"Ама нали вече се бяхме уговорили – усмихна се успокояващо Доктора. – Всичко е уредено. Не ми се отмятайте точно преди идеалната смърт" (ОТКЪС)

Какво би станало, ако видиш дъщеря си да влиза в медицински кабинет, но никога не излезе оттам? Или ако куриер те помоли да приемеш пратка за съсед, за когото дори не си подозирал, че съществува? Ами ако чуеш глас у дома, въпреки че би трябвало да си напълно сам? Все въпроси, минавали през ума на един от майсторите на психологическия трилър в Европа – Себастиан Фитцек. Кошмарите от съзнанието му го превръщат в най-продавания съвременен немски писател в жанра, преведен на над двайсет и четири езика, и му носят отличия като Европейската награда за криминална литература, както и номинация за „Глаузер“. Самият той споделя, че черпи вдъхновение от необичайни случки в ежедневието си, такива, които в реалния живот обикновено имат рационално обяснение. За неговите герои обаче подобни ситуации рядко завършват благополучно.

Такъв е случаят и с петата книга на Себастиан Фитцек, публикувана в България с логото на издателство Benitorial. След впечатляващия успех, който немският автор постига сред почитателите на трилъра у нас с „Терапията“, „Пациентът“, „Пакетът“ и „Календарния убиец“, на хоризонта на българския книжен пазар изплува и „Пасажер 23“. Вдъхновението за романа идва от статия, на която писателят попада, която е посветена на броя на пътниците, изчезващи ежегодно от круизни кораби. Това, което разбужда въображението на Фитцек обаче, не е самият феномен, наречен „Пасажер 23“, а доводите, с които корабните компании се оправдават пред властите. Според тях значителна част от липсващите са хора, избрали сами да сложат край на живота си, превръщайки круиза в своето последно пътешествие.

В повечето мистерии и трилъри има намерено тяло и задачата е да се разкрие извършителят. Тук обаче тяло липсва, а човекът, смятан за мъртъв, внезапно се появява отново. Анук Ламар е открита само след няколко месеца, жива, макар и психически травмирана и с тежки физически наранявания. По-странното обаче е, че носи със себе си реликва от миналото – любимата играчка на изчезналия преди пет години Тими. Плюшеното мече в ръцете на единайсетгодишното момиче принадлежи на сина на полицая Мартин Шварц, чиято съпруга е обвинена, че е хвърлила собственото си дете в океана, а след това е сложила край на живота си на борда на „Султанът на моретата“. Съкрушен от загубата на семейството си, Мартин се заклева никога повече да не стъпва на круизен кораб, докато все пак не бива подмамен от възрастна писателка на трилъри, разказала му за случая на Анук. Скептичен към официалната версия за съдбата на Тими и Надя и воден от надеждата да открие истината, полицаят се захваща да разбули загадката около „Пасажер 23“. Времето обаче е ограничено – едва шест дни до акостирането на кораба в Ню Йорк, а тайните, скрити на „Султанът“, се оказват повече от една.

Притискащо и почти задушаващо, неумолимо изтичащо време. Клаустрофобична атмосфера, в която път за бягство липсва, особено насред открито море. Множество герои с тайни, така прецизно изградени и умело преплетени, че е невъзможно да бъдат разкрити предварително. И неочаквани обрати, които, по думите на самия автор, понякога успяват да изненадат дори него самия. Това са съставките на добрия психологически трилър, така бива описан „Пасажер 23“, както и останалите непредсказуеми и завладяващи истории на Себастиан Фитцек. Широката популярност и обтягащото нервите напрежение правят книгите на немския писател изключително подходящи за филмови адаптации, сериали и дори театрални постановки. През 2023 година Prime Video пуска минисериал по дебютния роман на Фитцек „Терапията“, а „Пакетът“ и Der Seelenbrecher (книгата предстои да бъде издадена през есента отново от издателство Benitorial) се радват на голям успех на театралната сцена в Германия. По книгата „Пасажер 23“ също има филм от 2018 година, направен от немската филмова компания Ziegler Film.

