Вечната детска класика „Задача с много неизвестни“ на обичаните български писатели и сценаристи Братя Мормареви се завръща в ново великолепно издание.

Почти петдесет години след първото си излизане, романът на любимия творчески тандем на България оживява с прелестните илюстрации на неподражаемия художник Дамян Дамянов.

Вълнуваща като бягство от час по математика и смешна с онзи неподправен хумор от едно време, „Задача с много неизвестни“ е книга за тайфа хлапета, които ще опитат да разплетат грамадна мистерия. А междувременно ще забъркат още куп други пакости…

Когато на скучния път с бясна скорост те изпревари трабант, трябва да има нещо гнило, убеден е шестокласникът Живко. А на всичкото отгоре от колата някой изхвърля и крайно подозрителен пакет. Ясно е – тук ще да става нещо нередно! 

Смелият Живко събира своята банда от верни другари – Досьо и Патри. Тримата немирници решават да направят свое собствено разследване, за да разплетат загадката като чорап – „бримка по бримка“. 

Детективският нюх на малките куражлии – или пък богатото им въображение – ще ги поведе по мистериозните пътища на цяла международна конспирация. А уликите ще ги насочат към един нумизмат, който може пък да е изпечен престъпник!

Едно е сигурно – всичко това е „Задача с много неизвестни“ и с повишена трудност, която само най-големите отличници по беляджийство биха могли да решат!

Обагрена в ретро цветовете на старите филмови ленти и пропита с вкуса на палачинки с вишнево сладко, тази весела книга ще накара всички пакостници – и малки, и големи – да се почувстват у дома.

Днешните малчугани – дори и да не са виждали трабант – ще открият, че въображението е език, еднакъв за всички поколения. А порасналите деца с носталгия ще се сгушат в тази история, уютна като онзи прашен сандък с детските книжки, и с разбойническа усмивка ще си припомнят своите собствени геройски бели.

Мориц Йомтов (1921–1992) и Марко Стойчев (1931–2006) са събратя не по кръв, а по перо, които с първите две срички на имената си създадат творческия псевдоним Братя Мормареви, за да го изпишат със златни букви в историята на българските литература и кино. Двамата са автори на фейлетони, на култови детски романи като „Лили“, „Войната на таралежите“ и „Васко да Гама от село Рупча“, превърнали се в емблематични филми, както и на сценариите на още незабравими ленти като „Изпити по никое време“ (1974) и „С деца на море“ (1972).

* * *

Из „Задача с много неизвестни“ от Братя Мормареви

Снимка "Сиела"

Всичко започна така

Беше май, най-хубавият месец от годината, когато всичко е потънало в свежа зеленина и въздухът е напоен с аромата на пробудилата се природа. Може да се каже нещо за слънцето и небето, особено за небето, което през май е толкова синьо, но известно е, че повечето деца прескачат подобни описания. Впрочем и за въздуха можеше да не се споменава, понеже в тази история не играе никаква роля, но за зеленината е важно – тя има известно значение в по-нататъшните събития.

По шосето от Пловдив за София пътуваше бял москвич с трима души в него – Живко, баща му и майка му. Връщаха се от обичайната неделна разходка сравнително рано, когато шосето не е много оживено. Отпуснат на предната седалка до баща си, Живко изглеждаше малко отегчен. Дванайсетгодишен, висок и слаб, с живо лице и обсипан с лунички чип нос, той беше известен сред приятелите си с това, че лесно се пали и бързо изгасва. Записваше се във всички възможни кръжоци и опитваше всички достъпни за възрастта му спортове. Имаше собствена въдица и тенис ракета, които събираха прах върху гардероба, а пръснатите на най-невероятни места пощенски марки напомняха за темброфилския му период. Напоследък събираше кибритени кутийки и притежаваше вече четирийсет и две. Живко изпитваше вътрешна нужда постоянно да се занимава с нещо ново и може би затова сега, седнал на предната седалка до баща си, скучаеше. Нямаше откъде да знае, че това пътуване е началото на една дълга история, твърде загадъчна и на моменти дори страшна.

Един запорожец мина край белия москвич и в момента на задминаването наду така нахално вносния си клаксон, че Живко подскочи.

– Давай, тате!

Бащата натисна газта и надмина запорожеца.

– А така! – одобри Живко, у когото състезателната страст беше подгонила вече отегчението. – Давай сега да минем и опела. Зад нас е чисто.

Зад тях седеше майка му.

– Ще ти дам аз едно „Давай“ – чу се строгият ѝ глас.

В колата тя винаги изпълняваше функцията на допълнителна спирачка.

