"Беше над петдесет, с коремче и оредяваща тъмна коса. В дясната му ръка имаше пистолет с хромирано покритие..." (ОТКЪС)

На 15 август (петък) излиза „Недосегаем“ - новият роман от автора на „Фамилията“ и „Труден противник“ Майк Лосън. От днес книгата е в предварителна продажба в сайта на издателство „Обсидиан“.

Този летен трилър е гаранция за първокласен съспенс, препускащо действие и тайна, която може да взриви цялата политическа система.

Джо Демарко, юрист, чийто баща е бил мафиот, от години работи за конгресмен Махоуни, който понякога му възлага необичайни задачи. Но последната е почти невъзможна: да разследва човек, който е недосегаем.

Брандън Картрайт е милионер, който се възползва от влиянието на хората, присъстващи на неговите партита: висши политици, филмови звезди, британски кралски особи и руски олигарси. В имението му близо до Вашингтон понякога се случват неща, за които никой не бива да научава. Затова когато Картрайт е застрелян в дома си, разследващите полицаи подозират, че убийството му е поръчано от някой участник в оргиите му.

Джон Махоуни и неговото „момче за всичко“ се сблъскват с проблем, заплашващ да взриви цялата политическа система. Демарко е разобличил не един и двама корумпирани политици, но сега е изправен пред ситуация, която може да му коства живота. 

* * * 

Из "Недосегаем" от Майк Лосън

Снимка "Обсидиан"

Голямата триетажна къща в имението, построена преди Гражданската война и напълно реставрирана, с колони в коринтски стил от бял варовик, се намираше по средата на парцел с обща площ от двайсет декара и бе осветена от бледата пълна луна. Езерцето с фонтан, грижливо подрязаните дървета и зелените квадрати от старателно поддържана трева бяха защитени от каменен зид с височина два метра и половина. Широка порта от ковано желязо затваряше достъпа до дългата алея за автомобили, която се виеше към главния вход.

Шоу и Бъркхарт, облечени с черни фланелки и черни карго панталони и екипирани с ръкавици от тънка черна кожа, черни балаклави и уреди за нощно виждане, притичаха от колата си до зида откъм западния край на къщата. Шоу носеше почти празен брезентов сак в масленозелено. Двамата спряха там и Шоу извади мобилния си телефон.

Охранителната система на къщата беше на компанията АДТ и включваше сензори за движение вътре и сензори на вратите и прозорците, но Шоу знаеше, че няма инсталирани камери. Беше му трудно да си представи, че в охраната на толкова скъп имот не са включени камери, но го бяха уверили, че е така.

Шоу отвори приложението на АДТ на телефона си и въведе в него потребителското име и паролата на собственика на дома. Видя, че охранителната система е активирана в режим STAY, което означаваше, че сензорите за движение в къщата не работят, но алармите на вратите и прозорците са включени. Той натисна един бутон в приложението, за да изключи системата. Човекът, за когото работеха Шоу и Бъркхарт, им беше дал потребителското име и паролата, но двамата нямаха представа откъде се е сдобил с тази информация.

Шоу прехвърли големия сак през зида, сплете пръсти, Бъркхарт стъпи на тях и се набра на ръце. Протегна длан, за да помогне на партньора си да се покатери на зида. Скочиха от другата страна. Шоу вдигна сака и двамата продължиха тичешком към къщата, почти невидими в мрака.

Спряха до входната врата от масивен дъб. Шоу извади от сака малко взривно устройство. Използва скоч, за да го залепи близо до бравата. Беше правил това много пъти и си разбираше от работата. Двамата с партньора му отстъпиха няколко крачки, Шоу натисна копчето на детонатора и експлозивът изби вратата. Не се тревожеха, че някой може да чуе взрива – най-близкият съсед беше на пет километра от там. А щом като бяха изключили охранителната система, нямаше да се получи сигнал за проникване с взлом.

Мъжете извадиха от кобурите на бедрата си полуавтоматични пистолети със заглушители и влязоха в къщата. Беше огромна, към хиляда квадратни метра, но те знаеха, че голямата спалня е на втория етаж, в дъното на дълъг коридор. Бяха им дали скица с разположението на помещенията. Шоу остави сака във фоайето и двамата се втурнаха нагоре по широкото стълбище. Продължиха тичешком към спалнята, като Бъркхарт следваше Шоу.

Преди да стигнат до вратата, от там се показа мъж, който излезе в неосветения коридор. Беше гол и държеше месингов свещник с дължина трийсетина сантиметра. Явно се беше събудил от взрива и беше взел най-близкия предмет, който можеше да му послужи за оръжие.

Шоу видя, че мъжът е млад и с дълга коса – значи не беше основната им цел, – и без колебание стреля два пъти в гърдите му. Бъркхарт се втурна към спалнята. Прекрачвайки трупа, Шоу пусна трети куршум в челото му. За по-сигурно.

Бъркхарт нахлу в спалнята и видя друг гол мъж. Този държеше пистолет и стреля насреща му. Куршумът го подмина високо от лявата му страна и се заби в стената до вратата. Бъркхарт реагира мигновено – както беше обучен – и изстреля два куршума в гърдите му.

– Копеле мръсно! Не очаквах това.