"Фитцек създава изпълнени с неочаквани обрати трилъри, които са способни да спират дъха на читателя." – Харлан Коубън

"Несъмнено Фитцек е един от най-въздействащите разказвачи в света на криминалната литература." – Карин Слотър

Себастиан Фитцек е най-успешният немски автор на психотрилъри.

Всички негови романи са попадали в топ 10 на престижната класация на „Шпигел“, а деветнайсет от тях са заемали първата позиция в нея.

От книгите му в световен план (повече от 36 държави) са продадени над 19 милиона екземпляра и още 1 милион в аудиовариант. Представянията на романите му са пред публика от няколко хиляди души, а раздаването на автографи в края им продължава с часове.

Преди да стане писател, Фитцек завършва право, получава докторска степен по авторско право, а впоследствие работи в радиостанция в Берлин. През 2006 г. публикува първия си психологически трилър „Терапията“, който става бестселър. В свободното си време обича да пътува и да свири на барабани. Присърце приема и подкрепя благотворителните инициативи за недоносени бебета.

Живее в Берлин със семейството си.

* * *

Из „Пасажер 23“ от Себастиан Фитцек

ПРОΛОГ

Човешката кръв е:

Доктора, както с радост сам се наричаше, въпреки че така и не бе стигнал тази степен, избърса чело с опакото на дланта си. Така успя само да размаже попадналите по него капки, с което вероятно беше добил още по-ужасяващ вид, но поне вече помията не му се стичаше в очите. Както миналата година, когато лекуваше проститутките, след което цели шест седмици го държеше страхът, че може да е пип­нал СПИН, хепатит С или някоя друга зараза.

Ненавиждаше нещата да не минават по план. Като например когато упойващото вещество не беше дозирано правилно. Или пък когато избраниците започваха да буйстват в последната секунда и си изтръгваха абоката от вената.

– Моля ви се… Не – смотолеви клиентът му. Доктора предпочиташе това название. Избраник беше твърде високопарно, а пък пациент му звучеше някак грешно, тъй като само малка част от тези, които лекуваше, наистина бяха болни. Дори и момчето на масата бе здраво като бик, макар в момента да изглеж­даше така, сякаш го биеше силен ток. Чернокожият атлет бе обърнал очи, пенеше се и извиваше гръб в отчаяно усилие да се изтръгне от каишите, които го привързваха към кушетката. Беше на двайсет и четири години – спортист, добре трениран и в разцвета на силите си. Но каква полза имаше от всичките тези години усърдни тренировки, когато във вените ти тече паралитик? Не беше достатъчно да го повали напълно, защото бе изтръгнал абоката си, но все пак беше поел толкова, че Доктора без усилие да успее да го притисне обратно към кушетката, след като най-тежкият гърч премина. Вече и кръвта не шуртеше обилно, защото бе успял да превърже раната.

– Шшт, шшт, шшт, шшт, шшт.

Постави успокояващо ръката си на челото му. Атлета го втрисаше, потта му лъщеше под халогенните лампи.

– Какво ви стана изведнъж?

Клиентът отвори уста. Страхът пробождаше очите му като швейцарско ножче. Едва му се разбираше какво говори:

– Не… искам… да… ум…

– Ама нали вече се бяхме уговорили – усмихна се успокояващо Доктора. – Всичко е уредено. Не ми се отмятайте точно преди идеалната смърт.

Погледна встрани през отворената врата към съседната стая, към масата за инструменти със скалпелите и електрическия трион за кости, който чакаше, готов за употреба, с кабел в контакта.

– Не ви ли го обясних достатъчно ясно? – въздъх­на Доктора. Естествено, че беше. Часове наред. Бе обяснявал отново и отново, но явно този неблагодарен простак не беше схванал и думичка.

