Мултимилиардерът, филантроп и основател на Microsoft Бил Гейтс разказва историята на своите успехи в първата си официална автобиография „Изходен код. Моето начало“, която вече може да бъде открита и на български език в луксозно издание с твърди корици. 

Постиженията на Бил Гейтс нямат нужда от обобщение – едва ли има човек, който да не е използвал компютър с операционна система Windows. Но как един двайсетгодишен младеж решава да напусне „Харвард“, за да преследва мечтите си и да създаде софтуер, който напълно ще промени света? 

През 2025 г. Бил Гейтс ще навърши 70 години, а с „Изходен код“ той започва поредица от мемоари, с които се вглежда назад към миналото и разкрива пред читателите откровения и личен разказ за пътя и хората, които го отвеждат до върха. 

Простирайки се в периода от ранното детство на Гейтс в Сиатъл до първите години от създаването на Microsoft, „Изходен код“ разказва историята на дете с огромно любопитство, което често не признава правилата, но разбира, че колкото и сложен да изглежда светът, той може да бъде разбран.

С невероятно чувство за хумор той рисува пред читателя свой шеметен и на моменти самоироничен автопортрет: от първите победи (в играта на карти у дома) в живота на Бил Гейтс и влиянието на баба му и семейството му върху неговия светоглед, през годините в училище, страстта му към планината и първите стъпки в програмирането, влизането му в „Харвард“ и решението да напусне престижния университет, за да се посвети изцяло на работата си.

Разхождайки се из двореца на спомените си, Бил Гейтс отдава нужната благодарност на хората, които са го формирали като личност, и не спестява трудните моменти – като депресията, в която изпада, когато най-добрият му приятел умира при трагичен инцидент едва на 17 години. 

А почитателите на работата на Гейтс ще научат от първо лице за онази вечер през 1974 г., когато двамата с Пол Алън разгръщат списанието Popular Electronics и осъзнават, че си заслужава да захвърлят всичко, за да развиват софтуера си. Или пък за срещата му с мъж с „дълга черна коса, късо подстригана брада и костюм с жилетка“, който се оказва Стив Джобс. 

Завладяваща и написана с много смиреност и мъдрост, тази автобиография е личният „Изходен код“ на Бил Гейтс, който обръща любопитния си поглед навътре към себе си. Там, където все още се крие непослушното малко дете, което бяга от вкъщи, за да програмира – без да подозира, че някой ден ще постигне революция във възприемането ни на света.

* * *

Снимка "Сиела"

Microsoft

Когато пристигнах в Албъкърки през лятото на 1975 г., бившата закусвалня, която MITS наричаше своя централа, бе превърната в импровизирана фабрика за компютри, с дълги маси, сковани от греди и шперплат. Около тях по цял ден сновяха поне десетина души и тъпчеха електронните части в кутии, които после се разпращаха до клиентите възможно най-бързо, но все пак не толкова бързо, че да задоволят търсенето за новия компютърен комплект, струващ 400 долара. Истинските заклети фенове шофираха стотици и дори хиляди километри до офиса на MITS, за да вземат лично своя Altair. Сутрин беше обичайна гледка да завариш каравани, паркирани на ъгъла на Лин авеню и Калифорния и чакащи своята покупка като пица за вкъщи. Това помещение, разположено в остарял търговски център и заобиколено от пункт за осребряване на чекове, обществена пералня и салон за масажи, беше епицентърът на зараждащата се революция в персоналните компютри.

Бащата на всичко Ед Робъртс, макар и осенен от вярната идея, силно бе подценил популярността на продукта си. Според неговите прогнози MITS можеше да разчита на около осемстотин клиенти годишно, готови да отделят пари за удоволствието да имат собствен компютър. А ето че още през първите няколко месеца поръчките достигнаха хиляди. Купувачите на Altair явно не се интересуваха, че след като веднъж го сглобят, не могат да правят с него кой знае какво, освен да натискат превключвателите и да карат светлинките да мигат. Те бяха предимно инженери, лекари, собственици на малък бизнес, студенти и други ентусиасти, разполагащи с необходимите средства за електронни джаджи и със свободното време да се занимават с тях.

