Бюджетът на съдебната власт расте с всяка изминала година, макар населението в страната и натовареността на съдилищата да намаляват. Където е растяло, пак ще расте. Това е бюджетният принцип, който се следва без особена съпротива. Форми на съпротива има, но не по същество.

Така например в бюджета за 2025 г. Висшият съдебен съвет (ВСС) иска 1,7 млрд. лв. за 2025 г., а Министерският съвет (МС) предлага 1,3 млрд. лв. Разликата от 230 млн. лв. идва първо от перото за текущите разходи, тоест от заплати, допълнителни възнаграждения и издръжка. ВСС иска за тях около 1,6 млрд. лева, МС предлага 1,38 млрд. лева. Второ, по перото за капиталовите разходи ВСС залага 95 млн. лв., МС предвижда 45 млн. лева.

На целия този фон излезе ключово решение на Съда на Европейския съюз относно възнагражденията в съдебната власт – какви правомощия имат държавите по начина им на формиране, подлежат ли на замразяване и евентуално дори на намаляване. Решението предлага набор от отличителни обективни белези, по които да се постигне всяко едно управленско решение без да се стига до засягане на независимостта на съдебната власт.

В този контекст е добре да бъде прочетена практиката на българския Конституционен съд (КС) по темата, която отразява взаимодействието между ВСС и МС. За да не я представяме в детайли тя се движи по много ясна динамика – първоначалните решения са за утвърждаване на съдебната независимост при гарантиране на това ВСС да се разпорежда с бюджета. Правени са множество опити за минимална намеса на Министерството на правосъдието чрез даване власт на самия министър, но те биват възпирани като противоконституционни. Така единствената възможност за корекция остава в лицето на Народното събрание, но и тези опити са възпирани отново от КС. Особено очевидно е това в годините на икономическа и социална криза 1995 – 1997 г. Това поставя здрави основи за нездрави решения и към настоящия момент наблюдаваме, а и финансираме:

  • Непредвидимост на модела на взаимодействие – по какви показатели ще се администрират и взимат решенията за щата на съдилищата и прокуратурата остава изключителна преценка на ВСС без обаче зад това да стоят обективно измерими и подлежащи на корекция критерий. Така мерим натовареност, която обаче не влияе на щата, тоест на броя съдии, а оттам и неизмеримост на това колко и защо тази система струва на гражданите и техните начинания;
  • Запазва се модел на произвол между институциите, вместо взаимодействие – ВСС иска – МС не дава – НС с мнозинството опитва да коригира, КС отменя. На този фон имаме постоянен исторически растеж на държавните разходи за съдебната власт без да се отчитат никакви социални, демографски и икономически показатели. Закриването на прокуратури и трансформирането им в териториални поделения е мярка без полза и по-скоро вреди на хората в системата, отколкото да ги подпомага. Финансов ефект липсва.
  • Икономически кризи е имало и отново ще има. При настоящите разбирания за независимост на бюджета на съдебната власт при влошени публични финанси липсата на обективни законови критерий ще поставя държавата или в невъзможност да плаща или да свръхвъзнаграждава една раздута по щат и ниска по ефективност система. През 90-те години МС се опитва да въведе на практика самоиздръжка, КС спира процеса, но по този начин се налага предпоставка органите на съдебната власт да не дължат и да не полагат грижа за събирането на приходите си.

Какво да се прави?

Най-малкото възможно би било НС да установи законови критерии за съставяне и изпълнение на бюджета, а оттам и цели за разходната част, без да засегне правоохранителната и правораздавателната функция на съдебната власт – създаване на нормативен стандарт как да се организира и структурира администрирането и отчитането на изпълнението на бюджета на съдебната власт без да се възпрепятстват функциите и да се изземват правомощията. Това означава членовете на ВСС да имат неудобството да бъдат изслушвани по тези въпроси от парламентарната трибуна, както и главният прокурор, председателите на върховните съдилища – също. Все пак е добре да си припомним, че съдебната независимост се съчетава със самоуправление и отговорност.  А от това могат да произлизат различни модели на финансиране най-малкото от които:

  • финансирането да се определя според броя и вида дела, или
  • твърд бюджет – при запазване на компетентността на ВСС да го разпределя на базата на брой население и брой дела с прогнозен модел.