– Ще ви стане, разбира се, доста неприятно. Но само така мога да ви оставя да умрете. Иначе няма да се получи.

Лекоатлетът изстена. Задърпа примките, които придържаха ръцете му, макар и с по-малка сила от преди.

Доктора с удоволствие установи, че упойката най-накрая проявяваше желания ефект. Само още малко и можеха да започнат лечението.

– Вижте, мога да прекратя всичко още сега – каза, с ръка стояща върху челото на спортиста. С другата вдигна медицинската си маска. – Но след това светът ви ще се състои само от страх и болки. Невъобразими болки.

Чернокожият примигна. Дишането му се успокои.

– Вече ви показах снимките. Както и видеото. Онова с тирбушона и половината око. Не искате нещо подобно, нали?

– Мххххххм – простена клиентът, все едно устата му бе запушена с парцал, след това лицето му се отпусна и дишането му се забави съвсем.

– Ще приема това за „не“ – каза Доктора и отпусна с крак спирачката на кушетката, за да избута клиента си до съседната стая.

До операционната.

След четиресет и пет минути най-важната част от лечението бе изпълнена. Доктора вече бе свалил латексовите си ръкавици и маската и бе хвърлил в коша зелената операционна престилка, която се връзваше отзад като усмирителна риза. В смокинга и тъмните лачени обувки, в които бе облечен сега, се чувстваше къде-къде по-издокаран, отколкото в униформата си за операция.

Издокаран и подпийнал.

Не помнеше кога бе започнал да си позволява по глътка след всяко успешно лечение. Или по десет, както днес. По дяволите, трябваше да се спре, въп­реки че не пиеше преди манипулациите, а само след това. И все пак. Пиячката го правеше лекомислен.

Навеждаше го на глупави мисли.

Като например да вземе крака със себе си.

Погледна часовника си, кикотейки се.

Беше осем и половина вечерта. Трябваше да побърза, ако не искаше да закъснее за парадния вход. Вече беше изпуснал предястието. Но преди да посвети вниманието си на токачката, която се предлагаше в днешното меню, трябваше да изхвърли биологичния отпадък – вече излишните банки кръв и дясната подбедрица, която бе ампутирал със зашеметяващо чист разрез точно под коляното.

Бе увил крака в компостируем найлонов плик, който толкова тежеше, че трябваше да го носи с две ръце, докато слизаше по стълбището.

Умът му бе леко замъглен, но недостатъчно, че да не осъзнава, че в трезво състояние никога не би му хрумнало да разнася със себе си телесни части на публични места, вместо просто да ги хвърли в инсинератора за кремация. Само дето толкова се бе ядосал на клиента си, че сега удоволствието си струваше риска. А той беше нищожен. Наистина нез­начителен.

Имаше предупреждение за буря. Щом веднъж оставеше зад гърба си криволичещите пътеки, тясната шахта, през която можеше да мине само приведен, коридора с жълтите вентилационни тръби, водещ до товарния асансьор, можеше да бъде сигурен, че няма да срещне жива душа навън.

Освен това мястото, от което беше решил да изхвърли отпадъка, не се засичаше от никоя камера.

Може да съм пиян, но не съм глупав.

Беше стигнал до последния участък, платформата в горния край на стълбите, която се ползваше само от екипа по поддръжката веднъж месечно, ако въобще и това се случеше, и избута тежката врата с илюминатора.

Силният вятър го удари в лицето и Доктора сякаш се опитваше да мине през стена, за да излезе навън.

Свежият въздух понижи кръвното му налягане. В първия момент му се догади, но веднага успя да се окопити и соленият въздух започна постепенно да го ободрява.

Вече се поклащаше не толкова от алкохола, колкото заради бурните вълни в морето, които благодарение на стабилизаторите изобщо не бяха толкова осезаеми вътре в „Султанът на моретата“.