В Менло парк, Калифорния, група от трийсет и двама любители се събират през месец март в гараж, за да обменят информация за Altair. Преди тази среща един от тях шофира от Калифорния чак до Албъкърки, за да провери дали компанията, стояща зад доставяния по пощата компютър, е истинска. Среща се с Ед Робъртс и узнава от него, че MITS получава поръчки за много повече машини, отколкото е готова да произведе. На следващата сбирка на клуба членовете му за пръв път зърват истински Altair, макар и без софтуер, клавиатура и дисплей. Неговият собственик, дърводелец на име Стив Домпиър, въвежда проста програма. Щом щраква и последния ключ, устройството изсвирва стакато версия на песента Fool on the Hill на „Бийтълс“, използвайки за целта AM радио. (Следва Daisy, Daisy, за която всички присъстващи знаят, че е първата песен, пускана някога на компютър още през 1957 г., както и мелодията, изпълнявана от бавно „умиращия“ HAL 9000 във филма „2001: Космическа одисея“.)

Групата се нарича Homebrew Computer Club, а членовете за броени месеци нарастват до стотици. Подобни любителски клубове никнат като гъби из цялата страна. Участниците в тях също като мен са израснали с разбирането, че компютрите струват стотици хиляди долари. А сега всеки може да се сдобие със свой собствен за под 1000 долара, пък бил той и с ограничени възможности.

За да разпали огъня на малкия, но ентусиазиран пазар, Ед Робъртс натовари в синия си бус Dodge няколко компютъра Altair и нае един студент да направи рекламна обиколка из градовете на САЩ. Синята гъска, както стана известен бусът, се отбиваше в местния хотел от веригата Holiday Inn и организираше среща, на която служители на MITS демонстрираха Altair, работещ с нашия BASIC, преди да продължат към следващия град.

През юни аз също взех самолета до Сан Франциско, присъединих се за няколко дни към хората от MITS и Синята гъска и се срещнах с клуба Homebrew и с други ентусиасти. Това бе първото ми посещение в Силициевата долина – име, възприето няколко години по-рано заради присъствието в района на фирми за производство на чипове като Fairchild и Intel. Пътуването послужи като същинско откровение за мен. Много от любителите, с които разговарях, разглеждаха Altair и цялата концепция за персоналния компютър през призмата на контракултурата. Евтините и безплатни компютри пасваха на хипи атмосферата от 60-те и началото на 70-те. Те представляваха триумф на масите срещу монопола на държавата и корпорациите, контролиращи достъпа до технологиите. Имаше инженери, работещи за отбранителната индустрия в компании като Lockheed или в големи производители на електроника като Hewlett-Packard, но дори и тяхната страст към иновациите се коренеше в идеологията за социалната промяна и за свободния поток на информация. Една от групите, с които се срещнах, се наричаше People’s Computer Company („Народна компютърна компания“), или накратко PCC, и всъщност беше компания не повече от групата, вдъхновила името – Big Brother and the Holding Company на Джанис Джоплин. PCC беше по-скоро клуб, предлагащ евтин компютърен достъп и безплатни компютърни курсове предимно за ученици. Първият брой на бюлетина излагаше нейната мисия:

Компютрите са използват предимно срещу хората вместо за хората.

Използват се за контрол над хората вместо за тяхното освобождение.

 Време е да променим всичко това…

Една спирка от нашето пътуване, запомнена от мнозина, се състоя в хотел Rickey’s Hyatt House в Пало Алто. Пол, Монти и аз преди броени месеци бяхме написали на харвардския компютър своя софтуер 4K BASIC – елементарен и грубо работещ прототип, който планирахме да усъвършенстваме през лятото. Същевременно нямаше друг програмен език, предлаган от MITS за Altair, така че в онези ранни демонстрации това бе гвоздеят на програмата, с чиято помощ компютърните фенове можеха действително да свършат нещо с кутията за 400 долара.