– По дяволите! – изруга на свой ред Шоу, намери ключа за осветлението, включи лампата на тавана и двамата свалиха уредите си за нощно виждане.

Не се притесняваха, че някой може да забележи светлината в къщата. Доближиха мъжа, когото Бъркхарт беше убил. Куршумите го бяха улучили в сърцето – на два сантиметра един от друг. Беше над петдесет, с коремче и оредяваща тъмна коса. В дясната му ръка имаше пистолет с хромирано покритие. Едрокалибрено чудовище. Мъжът очевидно беше мъртъв, но Шоу стреля още веднъж, този път в челото му, защото беше бесен, че Бъркхарт го е убил.

– По дяволите! – повтори той. – Трябваше ни жив.

– А ти какво щеше да направиш, мамка му? – изсъска Бъркхарт, като посочи оръжието в ръката на мъртвия. – Щеше да ми отнесе главата с това нещо.

Шоу си пое дъх и каза:

– Добре. Аз ще отида да се оправя със сейфа. Ти започни да събираш всичко тук горе.

Сейфът беше в библиотеката на първия етаж. Шоу взе сака от фоайето, влезе в нея и светна лампите. Вътре имаше писалище с богата дърворезба, за което предположи, че е скъпа антика, огромен глобус на поставка, картини в позлатени рамки и рафтове, по които бяха подредени книги с твърди корици. В библиотеката сигурно имаше петстотин тома, но Шоу подозираше, че са по-скоро за украса, отколкото за четене.

Както му бяха казали, сейфът се намираше зад картина на средновековен замък, разположен на висока скала над бурно море. Беше на шотландски художник от XVIII в., Александър Насмит, и струваше няколкостотин хиляди долара. Шоу дръпна рамката от едната страна. Тя беше на панти и зад нея се показа сейфът.

Планът беше да накарат мъжа, когото Бъркхарт беше убил, да им каже комбинацията за отваряне, както и местоположението на всичко, което бяха изпратени да открият. Щяха да го измъчват, докато не го направи. Бъркхарт имаше известен опит в разпитите на заподозрени, а и беше истински садист. Шоу предполагаше, че ще им отнеме около пет минути да узнаят комбинацията.

Но сега, дявол да го вземе, след като мъжът беше мъртъв, се налагаше да взривят сейфа.

Бяха подготвени с резервен план за непредвидени обстоятелства – като например малката вероятност мъжът да не им разкрие комбинацията, – така че Шоу си носеше каквото беше нужно, за да се справи със сейфа. Залепи дебела лента пластичен експлозив по края на вратичката и вкара детонатор. Излезе от библиотеката, натисна устройството за взривяване и металната вратичка изхвърча от експлозията, като унищожи картината на Александър Насмит.

Шоу сложи сака на писалището. В сейфа имаше многобройни червени папки, които съдържаха листове хартия. Имаше и няколко плика за документи, четири пачки банкноти с гумени ластици, американски паспорт и две плоски кутии, в които може би имаше бижута. Не си направи труда да погледне в кутиите. Изсипа всичко от сейфа в сака, после се зае с писалището.

Върху него нямаше документи, но имаше лаптоп. Шоу метна и него в сака. Отвори всички чекмеджета. В средното видя малък бележник с кожена подвързия. Той също отиде в сака. Едното от чекмеджетата беше дълбоко, за изправени папки. Шоу хвърли поглед на етикетите – явно бяха обикновени домакински сметки, застрахователни полици, данъчни декларации и други подобни, – но това не беше важно. Извади всички папки от чекмеджето и ги изсипа в сака. В този момент влезе Бъркхарт. Носеше два мобилни телефона, един лаптоп и два таблета, които прибра при другите иззети вещи.

Шоу си погледна часовника. Наближаваше един и трийсет.

– Имаме три часа и половина, преди да започне да просветлява – каза той. – Ти поемаш втория и третия етаж. Аз поемам този, гаража и кабаната до басейна. Трябват ни документи, папки, бележници, дневници, албуми. И всякакви записващи устройства. Ако с телевизорите са свързани плейъри, вземи и тях. Търси флашки, фотоапарати, компактдискове...

Бъркхарт го прекъсна:

– Мамка му, не ми е за пръв път. Знам какво да търся.

Няколко минути преди слънцето да се покаже на хоризонта, двамата излязоха от къщата. Шоу влачеше тежкия сак. С ръмжене го прехвърли през зида, двамата отново се покатериха на него, скочиха и отидоха до колата си – черен джип с двойно предаване, който бяха вкарали в една горичка, за да не се вижда от пътя. Свалиха си кобурите с пистолетите, балаклавите и ръкавиците, прибраха ги в сака и го сложиха в багажника.

Докато Шоу изкарваше джипа от горичката на заден ход, подхвърли:

– Да потърсим нещо отворено в Манасас и да хапнем. Умирам от глад.

– Дадено – отвърна Бъркхарт.

– После ще се обадим на шефа и ще му кажем как ти прецака нещата.

– Ей, не съм ги прецакал. Нямах друг избор.

– Да, знам – каза Шоу. – Само се шегувам. Просто се надявам да сме взели онова, което му трябва. Между другото – добави след малко той, – в сейфа имаше пари в брой. Много пари. Да му кажем ли за тях?

– Иска ли питане, по дяволите – отговори Бъркхарт. – Не ми се умира.