Полюшваше се по дъските, широко разкрачен. Намираше се на палуба 8½, междинна платформа, която съществуваше по чисто естетически причини. Погледната от разстояние, тя придаваше на круиз­ния кораб малко по-елегантен вид отзад, подобно на спойлер на спортна кола.

Доктора стигна по най-външната страна на бакборда на кърмата и се наведе над парапета. Под него бушуваше Индийският океан. Обърнатите назад прожектори на кораба осветяваха белите върхове на планините от пяна, които корабът оставяше след себе си.

Искаше му се да каже някаква заучена фраза, нещо като „Аста ла виста, бейби!“ или „Готов съм, ако и вие сте готов“, но не му хрумваше нищо забавно, така че, без да каже нищо, метна със засилка опакованата подбедрица зад борда.

Представях си усещането някак по-хубаво, помис­ли си той, като бавно започваше да изтрезнява.

Вятърът свистеше в ушите му толкова силно, че той не успя да чуе нищо, когато бедрото падна с плясък във вълните 50 метра под него. Гласа зад гърба си обаче чу съвсем ясно.

– Какво правите тук?

Доктора се обърна.

Човекът, който го бе уплашил до смърт, не беше служител, от охраната например, слава богу, а младо момиче. Не по-голямо от онази, малката, която бе лекувал заедно с цялото ѝ семейство преди две години недалеч от западния бряг на Африка. Момичето беше седнало по турски до кутията на някакъв климатик, или пък беше някакъв друг агрегат. Доктора не беше толкова наясно с техниката, колкото с ножовете.

Момичето беше толкова дребно и наоколо бе толкова тъмно, че изобщо не го бе видял. Дори и сега, докато се взираше в мрака, едва можеше да различи силуета му.

– Хранех рибите – отвърна той, доволен, че звучеше далеч по-спокойно, отколкото се чувстваше. Момичето не представляваше никаква заплаха физически, но пък не му трябваха свидетели.

– Лошо ли ви е? – попита то. Носеше светла пола с тъмен чорапогащник и се бе загърнало с анорак. От съображения за безопасност си беше сложило червената спасителна жилетка, която стоеше в гардероба на всяка каюта.

Добро момиче.

– Не – отговори той с усмивка. – Добре съм. А ти как се казваш?

Очите му постепенно свикнаха с приглушената светлина. Момичето имаше дълга до раменете коса и леко стърчащи уши, които обаче не го загрозяваха. Точно обратното. Обзалагаше се, че на светло у него можеше да се разпознае забележителната млада жена, в която щеше да се превърне един ден.

– Името ми е Анук Ламар.

– Анук ли? Това не е ли френското умалително на Ана?

Момичето се засмя.

– Еха, нима знаете това?

– Знам много неща.

– Така ли? Знаете ли тогава защо седя тук?

Нахалното гласче на детето беше доста високо, защото се налагаше да надвиква вятъра.

– Рисуваш морето – отвърна Доктора.

Момичето притисна скицника до гърдите си и се ухили.

– Това беше лесно. Какво още знаете?

– Че няма какво да търсиш тук и отдавна е трябвало да си в леглото. Къде са родителите ти?

Момичето въздъхна дълбоко.

– Баща ми е мъртъв. А майка ми не знам къде е. Нощем ме оставя сама в каютата.

– И ти е скучно вътре, нали?

Тя кимна в отговор.

– Прибира се доста по-късно и цялата вони – пос­ле продължи по-тихо. – На цигарен дим. На алкохол. А и хърка.

Доктора се засмя.

– Да, възрастните правят така понякога.

Да чуе аз как хъркам. Посочи скицника ѝ:

– Днес изобщо успя ли да нарисуваш нещо?

– Не – поклати глава момичето. – Вчера се виждаха красивите звезди, но днес всичко е мрачно.

– И студено – добави Доктора. – Какво ще кажеш да потърсим мама?

