В деня, в който се навършват три години от началото на руската инвазия в Украйна, на български език излиза сборникът със статии и коментари „Ние. Дневник на падението“ от популярния руски фантаст, дисидент и автор на антиутопичните поредици „Метро“ и „Граничен пост“ – Дмитрий Глуховски. 

Обичаният от милиони читатели по света писател беше обявен за издирване и включен в списъка на Русия с чужди агенти през 2022 г. заради антивоенните си текстове и критиката към режима на Владимир Путин. 

В „Ние. Дневник на падението“ Глуховски събира свои политически статии от последните близо 15 години, обогатени с допълнителен исторически контекст и изводи от съвременна гледна точка. 

Подредени в хронологичен ред – от 2012 година, когато федералната служба Роскомнадзор започва да се става ключов инструмент на цензурата; през анексирането на Крим през 2014 г., та до нахлуването в Украйна през 2022 г. и всички ужаси след това – статиите на Глуховски съставят своеобразен бордови „дневник на падението“ и превръщането на Русия в държава, отричаща нормалността. 

В мозаечно пано от смразяващи факти пред читателя се разгръща мрачната реалност на съвременна Русия, в която свободата и демокрацията изчезват, призраците от СССР се завръщат, а насилието става все по-често използвано оръжие от органите на реда. 

Дмитрий Глуховски. Снимка "Сиела"

„За нас няма друго бъдеще освен миналото“, пише Глуховски, търсейки отговорите на редица въпроси, най-централният от които е: „Какво се случи с Русия и как се стигна до тук?“

В „Ние. Дневник на падението“ писателят споделя своите възгледи за: 

  • култа към Сталин като кремълска религия; 
  • ролята на Православната църква като инструмент на държавата;
  • войната, която от телевизионно шоу се превърна в реалност; 
  • деградацията на властта, разпада и деморализирането на гражданското общество; 
  • Алексей Навални като герой на опозицията. 

Със смущаваща яснота тази дълбоко лична книга прави ценна „диагностика“ на Русия отвътре и отправя мрачно предупреждение към руското общество, което се е озовало в историческа задънена улица. А пътна карта за изход от нея може да предостави единствено истината.

* * *

Из „Ние. Дневник на падението“ от Дмитрий Глуховски

КАКВО СЕ СЛУЧИ С РУСИЯ?

Как стана така, че една страна, която доскоро се засилваше към бъдещето, не щеш ли, категорично се отрече от него? Как от държава, скъсала с тоталитаризма, доброволно отзовала от Европа танковите си армии и разтворила обятия за Америка, отново се превърна в озлобено срещу целия свят чуждо тяло? Как и кога успя да се случи с нея тази зловеща метаморфоза?

Как стана така, че народ, на който войната с Украйна поначало бе натрапена, не се впусна в спорове и в съпротива срещу касапницата? Че се намериха и хора, готови да я подкрепят искрено, и такива, които се съгласиха да участват в нея от користни съображения или заради възможности, разкриващи им се чрез очевидния и несъмнен канибализъм?

Защо абсолютното мнозинство мои съграждани предпочете да се престори, че война просто няма, че тя по никакъв начин не ги засяга – дори когато започна да ги засяга?

За мен тази война бе не просто изненада – тя бе истински шок.

Тоест в своите романи аз с увлечение рисувах апокалиптични сценарии, но в действителност не можех да повярвам, че такова чудовищно варварство, такава безсмислена жестокост, такава лековерност у народа по отношение на подобна безпардонна пропаганда са възможни през XXI век. Но войната започна и се води ето... вече втора година. И я започна Русия, започна я моята родна страна.

Очевидният отговор на въпроса „Как Русия се превърна от демократична държава в тоталитарна неосъветска диктатура?“ е, че Русия никога не е била демокрация и досега не е тоталитарна диктатура. През всичките тези трийсет години страната е била и си остава и до днес корумпирана от край до край бананова република – като латиноамериканските или африканските – но вместо с банани, търгуваща и шантажираща света с газ и нефт.

Озовали се на кормилото случайни хора, бездарни и посредствени, са се вкопчили в изпонараненото виме на някога великата държава и са го изцедили до кръв. И именно тези временни, нечии хора се опитват с всички сили да се увековечат, именно тези самозванци се опитват да убедят народа в сакралната природа на властта. И именно понеже осъзнават своята случайност, те толкова се стараят да прикрият голия си задник с героичен мит.

Отначало се опитваха да изрисуват прогресивна демократична съвременна държава, сега се напъват да представят нашата бананова република като грозна реинкарнация на сталинския СССР. А в действителност всичките тези бездарни цапаници върху гипсокартонени конструкции им трябват само за да скрият истинските процеси, протичащи в Русия: процесите на загниване и процесите на трескаво разграбване, на тъпчене по джобове на разпадащото се народно достояние.

