Виктор Ерофеев е сред най-известните съвременни руски писатели, литературовед, радио- и телевизионен водещ. Лауреат на наградата на името на Владимир Набоков (1992 г.), кавалер на френските Орден на изкуствата и литературата (2006) и Орден на почетния легион (2013). На български са издадени "Добрият Сталин", сборник разкази "Живот с идиот", "Мъжете тирани, мъжете под чехъл". Ерофеев от години изказва позиции против режима в Русия, а малко след началото на войната в Украйна писателят решава да напусне родината със семейството си.

Виктор Ерофеев предостави на Клуб Z правата за публикуване на български език на неговите есета, създадени в чужбина. 

Преводът е на Иван Тотоманов.

Усетих, че ръката на германския канцлер, която управлява страната 16 години, е много топла и приятна на пипане, като кифличка. Стиснах й ръката още много преди войната, в Москва, на прием в красивата резиденция на германския посланик на Поварская улица. На приема имаше цял куп народ, главно германци, и цареше ексклузивната атмосфера на чинопочитание (не толкова отвратителна като при руските чиновници), когато всички, с официални дрехи и с чаши рейнско вино в ръка, са щастливи да са в една зала с канцлера.

Опитните дипломати на страната й бяха организирали срещата ни tête-à-tête по такъв начин, че да е полуофициална, да не кажа и лична. Във всеки случай след няколко несполучливи опита да се приближим един към друг все пак се озовахме един до друг, стопаните на резиденцията й напомниха кой съм и в някакъв момент двамата се спотаихме до стената в един ъгъл в дъното на залата като злонамерени съзаклятници. Гостите от Германия гледаха с явна ревност как стоя в почти плътна близост с управницата на държавата им.

Като начало, както вече казах, стиснах топлата й ръчица и заговорих тихо на английски. „На руски“ - каза тя кратко. Минах на руски. Русия не е Путин, казах без излишни предисловия. Тя ме погледна благосклонно, като голям прочут човек, и не каза нищо. Разбрах, че съм произнесъл либерална фраза, в която, още щом я произнесох, окончателно спрях да вярвам.  И се поправих: Русия не е само Путин. Тя не отговори нищо и на това, обаче ме погледна с мило женско лукавство. Това немско лукавство беше всъщност същината на срещата ни. Излязохме от закътания ъгъл. Разговорът се беше получил.

За тези три години руско-украинска война започнах да се отнасям към човечеството по-зле. Та нали на практика съвсем наскоро един японски историк  беше обявил края на историята с всичките й нещастия, а ето че вместо край на историята настъпи неин нов кървав период. Руско-украинската война си продължава ли продължава и никой не може да я спре. Виж, ако китайците и американците съвместно бяха поискали руснаците да спрат войната, вероятно полза някаква щеше да има. Обаче единство на мненията по повод на войната няма нито в Европа, нито на другите континенти.

Министерството на отбраната на РФ съобщи, че по време на войната са унищожени един милион украинци. Цифрата очевидно е завишена, но главното не е в точността й, а в радостта от загубите на противника. И патриархът, и президентът, и целият им отбор тържествуват. Моята тема обаче е по-конкретна.  Въз основа на парадоксалните исторически връзки между Русия и Германия да се разбере, че Русия не е Европа; че е готова да взима от Европа всякакви най-нови технологии, но че ценностите им са толкова различни, че дружбата за броени секунди може да стане вражда, че личните симпатии в новия исторически момент се превръщат в омраза.

Ако не беше днешната война, нямаше да спомена тук една брутална руска фраза от ХVIII век. Казват, че била на главнокомандващия руската армия Суворов, който рекъл: което за русина е добро, за немеца е смърт. Поводът за фразата бил следният случай: един руски войник пил чист спирт и се изпълнил с радост, а фелдшерът немец решил, че това е водка, изпил една чаша и пукнал. Ако се съди по тази фраза, руснакът побеждава немеца в юнашкото къркане и за него това е най-важната победа. Колкото и да е странно, тази фраза е популярна и днес: подвизите на готовия на всичко руски богатир са в основата на руския дух. А този дух е в разрез с идеите на рационалната разумна Европа, понеже тя не вижда прогреса на човечеството в мракобесническата идея, че, както казваме ние, „пред хора и смъртта е славна“.                                           

И кога, ако не сега, когато руският свят води безпощадна война с Европа, да си поговорим за парадокса на руско-германските отношения, които исторически винаги са се изграждали на вътрешно противоречие, тоест не би трябвало да ги има, но ги има.

Германският свят отговаря за порядъка в многополярността, руският – за безпорядъка в самодържавната безалтернативност. Но има някакво надрационално пространство, в което германците и руснаците се разбират. При това на различни равнища. В историята немската бюрокрация векове наред е управлявала в Русия, руските царе не само са били в роднински връзки с немците, но и 34 години Русия е управлявана от немската императрица Екатерина Втора. Руснаците, както се знае, имат за немците специална дума – не германци, ами хора, които са неми, не знаят руски, но пък от немското си селище в рамките на Москва въртят бизнесите си векове наред.