Анук сви рамене. Не звучеше особено развълнувана, но отговори:

– Да, защо не.

Успя да стане от позата по турски, без да се обляга на ръцете си.

– Понякога е в казиното – каза тя.

– О, ами че това е страхотно.

– Как така?

– Знам един пряк път дотам – каза Доктора с усмивка.

Хвърли един последен поглед над релинга към морето, което тук беше толкова дълбоко, че кракът на атлета сигурно още дори не беше стигнал дъното на океана, след което хвана момичето за ръка и го поведе обратно по стълбището, по което беше дошъл.

1.

Берлин

Къщата, в която щеше да се състои смъртоносното парти, изглеждаше като онази, за която някога бяха мечтали. Самостоятелна, с червен керемиден покрив и голяма градина отпред зад бялата палисадна ограда. През уикенда щяха да си устройват в нея барбекю партита, а през лятото да разпъват надуваем басейн върху райграса. Щеше да си покани приятели и заедно щяха да си разказват истории за работата, за особеностите на партньорите си или просто щяха да лежат на шезлонга под чадъра, докато гледаха как децата им си играят наоколо.

С Надя бяха разглеждали точно такава къща, тъй като тъкмо бяха записали Тими на училище. Четири спални, две бани и една камина. С кремав гипс и зелени кепенци. Дори не беше далече оттук, на границата между „Вестенд“ и „Шпандау“, на пет минути с колело до основното училище „Валдгрундшуле“, в което Надя преподаваше тогава. На един хвърлей от спортния комплекс, където синът му можеше да играе футбол. Или тенис. Или каквото и да е.

Тогава обаче цената беше непосилна за тях.

Днес вече си нямаше никого, с когото да се нанесе където и да е. Надя и Тими бяха мъртви.

И дванайсетгодишното момче в къщата, която наблюдаваха сега и която принадлежеше на мъж на име Детлев Прига, скоро също щеше да бъде мъртво, ако продължаваха да се мотаят в черния бус отвън.

– Ще вляза вътре – каза Мартин Шварц. Беше седнал във вътрешността на товарния камион, където нямаше никакви прозорци, и хвърли в кошчето спринцовката, чиято подобна на мляко течност тъкмо си беше инжектирал. След това се изправи пред масата с монитора, чийто екран показваше обекта отвън. Лицето му се отразяваше в затъмнените стъкла на превозното средство. Приличам на наркоман в абстиненция, помисли си Мартин, което си беше голяма обида. За всеки наркоман.

През последните години беше отслабнал доста, повече, отколкото човек можеше да определи като здравословно. Само носът му си оставаше все толкова дебел. Огромният клюн на фамилия Шварц, с който бяха надарени всички мъжки наследници в семейството му от поколения и който мъртвата му съпруга бе смятала за секси – което пък той считаше за неопровержимо доказателство, че любовта наистина те прави сляп. Но пък, ако не друго, камбата му му придаваше едно добродушно, заслужаващо доверие изражение. Случваше се от време на време хората по улицата да му кимат за поздрав, бебетата да му се усмихват, когато се надвесваше над количките им (вероятно защото им приличаше на клоун), а жените, понякога дори в присъствието на партньорите си, да флиртуват с него.

Е, днес определено нямаше да правят така, поне не и докато е с тези дрехи. Тесният черен кожен костюм, в който се бе напъхал, скърцаше неприятно дори само като си поемаше въздух. По пътя към изхода звучеше така, сякаш се опитваше да завърже на възел някакъв гигантски балон.

– Стой, почакай! – каза Армин Крамер, в чиито ръце беше ръководството на операцията и който от часове стоеше срещу него на бюрото.

– За какво?

– За…

Телефонът на Крамер иззвъня и той не успя да довърши изречението си.

