В навечерието на 40-годишнината от  най-тежката ядрена авария в историята на пазара се появява „Българският Чернобил“ от проф. Димитър Вацов — изследване, което поставя под въпрос утвърдените представи за последиците от трагедията у нас.

Димитър Вацов. Снимка "Сиела"

Изданието проследява не само реакцията на българската държава след 26 април 1986 г., но и защо българите се оказват сред най-тежко облъчените с радиация народи въпреки относително ниските нива на замърсяване, достигнали страната.

Стъпвайки върху международни доклади и български архиви, изследователят посочва, че причините за това не се коренят в природни особености или географско положение, а в чисто институционални решения – като  следствие от забавени, непълни и често съзнателно изкривени мерки за защита на населението.

За първи път в  „Българският Чернобил“  са събрани и анализирани:

Диспропорцията между замърсяване на околната среда и облъчване на хората – според данни на МААЕ България е едва осма по замърсена територия, но според ООН е сред най-засегнатите по облъчване на населението, включително децата.

  • Закъснялата и подвеждаща реакция на властта – официалното признаване на опасността идва едва седмица след радиационния облак, а мерките са отменени преждевременно.

  • „Вторият радиационен пик“ (1987) – уникален за България феномен, при който чрез замърсени фуражи радионуклиди отново влизат в хранителната верига и увеличават облъчването на населението.

  • Двойният стандарт на режима – докато за населението се твърди, че „опасност няма“, за номенклатурата се вземат специални защитни мерки.

  • Колективната отговорност – книгата проследява конкретни решения, институции и фигури, показвайки как отговорността е разпределена между мнозина, но не и разтворена в безличие.

Без да заема позиция на догматичен съдник, изследването прави хладнокръвен разрез в една от най-дълбоките рани на близкото минало. Анализирайки феномена на „моралния дебилизъм“, авторът оставя читателя сам да прецени как е възможно държавният апарат да изложи собствения си народ на риск от болести и смърт без пряк умисъл, а просто от липса на държавническа отговорност.

Изчерпателно и прецизно в анализа си, „Българският Чернобил“ е съществен принос към историята на късния социализъм. Излагайки цялата налична фактология и възкресявайки истината за „втория пик“ след аварията, трудът се превръща в предупредителен реквием за една система, в която етиката и моралът са напълно заменени от груповото безличие на номенклатурата.

Димитър Вацов е професор по философия, както и директор на Докторантското училище на Нов български университет. Той е председател на Фондация за хуманитарни и социални науки. Бил е главен редактор на сп. Критика и хуманизъм от 1999 до 2022 г. Специализирал е като Фулбрайтов изследовател в Dartmouth College, САЩ (2014 г.). Автор е на шест монографии: Що е онтология? Насрещни определения (в съавторство с Боян Манчев); Това е истина (2016), Опити върху властта и истината (2009); Свобода или призвание: Интерактивните извори на идентичността (2006); Онтология на утвърждаването: Ницше като задача (2003). Има над 100 публикации на шест европейски езика. Интересите му са в областите на онтологията, политическата философия, постаналитичната философия на езика, медийните изследвания и изследванията на популизма, пропагандата и дезинформацията.

В паметта на едно поколение Чернобил остава символ на безотговорност на държавните власти пред опасност, която може да бъде ако не предотвратена, то поне ограничена. Как става възможно след аварията България да бъде на осмо място по радиационно замърсяване в Европа, но да заема печалното първо място по облъчване на хората? Изследването на Димитър Вацов, написано въз основа на изключително богат архивен материал, отговаря на този въпрос. В него е обяснено също как тази безотговорност става възможна, както и защо Чернобил трябва да бъде причислен към причините, довели до падането на комунизма в България.

Момчил Методиев

* * *

Из „Българският Чернобил“ от проф. Димитър Вацов

Снимка "Сиела"

… Според доклада на МААЕ (Международната агенция за атомна енергия) от 2006 г. за последствията от Чернобил България по степен на радиационно замърсяване на територията е осма в Европа.

Графика 1: Области в Европа, замърсени с радиоактивен прах след Чернобилската авария през 1986 г. (Източник: МААЕ¹)

В същото време според доклада на НКДАР (Научния комитет за действието на атомната радиация) към ООН от 1988 г. по общо лъчево натоварване на жителите и по натрупване на йод-131 в щитовидните жлези на децата България държи печалното първо място.

Графика 2: Средна стойност на ефективната еквивалентна доза за първата година от аварията в Чернобил по страни (Източник: НКДАР²)

Графика 3: Усреднена по страни еквивалентна доза в щитовидните жлези на децата (mSv) (Източник: НКДАР³)

Или ако сме свръхпрецизни - дори и когато някои учени спорят дали сме на първо място по облъчване, - пак няма спор по общата диспропорция: а именно, че в сравнение с другите страни при по-слабо замърсяване на територията имаме по-тежко облъчване на населението. Няма също никакъв спор при обяснението на тази диспропорция: има съгласие сред българските радиолози, че по-високото средно лъчево натоварване на организма на българите се дължи на липсата и/или неефективността на предприетите от властите защитни мерки. А мерките са неефективни в два основни пункта:

Първият е по-широко известен. Властите твърде късно (на 7 май)  - точно една седмица след идването на радиоактивния облак, като това е седмицата, в която радиацията е била най-тежка - официално признават, че има радиационна опасност. Но дори и в закъснелите официални изявления те крият размерите на опасността, дават на гражданите половинчата информация за мерките, които всеки трябва да предприеме в своя защита, и необосновано рано (на 24 май 1986 г.) отменят мерките и обявяват опасността за отминала. Ефектът е, че в първите два месеца на активност на радионуклида йод-131 българските граждани – при липса на елементарни мерки за лична радиационна хигиена – чрез въздуха и храната получават непропорционално по-голямо лъчево натоварване спрямо по-защитените (чисто информационно) свои европейски съграждани, включително в социалистическите страни.

Вторият провал в предпазните мерки е по-малко известен и е специфично български – другаде (дори и в соцлагера) го няма, поради което “мускетарите” - това са добрите герои в нашия разказ - го наричат „българския Чернобил". Става дума за това, че през зимата и пролетта на 1987 г. – година след аварията, – млеката и млечните продукти, както и месото и месните продукти у нас достигат нива на радиоактивност близки, а понякога и надвишаващи нивата по време на радиоактивните дъждове след аварията. Получава се „Втори радиационен пик“, който не е предизвикан от външни фактори. Причината за неговото възникване е елементарна: въпреки изричните и многократни предупреждения на българските учени, комунистическите власти в края на 1986 г. и през първата половина на 1987 г. вкарват за изхранване на продуктивните животни замърсените фуражи, окосени след радиоактивните дъждове през май-юни 1986 г. Те дори не правят опит да закупят от чужбина чисти фуражи. Така през фуражите двата изотопа на цезия (134 и 137), както и стронций-90 - които за разлика от йода още не са се разпаднали, – по хранителната верига навлизат в телата на хората и според повечето оценки формират около 30% от лъчевото натоварване за първата година след Чернобил.

Ето как, казано накратко, българите се оказват най-тежко облъчената нация в Европа. В книгата ще разкажа с документи по-подробно тази история. Пак с документи ще покажа, че управляващите - висшата комунистическа номенклатура, т.е. един малък кръг от няколкостотин “отговорни другари”, както сами са се наричали по онова време - са взели през УБО изключителни мерки за собствената си радиационна защита. Предпазили са себе си без да им мигне окото за обикновените хора. Удивително е, че тази история все още не е разказана по професионален начин от българските социални и хуманитарни учени: историци, социолози, политолози у нас тепърва започват да влизат в архивите по този повод. А това изследване е първото; или поне едно от първите.

Онези читатели, които искат просто да проследят интригата за това кой и какво е направил след Чернобил през 1986-1987 г., могат да прескочат оставащата част от Въведението, в което на по-висок стил се описва какви са залозите и методите, чрез които е направена реконструкцията на случилото се. Те могат да пропуснат и Заключението, в което са направени теоретичните изводи от станалото. Интригата фактологично е в главите!

Все пак важно е в самото начало да подчертая, че моето изследване навлиза в архивите с един специфичен етико-политически въпрос: Защо комунистическите власти не взимат почти никакви мерки, за да предпазят населението от радиацията? Каква е тази немара към живота на другите, какво е това безхаберие, граничещо с малоумие? Как може да знаеш какво трябва да се направи – и то да е нещо малко, просто и напълно постижимо, а именно да кажеш на хората как да се пазят сами от радиацията и да купиш чисти фуражи, – но да не го направиш?  Как са възможни подобна морална нищета и емоционална посредственост, граничещи с морален дебилизъм? И как е възможно те да са не просто индивидуална социопатична нагласа,  а групова и при това доминантна форма на поведение на властимащите? Това са основните въпроси, които ще движат моята книга.

----

¹ IAEA: ENVIRONMENTAL CONSEQUENCES OF THE CHERNOBYL ACCIDENT AND THEIR REMEDIATION: TWENTY YEARS OF EXPERIENCE. Report of the Chernobyl Forum Expert Group ‘Environment’. Vienna: International Atomic Energy Agency, 2006, с. 23. Достъпно на: https://www-pub.iaea.org/MTCD/publications/PDF/Pub1239_web.pdf [Посетена на 09.07.2025].

² UNSCEAR: Sources, Effects and Risks go Ionizing Radiation. United Nations Scientific Committee on the Effects of Atomic Radiation 1988 Report to the General Assembly, with annexes. New York: United Nations, 1988, с. 30; с. 333-334. Достъпно на: https://www.unscear.org/unscear/uploads/documents/unscear-reports/UNSCEAR_1988_Report.pdf [Посетена на 09.07.2025 г.]

³ UNSCEAR: Sources, Effects and Risks go Ionizing Radiation. United Nations Scientific Committee on the Effects of Atomic Radiation 1988 Report to the General Assembly, with annexes. New York: United Nations, 1988, с. 30; с. 333-334. Достъпно на: https://www.unscear.org/unscear/uploads/documents/unscear-reports/UNSCEAR_1988_Report.pdf [Посетена на 09.07.2025 г.]