И така нататък, но ето и най-интересното: при руснаците и германците от любовта до омразата винаги е имало само една крачка. Колко са се изтребили едни други – чет нямат. А след войните пак германецът завързва делови, културни, битови и романтични отношения с руснаците. Без Гьоте и Кант руската култура нямаше да е същата, без Ницше нямаше да си имаме пълноценен Сребърен век в началото на ХХ век. Без Шилер нямаше да го има стремглавия полет на младия Достоевски, без Новалис руският романтизъм щеше да обърка крачката. Нямаше да я има и руската революция на Ленин без парите от генералния щаб на германската армия. Без Молотов и Рибентроп Втората световна война нямаше да я има. Хитлер става изчадие на ада за руснаците, за германците руснаците „помагат“ с Берлинската стена, но пак те с реалната помощ на Горбачов успяват да я унищожат.

И след всичко това и много други неща разговорите на доскорошната канцлерка Меркел и Путин по въпросите на държавните интереси звучат, разбира се, банално. Отначало я имаше илюзията, че взаимният интерес за газа има голяма перспектива. Но в действителност изобщо не беше така. Путин постепенно започна да се вижда като лидер на руския свят, а руският свят е най-добрият свят. Отчасти това приличаше на Съветския съюз, но ако комунистическата идеология, или, по-точно казано, комунистическата мечта, можеше да е безгранична и всеки можеше да се зарази от нея, то руският свят е изначално вътрешна война с ценностите на Запада.

Мюнхенската реч на Путин през 2007 година за многополюсен свят  - това вече е агресия, макар и засега словесна. Но освен декларациите важно място в руския свят имат неподчинението, хулиганството, неуставните отношения. Путин закъснява на изключително важно съвещание на Г-8 с 45 минути, понеже бил решил преди него да пийне от любимата си немска бира. Тук можем да сложим и в подсъзнанието на Меркел идеята за майчинска по характера си вина – тя би трябвало да нареди да сервират бирата след срещата. Путин непрекъснато беше нащрек. Така че всички да се отнасят към него сериозно, да няма повод за обида... И беше доволен от майчинското подсъзнание на канцлер Меркел.

Или пък случаят с любимото куче на Путин, което можело да я ухапе. В руската мечта такава агресивност е не по-малко важна  от държавния интерес за газа. Всичките тези поведенчески подробности са предтеча на война. Колкото до германската страна, подробностите си оставаха неприятности, но дребни, важното беше, че Кремъл е надежден икономически партньор. Меркел смяташе, че други начини за снабдяване с газ ще са по-скъпи. И че това няма да й даде възможност да има мнозинство в парламента, така че никой не искаше да спре да си говори с Русия. Що за късогледство! Руските подробности постепенно водят към война, обаче Меркел чак до последния ден не може да си представи, че войната е възможна, че Кремъл ще се осмели на такова безумие.

Отначало Путин си мислеше, че войната ще е блицкриг, че ще свърши за три дни на Крешчатик, главната улица на Киев, с военен парад на победата. Но след като това не стана, руският свят се отказа от преговори и вместо тях започна днешната война. И ако в началото на войната за нея можеше да се говори като за путинска инициатива, то сега, след почти три години, руският свят говори за нееднозначната й причина, тоест че Западът така или иначе е виновен за това, което става.

Ето я най-сетне причината за всички беди и нещастия. И в руския, и в немския национален характер има една особеност: да се стигне до същината. Да не се спира насред път. Това се различава например от френското savoir vivre, където същността е във формата, а не в същината. Но германската същина се стреми да е рационална. Има, разбира се, някои моменти в германската история, които са свързани с нацизма и нямат отношение към рационалната същина, а странстват из митологията, но рационалната същина е основата на днешна Германия, въпреки различните отклонения. А в руския свят – в руския свят движението към същината е отдалечаване от рационалните интереси, бирата е по-важна от срещата на Г-8. За руснака да стигне до същината, означава да стигне до чудото на живота.

Така че ако ще си говорим за истинския диалог между Германия и Русия, той не е разговор на майстора с чирака. Да, в Русия най-добрите обущари са били немците, и всички аптекари из цяла Русия също са били немци. Но ако отгърнем метафизичния пласт на битието в творческото измерение, такъв диалог е възможен – и го е имало. Между Рилке и усета му за Русия, а през последната година на живота му между него и Марина Цветаева.