Леко затлъстелият комисар поздрави обаждащия се с едно многословно „Хм?“ и през останалия разговор не изрече нещо по-различно, като изключим „Какво?“, „Не!“, „Ебаваш се с мен!“ и:

– Кажи на задника, който е осрал положението така, да се облече добре. Как така защо? Защото през октомври може да му стане адски студено, когато ще лежи с часове пред участъка, след като приключа с него – с което Крамер затвори телефона.

– Fuck!

Обожаваше да звучи като американско ченге от Отдела за борба с наркотиците. И да изглежда като такова. Носеше изтъркани каубойски ботуши, раздърпани джинси и риза, чийто червено-бял кариран десен напомняше на кърпа за съдове.

– Какъв е проблемът? – поиска да узнае Шварц.

– Йенсен.

– Какво за него?

Какви проблеми пък може да създаде той? Нали е прибран при нас в изолатора.

– Не ме питай как, но копелето е успяло да изпрати на Прига съобщение по телефона.

Шварц кимна. Подобни емоционални изблици като тези от страна на шефа му, който тъкмо разрошваше косата си, му бяха чужди. Освен спринцовка адреналин право в сърдечните му камери, нямаше много други неща, които да му вдигнат кръвното. Още по-малко пък новината, че поредният затворник е успял да се сдобие с наркотици, оръжие, или както Йенсен, с телефон. Затворът беше по-подреден и от супермаркет, с по-богато разнообразие и по-удобно за клиентите работно време. Работеше дори в неделя и по празници.

– Да не е предупредил Прига? – попита той Крамер.

– Не. Но задникът си е направил шега със същия ефект. Искаше да те остави да паднеш в капана – комисарят разтриваше торбичките под очите си, които след всяка полицейска операция ставаха все по-дълбоки. Ако ги пращах по пощата, щеше да се наложи да ги впиша като пакети, се беше пошегувал наскоро Крамер.

– И каква по-точно? – попита Шварц.

– Написал на Прига да не се стряска, когато той се появи на партито.

– Защо да се стряска?

– Защото се спънал и си избил един от резците. Горния ляв.

Крамер посочи с подобния си на наденица пръст към съответното място в устата.

Шварц кимна. Не бе очаквал такава креативност от перверзника.

Погледна към часовника си. Беше малко след пет часа следобед.

Малко след „твърде късно“.

– По дяволите! – Крамер удари по бюрото в ярост­та си. – Подготвяхме се толкова дълго за нищо! Трябва да отменим операцията.

Направи опит да се покатери до предните седалки.

Шварц отвори уста да му противоречи, но знаеше, че Крамер има право. Работеха над тази операция от половин година. Беше се започнало с новия слух в средите, който звучеше толкова невероятно, че дълго време се смяташе за градска легенда. И въпреки това се оказа, че Bug partys не бяха просто приказка на ужасите, а действително съществуваха. Така наречените „Вирусни партита“, на които заразени със СПИН практикуваха небезопасен секс със здрави хора. Предимно по взаимно съгласие, което превръщаше такива събития, при които опасността от заразата е възбуждащият елемент, повече в психиатричен казус, отколкото в съдебен.

Според Шварц възрастните можеха да правят каквото си искат, стига то да се случваше доброволно. В случая го ядосваше единствено това, че заради налудничавото поведение на една малка част от хората глупавите предразсъдъци, с които все още посрещаха болните от СПИН, ненужно се засилваха. Тъй като, естествено, „Вирусните партита“ бяха едно абсолютно изключение, докато по-голямата част от заразените водеха отговорен начин на живот, а много от тях дори все още активно се бореха с болестта и със стигматизирането на жертвите ѝ.

Борба, която самоубийствените „Вирусни партита“ разбиваха на парчета.

Особено такива психопатски варианти.

Най-новата тенденция на сцената на перверзи­ите бяха „събития“, на които невинни хора биваха из­насилвани и заразявани с вируса. Предимно малолетни. Пред публика от безброй души. Нова атракция на панаира на мерзостите, който държеше шатрата си опъната в Берлин денонощно. Провеждаха се често в изискани домове в буржоазни квартали, за които човек не би предполагал нещо подобно. Както днес, тук във „Вестенд“.

