и „география на спасението“. Тъкмо пилигримите са помогнали за оформяне на тази география: техните маршрути, техните връзки и открития са създали географска карта на свещеното.

Част втора на книгата изследва проблематиката около peregrinatio ad limina sancti Jacobi [пилигримство до прага на св. Яков]: от историческото до литературното и архитектурното изграждане на култа. В катедралата на Сантяго де Компостела, в края на всяко честване, се разклаща от единия край на кръстовидния кораб до другия огромното, тежко осемдесет килограма сребърно кандило, botafumeiro. Този величествен ритуал визуализира кулминацията на Камино де Сантяго, преображението на пристигналия в катедралата, пречистен след неизброими дни на изнурение, уединение и молитва, пилигрим, помирен с тайнството на покаянието, който след причастяване на Господната евхаристийна трапеза въздига своята благодарност с тържествения тамян. Димът на тамяна олицетворява възходящия ход на молитвата и е помен за древното жертвоприношение.

Книгата представя накратко и основните Caminos de Santiago, прекосяващи цяла Европа и допринесли значително за запазването на пилигримската традиция до наши дни, чрез която всеки пилигрим открива и преживява пътя, който желае и търси.

Специална глава е посветена на Ордена на св. Йоан Йерусалимски, известен днес като Суверенен Малтийски орден, основан главно във връзка със средновековните пилигримски пътувания до Светите земи, но присъствен и по Камино де Сантяго. През Средновековието военните ордени – освен на вече споменатия Орден на св. Йоан Йерусалимски, на Тамплиерите и в по-малка степен на Ордена на Светия гроб Господен – помагат на поклонниците и разчистват пътя от опасности, като придават религиозност на духа на средновековното християнско рицарство и развиват гостоприемство. Оказването на гостоприемство, което е основна практика на евангелското благочестие и християнската религиозност, е един от основните аспекти на поклонническото пътуване до Компостела.

Книгата е съпроводена с богат иконографски апарат, чиито изображения имат едновременно документална и функционална стойност. Те улавят с необходимата непосредственост най-значимите събития и монументи, случки на пътя, важна документация. От друга страна, те са ключ за разчитане и тълкуване на някои от многото символни аспекти, приютени в текста.

Съдържанието на този труд не разглежда по изчерпателен начин всички възможни теми и места, свързани с пилигримството до важното светилище в Сантяго де Компостела. Съществува известен и неизбежен дисбаланс между широтата, с която са засегнати някои въпроси, усетени като особено значими, за сметка на други. И тъй като е физически невъзможно един труд да побере и да разгледа задълбочено всички пилигримски пътувания през вековете, да отрази пълноценно това толкова комплексно и разностранно явление пилигримството, оставих да ме водят присъщите за всеки пилигрим любопитство и ентусиазъм, избрах да крача надлъж и нашир свободно и да спирам вниманието си върху това, което намирах за най-вълнуващо и интересно. В този смисъл не съм се придържал към строго хронологичен маршрут. Истината е, че разказът за Камино де Сантяго би бил недостатъчен, ако човек не е на самия път: той, сам по себе си, е по-експресивен и богат от всякакви разкази, дневници и свидетелства. „Който върви, разказва, който не върви, слуша.“

В новия XXI в., в който Светата година на Компостела, 2021–2022, отново възпомена величието на Пътя и на Целта на всички, които желаят да почувстват себе си пилигрими до Сантяго де Компостела – „духовно сърце на Галисия и училище по универсалност без граници“ – нека си припомним същинското значение на култа и традицията, посветени на св. Яков. Основен порив и искрено стремление на настоящата книга е да бъде символ на пътя, на camino, по който човешкото същество неуморно търси истината и участва активно в съграждане на мир и справедливост.