Източника на тази любов към Русия Рилке дължи на приятелката си, германската писателка Лу Андреас-Саломе (Lou Andreas-Salomé). Двамата заедно отиват в Русия през април 1899 година. Разочарован  от ценностите на „суетния“ западен свят, Рилке е готов да възприеме Русия с възторг. Пристига в Москва през Страстната седмица. Великден, звънът на камбаните, тълпите молещи се на колене поклонници – всичко това разтърсва поета до дън душа. „За пръв път в живота ми ме обзе неизразимо чувство, нещо като „чувство за родина“ - признава той. Привижда му се една млада страна, незасегната от разлагащото влияние на „презрялата“ западна цивилизация. „Това е страната на незавършения Бог!“ - възкликва поетът. Дава на Русия няколко години от живота си. В края на който става страстен поклонник на руската поетеса Марина Цветаева.

          Вълни сме, Марина – море сме. Вис сме, Марина – небе сме!

          Хиляди пролети с теб сме, Марина! И чучулиги в небето!

          Песен сме с тебе, догонила вятъра!

Което, разбира се, изпълва Цветаева с чувства. Тя веднага формулира главното, което я очарова у Рилке:

„Вие, въплътената поезия, трябва да знаете, че дори самото Ви име е стихотворение... Чакам книгите Ви като буря, която – искам или не – ще се разрази. Точно като операция на сърце. Всяко стихотворение (твое!) се врязва в сърцето и го срязва.“

Много бързо, почти светкавично, тонът на писмата на Цветаева става все по-откровен:

„Какво искам от теб ли, Райнер? Нищо. Всичко. Да ми позволиш във всеки миг от живота си да вдигам очи към теб – като към планина, която ме пази (като каменен ангел пазител!)“

През декември 1925 година в Европа широко се отбелязва петдесетгодишният юбилей на Рилке. Понеже виждат в Рилке, в личността му и в произведенията му, възможност да се противопоставят на „бездуховността“ на времето си, от него са привлечени хора на най-различна възраст и с най-различни професии, хора остро неудовлетворени от нравствената ситуация в съвременния им свят.

"Рилке не е нито изразител, нито учител на нашето време – той е неговата противотежест.

Войните, касапниците, кървавите месища на враждите – и Рилке.

Заради Рилке на земята ще й се даде още време... В това е съвременността му", пише Марина Цветаева.

При самата Марина Цветаева реалността и пророческите й видения често се превръщат в трагедия. В емиграция в Париж тя живее с мъжа си Сергей Ефрон, бял офицер, който впоследствие става агент на НКВД. През годините на Големия терор те се връщат в Съветския съюз, Ефрон е разстрелян, а Марина Цветаева в началото на войната е евакуирана на Волга и завършва живота си със самоубийство.

Всъщност Рилке не е бил единствен сред германците (австрийците). Възможно е да е бил просто по-радикален в руския си ентусиазъм. Но идеята за задълбочени откровени разговори, за безумни танци, за празници и мистични откровения така или иначе е завладявала мнозина германски пътешественици, които възприемат идването си в Русия като някаква божествена ваканция.

Много пъти съм се срещал в Москва с германски творци на различна възраст, от хипита до известни журналисти, режисьори, продуценти, бизнесмени и писатели. Дори на дипломатите, въпреки всичките им официални задължения, им бяха интересни руските творчески състезания. Някои от тези хора ми казваха, че именно в Русия живеели „свободно“, тоест животът отговарял на желанията им, съчетавал се с тях. Имаше, разбира се, и германски пътешественици, които, напротив, бяха срещу руския свят и им беше трудно да работят в Москва, но поклонниците на руския свят бяха много. Освен това руският свят в онова мирно време, в либералните времена на перестройката и първите години на Путин не обръщаше гръб на Европа. Разбира се, имаше и антиевропейски настроени хора във философията и литературата, но те изглеждаха като екзотика, като чудо невиждано, и тяхното евразийство не беше опасно. Всичко започна да се променя с развитието на руския свят в самия Путин, някои високопоставени либерали променяха позицията си, другите изначално си бяха путински единомишленици.

Но във време като сегашното би трябвало все пак първо да свърши войната, а чак после да се разглаголства за безкрайното въображение на руското творчество, за особените измерения на откровението му, иначе всичко това е оплескано с кръв и е свързано с руското равнодушие към смъртта, за което пише още Лев Толстой.

Който и да управлява в Русия и в Германия след днешната война, националните характери на германците и руснаците няма да се променят в близко бъдеще. Двата народа ще останат верни на задълженията си да достигнат до същината. Следвоенният руски свят, ако в Русия настъпи кратковременно либерално „затопляне“, ще стане източник на нови творчески откровения. На първо време със сигурност няма да има нищо за колективната вина за войната в Украйна, но със смяната на поколенията е възможно всичко (по подобен начин по нареждане „отгоре“ Хрушчов разобличава „култа към  личността“ на Сталин). А германските нови пътешественици в Русия ще общуват с населението й със сложното чувство на неразбиране и любопитство, след това с времето любопитството може да се превърне в желание за пророчески сънища и видения, нов Рилке може да срещне нова Цветаева – и така ще продължи сложният руско-германски диалог.