Детлев Прига, човек, който за пред обществото продаваше санитарни материали, беше любим партньор на младежката служба и поемаше редовно най-тежките случаи при децата. Преживели злоупотреба с дрога, малтретиране или други проблеми, те бяха видели отвътре повече сиропиталища, отколкото класни стаи. Объркани души, които не знаеха как да оцелеят по друг начин, освен да пренощуват някъде в замяна на секс, и които не осъзнаваха, че когато пак забегнат нанякъде, съвсем скоро отново щяха да ги заловят пропаднали и болни. Бяха перфектните жертви, страхуващи се от полицаите нарушители на реда, на които човек едва ли щеше да повярва, ако се помъчеха да потърсят помощ.

Дори и Лиъм, дванайсетгодишното бездомно хлапе, което от месец живееше в дома на Прига, съвсем скоро след днешната вечер отново щеше да завърши в канавката. Но първо трябваше, пред всички присъстващи, да прави секс с Курт Йенсен, четиресет и три годишен педофил със СПИН.

Прига се беше запознал с Йенсен в съответните онлайн чатове и така той беше попаднал в мрежата на полицията.

Междувременно педофилът беше в ареста от две седмици. През това време Шварц се бе подготвил да приеме самоличността на Йенсен, което беше сравнително лесно, защото двамата с Прига не си бяха разменили снимките. Просто трябваше да облече кожените дрехи, които мъжът бе пожелал за заснема­нето на филма, и да си обръсне главата гола, защото Йенсен се беше описал като висок, слаб, зеленоок и гологлав. Все отличителни черти, които след избръс­ването и благодарение на контактните лещи вече отговаряха и на Мартин Шварц.

Най-голямото затруднение в дегизировката се бе оказал положителният тест за СПИН, който Прига изискваше. И то не предварително. Директно на партито. Беше го насочил да си поръча бързи тестове от една холандска онлайн аптека. Една капка кръв и резултатът излизаше след три минути в полето на тестовата лента.

Шварц знаеше, че това е сам по себе си нерешим проблем и именно затова точно той бе избран за тази операция. След смъртта на семейството му в полицейските кръгове на него се гледаше като на бомба със закъснител. Таен агент, който през всичките си трийсет и осем години в професията вървеше в стегнат марш към пенсия и на когото му липсваше най-важното, което при спешен случай придържаше него и екипа му към живота – усещането за страх.

Беше ходил на преглед при полицейските психолози вече цели четири пъти. И цели четири пъти те бяха стигали до заключението, че не бе успял да се справи със самоубийството на жена си – и то най-вече защото преди това тя бе отнела и живота на сина им. Цели четири пъти бяха изразили препоръката си да го пуснат в предсрочна пенсия, тъй като човек, който вече не виждаше смисъл в собствения си живот, можеше да поеме неразумни рискове при изпълнението на дълга си.

Цели четири пъти имаха право.

Но въпреки това днес отново седеше в колата за операции, и то не само защото беше най-добрият в работата си. А и защото преди всичко нямаше друг доброволец, който да е готов да пусне в кръвообращението си антитела на ХИВ, за да манипулира бързия тест. Кръвният серум въпреки всичко бе изчистен чрез специален метод за стерилизация от СПИН предизвикващите патогени. Лекарят на екипа обаче не можеше да даде стопроцентова гаранция, затова и на Шварц, след като всичко това тук приключеше, щеше да му се наложи да започне четириседмична медикаментозна терапия – т.нар. постекспозиционна профилактика, или накратко ПЕП. Метод, който той вече беше изстрадал веднъж, след като един наркоман в парка „Хазенхайде“ беше забил окървавената си спринцовка във врата му. В листовката към „съответните хапчета“, които трябваше да се изпият най-късно до два часа след опасността от заразата, пишеше, че могат да причинят главоболие, разстройство и повръщане. Шварц явно бе по-чувствителен към тях от другите тестови субекти. Много по-чувствителен. Наистина не бе повръщал, още по-малко пък му се налагаше постоянно да клечи над тоалетната, но за сметка на това от тежките пристъпи на мигрена направо му прималяваше. А понякога ставаше и по-лошо.