Двайсет и пет години по-късно един журналист нарече въпросното събитие „деня, в който някой открадна софтуера на Бил Гейтс“. В конферентната зала на хотела се бяха натъпкали няколкостотин души, включително и много членове на клуба Homebrew. Докато служител на MITS демонстрираше Altair, някой от присъстващите бръкна в картонената кутия и задигна резервната ролка с кода на 4K BASIC. Аз почти не помня въпросната вечер, а още по-малко дали съм забелязал липсващата хартиена лента. Последиците се усетиха няколко месеца по-късно. Ролката намери своя път до член на Homebrew, който я размножи в седемдесет екземпляра и ги раздаде на среща на клуба, насърчавайки своите сподвижници да последват примера му.

Не след дълго стотици копия циркулираха наоколо – седмици преди да приключим с версията, която планирахме да продадем. В съответствие с хипи духа в зараждащия се свят на персоналните компютри се ширеше разбирането, че софтуерът трябва да бъде безплатен – нещо, което може да се копира от приятел, да се споделя открито или дори да се открадне. Същото до голяма степен важеше и за музиката. През онова лято много фенове на Брус Спрингстийн си купиха албума му Born to Run, но други предпочитаха да го заемат от познат и да го запишат на касета без пари.

В съответствие с хипи духа в зараждащия се свят на персоналните компютри се ширеше разбирането, че софтуерът трябва да бъде безплатен – нещо, което може да се копира от приятел, да се споделя открито или дори да се открадне. Същото до голяма степен важеше и за музиката. През онова лято много фенове на Брус Спрингстийн си купиха албума му Born to Run, но други предпочитаха да го заемат от познат и да го запишат на касета без пари.

Хардуерът беше друга история. Той беше материален. Стоеше на бюрото и човек можеше да чуе бръмченето на охлаждащия му вентилатор. Да постави ръка върху кутията и да усети топлината на захранването. Да свали капака и да разгледа всички малки части, спретнато запоени по местата си, за да образуват микропроцесорния мозък – магическото устройство, толкова чувствително, че трябваше да се произвежда в безпрашна среда. Софтуерът, напротив, имаше виртуална природа и се състоеше от битове информация, невидимо съхранени върху магнитна лента или под формата на неразгадаеми белези върху ролка хартия. Нужен беше скок на въображението, за да осъзнаеш, че някой е прекарал хиляди часове в проектиране, писане и отстраняване на грешки, напрягайки всички сили, за да го накара да работи. А и след като винаги е бил безплатен, защо да не го раздаваме на близки и познати?

Но Пол и аз искахме да изградим бизнес. Убеждението, до което достигнахме след много среднощни разговори, беше, че щом персоналните компютри стават все по-евтини и се разпространяват по домовете и офисите, ще възникне и почти неограничено търсене на съответния висококачествен софтуер. Още докато работехме върху първата версия на BASIC за MITS, обсъждахме какви други програми ще са нужни на потребителите на персонални компютри. Можехме да създаваме инструменти от рода на редактори на кодове и версии за други популярни езици като FORTRAN и COBOL. Аз проучих операционната система, работеща с миникомпютъра PDP-8 на DEC, който, подобно на Altair, имаше много малко памет, и бях почти сигурен, че ние също ще успеем да създадем цяла операционна система. Един ден, ако нещата се развиеха според нашите очаквания, Micro-Soft щеше да се превърне във „фабрика за софтуер“ и да предоставя широка гама продукти, нареждащи се сред най-добрите в своя клас. А при повече късмет можехме да наемем и голям екип от квалифицирани програмисти, които да работят за нас.

По онова време, ако някой ме попиташе за нашата цел, щях да опиша визията за софтуерната фабрика или просто да кажа, че искаме да инсталираме нашия софтуер на всеки персонален компютър по света.