Въпреки това бащата натисна педала на газта, защото искаше да угоди на сина си. Беше зает човек, технолог в голям завод, излизаше рано, по цял ден не се прибираше и вечер често закъсняваше по заседания. Но съботите и неделите посвещаваше изцяло на семейството и изпълняваше всички прищевки на Живко.

– Петьо! – обади се отново жена му, която тревожно гледаше качващата се стрелка на спидометъра.

Тя не обичаше силните преживявания. Работеше като ветеринарна лекарка в институт и еднакво добре се справяше с проблемите както на животновъдството, така и на семейството си. Беше разсъдлива и трезва в оценките си и затова „запалянковщините“ на сина ѝ (така преценяваше тя изблиците му на ентусиазъм в една или друга посока) я тревожеха.

Бащата даде мигач, изнесе се вляво и задмина колата, която гонеше.

– Хайдеее – зарадва се Живко. – Минахме и един опел.

Той не каза „стар опел“, а само „опел“. Каза го така, сякаш опелът не пълзеше със седемдесет километра в час. Както всеки ентусиаст, и Живко виждаше нещата не такива, каквито са, а каквито искаше да бъдат.

– С деветдесет и пет го минахме, значи е карал с деветдесет и два километра! – добави той.

Живко смяташе, че може да определи на око величини и разстояния с най-голяма точност. Ако го попиташе някой колко висока е например черешата в съседния двор, той никога не казваше около четири метра, а направо отсичаше: четири и четирийсет и три.

Баща му знаеше тази негова слабост и затова, когато Живко определи, че опелът се движи с деветдесет и два километра в час, се усмихна:

– Може и с деветдесет и три да е карал.

– Може – съгласи се Живко, без да схване иронията на баща си.

Задминаха още една кола.

– Успокой се най-сетне! – обади се отново майката.

Бащата не ѝ отговори. Такава му беше тактиката. Не спореше и обикновено правеше това, което бе намислил.

– Голям шофьор си, тате! – възкликна Живко.

Похвалата зарадва бащата и той щедро обеща:

– След година ще ти давам да вкарваш сам колата в гаража.

– Аха! – обади се майката.

– Така де, ще ти давам да палиш и да даваш газ на място – би отбой бащата.

Караха вече по-спокойно и Живко се унесе в мислите си. Все пак приятно му беше, че на другия ден, понеделник, щеше да отиде на училище и щеше да може да се похвали на приятелите си. Щеше да съобщи за първото обещание, без да спомене корекцията. Помисли си – това не е лъжа, а само премълчаване. Но на тази възраст вече трябваше да знае, че който избира какво да каже и какво – не, може много да излъже.

Живко внимаваше в клас, лесно помнеше и училището не му тежеше. Даже обичаше да ходи на училище – беше в един клас с най-добрите си приятели Досьо и Патри.

Та за училищните си приятели мислеше Живко и това бяха съвсем приятни мисли.

– Досьо казва – обади се той, – че няма двама души с еднакви отпечатъци на палците, а на малките пръсти можело, вярно ли е?

– Той поправи ли си двойката по геометрия? – попита майка му.

– Поправи я.

Край тях профуча кола и баща му се стресна.

– Трабант! – учуди се Живко. – С чужд номер.

– Сега ще му видим сметката – самоуверено каза бащата и натисна газта. Стрелката на спидометъра хукна като подгонена – 90, 95, 100.

Но разстоянието между белия москвич и трабанта не намаляваше. Чу се сирена. Бащата инстинктивно сложи крак на спирачката и сви плътно вдясно. Мина милиционерска кола.

– Гонят някого – каза бащата.

Постепенно, но сигурно милиционерската кола догонваше трабанта. Още малко и двете коли щяха да изчезнат зад големия завой. Насреща изскочи автобус и стоповете на милиционерската кола светнаха. Трабантът се откъсна напред и преди да изчезне, Живко ясно видя как от него излетя нещо. Стори му се, че е пакет.

– Изхвърлиха нещо! – каза той.

– Изхвърлят излишния товар – пошегува се баща му.

– Петьо, спри, моля ти се! – извика внезапно майката.

Бащата отби вдясно. Майката слезе от колата и пое дълбоко въздух.

– Какво има?

– Не понасям бързото каране!

– Их, ма, мамо! – съжали Живко.

Трабантът вече не се виждаше. Не се чуваше и сирената на милиционерската кола.

Мръкваше, когато потеглиха, и шосето стана доста оживено. Караха бавно и не се случи нищо интересно. Впрочем на Живко и през ум не му минаваше, че се е случило нещо интересно през този неделен ден. По-късно Досьо щеше да му отвори очите, да подреди събитията в логичен ред, за да почне чорапът да се разплита бримка по бримка.