– Трябва да започвам – каза той на Крамер, гледайки към монитора. От десет минути насам никой не бе влизал в къщата.

Бяха преброили седмина гости досега, петима мъже, две жени. Всички бяха дошли с такси. Практичният вариант, когато не искаш някой да запомни номерата на паркиращите коли.

– А какво ще стане, ако Прига е предвидил всички възможни варианти и ми е приготвил заместник, в случай че се откажа? – попита Шварц. Гостите най-вероятно бяха здрави. Определено не и психичес­ки, но поне физически. Но разбира се, нямаше как да знаят със сигурност.

Крамер поклати глава.

– Няма толкова много заразени педофили, които да са готови на подобно нещо. Знаеш колко дълго му се наложи на Прига да търси Йенсен.

Да. Знаеше.

И въпреки това. Рискът беше твърде голям.

Не можеше и просто така да нахълтат в къщата. Нямаха никаква причина за това. Изнасилването щеше да се състои в килера. Прига имаше кучета, които съобщаваха за всеки посетител. Дори и да действаха светкавично, нямаше да успеят да разбият вратите и да хванат извършителите на местопрестъплението. И за какво да арестуват присъстващите? Не беше престъпление да се затвориш в котелното и да сложиш камера пред някакъв матрак. Дори и ако върху него лежи голо до кръста момче. В най-добрия случай можеха да задържат Прига и гостите му в ареста за няколко часа. В най-лошия – само щяха да предупредят болните психопати.

– Не можем да рискуваме едно дванайсетгодишно момче да бъде изнасилено и заразено с ХИВ – протестираше Шварц.

– Не знам дали не се изказах твърде неясно преди малко – каза Крамер и натърти на всяка дума толкова бавно, все едно говореше на малоумен. – Ти няма да влизаш. Всичките. Зъби. Още. Са. Ти. В. Устата!

Шварц потри тридневната си, или може би едноседмичната си, брада. Не можеше да каже с точност кога последно бе спал у дома.

– Ами доктор Малхов?

– Лекарят на екипа ли? – Крамер го погледна така, все едно го бе помолил за пелени за възрастни. – Чуй ме, знам, че вече леко ти хлопа дъската, но дори и ти не може да си толкова луд, че да се оставиш да ти изпилят зъбите. И то когато… – Крамер погледна към часовника си. – Малхов ще дойде най-рано след двайсет минути, упойката ще трае още три, а самата операция – още пет. – Той посочи към монитора, който показваше предната част на къщата. – Кой ти гарантира, че до половин час партито няма отдавна да е приключило?

– Имаш право – отвърна Шварц и се отпусна изтощен на една тапицирана скамейка до стената на буса.

– Значи ще прекъснем? – попита Крамер.

Шварц не отговори и се пресегна под скамейката. Издърпа отдолу брезентовия си сак във войнишко зелено, който беше с него на всяка операция.

– Какво е това? – поиска да узнае ръководителят на операцията.

Шварц нахвърли на земята дрехите, които по-рано беше заменил с коженото облекло, и се зарови дълбоко в сака.

Минаха няколко секунди, преди да успее да намери необходимия предмет измежду всички кабели, ролки тиксо, батерии и инструменти.

– Моля ти се, кажи ми, че това е някаква шега – отвърна Крамер, когато го помоли за огледало.

– Забрави – отговори Шварц и сви рамене. – Ще мина и без.

След това захвана с клещите горния си ляв резец.