Това е безкрайна история на лъжа и самозалъгване, в която властта лъже нещастния и безправен народ, който мечтае просто за човешки живот, че този живот е невъзможен и дори му е противопоказан. Защото, видите ли, имало някаква историческа мисия, в името на която той трябвало да жертва всичко, както го били жертвали неговите бащи и деди. Защото сме били заобиколени от врагове, „експлоататори зли ни гнетят“, както се пееше в една революционна песен отпреди век¹ и както се пее и до ден днешен в телевизионната пропаганда. Така нищожността на живота на жителя на Русия може да се оправдае с величието на Русия.

Но защо ли народът, отървал се от плена при фараона и поел към свободата, насред пустинята затъгувал по камшика и сам се потътрил обратно към пазвантите си? Кога Русия бе обладана от демона, който я кара да се мята в припадък, крещейки нечленоразделни проклятия и абсурдни обвинения, да се нахвърля с пяна на устата върху съседите си и да се опитва да им прегризе гърлата? И как се нарича този демон?

Тази трансформация не беше мигновена. Тя се извършваше постепенно и далеч не спонтанно, посока ѝ даваха държавните и лоялните на държавата средства за масова информация, тя се случваше на фона на усилването не само на пропагандата, но и на репресиите, така че на всеки човек в Русия постепенно му се изясняваше как е приемливо да разсъждава и как не е добре. Ала само две години преди завземането и анексирането на Крим в Русия царяха съвсем други настроения – за връщането на някогашните съветски и имперски владения жадуваше малцинството граждани, а повечето мечтаеха за модернизация и за продължаване на движението на Запад. И до днес въпреки титаничните усилия и безлимитния ресурс на пропагандата, въпреки широко рекламираните репресии, въпреки унищожаването на политическите активисти, въпреки тоталната цензура властта не успя да постигне единомислие в Русия, макар че откритата съпротива на режима и на разпалената от него война бе прекършена. И все пак войната – и параноидно-реваншисткият Путинов проект – е подкрепяна от значителна част от населението.

Тази книга се състои от статии и колонки, които съм писал за различни издания в продължение на последното десетилетие; в тях предимно съм коментирал събития, които са ми изглеждали важни, понякога и повратни, и съм документирал реакциите на обществото на тези събития. Освен това съм правил за себе си някакви открития за „съдбините на Отечеството“ и „състоянието на умовете“.

И макар че, като ги публикувам тук в хронологичен ред, аз ги подреждам като пътни бележки в бордовия дневник на падащ в черна дупка космически кораб, събрани заедно, те образуват и нещо повече: мозаечно пано, изобразяващо не само стоварилата се върху Русия катастрофа, но и Русия, с която се случва тази катастрофа.

Кой е виновен – вие си знаете, какво да се прави – мислете му, но как се докарахме до това – моля, писало се е и се пише напоително.

За да напомням какви събития коментира една или друга статия, реших да снабдявам всяка от тях с въведение, представящо историческия контекст: това е важно, защото някои произшествия или обсъждания вече са се забравили, макар че преди няколко години обществеността е била извънредно развълнувана от тях. Аз често правех прогнози – и понеже също тъй често съм изпадал и в грешки, тези статии се нуждаят и от моята собствена оценка постфактум. Давам тази оценка в коментар след всяка статия.

В много от тях съм използвал следния риторичен похват: пишех ги от името на хора, живеещи едновременно с мен в Русия, от „наше“ име. „Ние смятаме“, пишех аз, „ние чувстваме“... Опитвах се да диагностицирам процесите, протичащи сред народа, чувствайки се като част от него.

Ала имам ли право, след като не предвидих нито войната, нито фактически народното съгласие с нея, след като сега се намирам в политемиграция, а в Родината си съм заклеймен като чуждестранен агент и съм обявен за издирване, да говоря от името на този народ?

Пък и кои са тези „ние“? Може ли да се опише прословутият „руски народ“ или „многонационалният народ на Русия“? Може ли да се намери какво е общото между всички живеещи в Русия хора освен задължението да плащат данъци на Кремъл, да жертват живота си за него във военни авантюри и червения паспорт? Дали изобщо интелигенцията или средната класа са неотделима, съзвучна на тези условни „маси“ част от него?

Въпроси без отговор.

И все пак ми се струва, че понякога съм успявал да почувствам и уловя някакви комплекси, някакви болезнени точки, някакви стремежи и мечти, превърнали се в общ знаменател за много и твърде различни мои съграждани. А когато нанизваш тези статии в хронологична гирлянда върху сюжетната линия на превръщането на Русия от страна, опитваща се да бъде нормална, в държава, отритваща нормалността – те започват да приличат на истински дневник на масовото съзнание и на колективното несъзнателно. На дневник на падане в черна дупка.

----

¹ „Варшавя́нка“ (пол. Warszawianka 1905 roku) – полска и руска революционна песен. „Вихри враждебные веют над нами, Тёмные силы нас злобно гнетут...“ – Бел. пр.