Можем само да си припомним РКС 6/1993: „независимостта на съдебната власт и по точно на съдебния магистрат (в по-широкия смисъл, съдия, прокурор, следовател) се гарантира от това, че той се подчинява само на закона при вземане на решение; че свободно може да изгражда своето вътрешно убеждение; че е несменяем; че се ползва с имунитета на народен представител (отпаднало вече основание); че актът, постановен от съдия, може да бъде отменян само от по-горен съд, т.е. от съдебната власт, а не от друга власт; че съдебните актове имат задължителна сила и др.“ Никъде обаче не става дума за бонусите като гарант за съдебната независимост както и за обрастването на ВСС, съдилищата и прокуратурата с администрация.

Решението на Съда на Европейския съюз по застъпва разбирането за това, че адекватността на възнаграждението на съдиите трябва да се преценява с оглед на икономическото, социалното и финансовото положение в съответната държава членка. Това отбелязва и генералният адвокат в точка 49 от заключението си. От тази гледна точка е подходящо средното възнаграждение на съдиите да се сравни със средната заплата в посочената държава, както се подчертава по-специално в доклада за оценка на европейските съдебни системи, изготвен през 2020 г. от Европейската комисия за ефективност на правосъдието (CEPEJ) (стр. 68).

Параграфи  62 и 63 от решението: „(…) за да се гарантира независимостта на съдиите и в по-общ план, качеството на правосъдието в правовата държава, „политиките в областта на правосъдието следва също да вземат предвид заплатите на други правни професии, за да направят съдийската професия привлекателна за висококвалифицирани практикуващи юристи“. От това обаче не може да се направи извод, че принципът на съдийската независимост не допуска възнаграждението на съдиите да се определи на равнище, което е под средното възнаграждение на други практикуващи юристи, по-специално на упражняващите свободна професия, каквито са адвокатите, тъй като те очевидно се намират в положение, различно от това на съдиите.“

А по отношение на преуреждане на начина на формирането на възнагражденията, включително на тяхното намаляване пар. 67 от същото решение поставя условието „Второ, посочената мярка за дерогация трябва да бъде обоснована от цел от общ интерес, каквато е необходимостта да се премахне прекомерен бюджетен дефицит.“ А тази мярка не трябва да е насочена само срещу съдийството, а следва да засегне множество от публичните длъжности.“ Разбирано в българския контекст – не може да вдигаш на полицаите, а да режеш от съдиите и прокурорите. Това именно е и гаранция, че няма да има социално противопоставяне на определени съсловия в публичната служба и обществото като цяло. Сега остава да се намерят истински мотивирани политици за тази така важна реформа, понеже реформата по устройството на съдебната власт и укрепването на нейната независимост срещна повече съпротива и незнание отколкото подкрепа.

Пар. 75 от решението е също от особена значимост: „мярка за бюджетно ограничение и дори тази мярка да е свързана с наличието на тежка икономическа, социална и финансова криза, възнаграждението на съдиите винаги да съответства на значимостта на изпълняваните от тях функции, за да останат защитени от външна намеса или натиск, които могат да застрашат независимостта им при вземането на решение и да повлияят на техните решения“. Този текст отключва въпроса колко значима е функцията на съдия в ниско натоварен окръжен или административен съд, който получава най-високото възнаграждение в града, а гледа малко на брой дела без особена правна сложност.

В заключение

Заплатите в съдебната власт не могат да бъдат намалявани до унизителни нива. Но не могат и да продължат да растат необосновано. Това поражда въпроса има ли нужда българската държава от малко над 2200 съдии и над 1500 прокурори по щат и не е ли време да се спрат назначенията поне докато се реши какво да се прави с щата, понеже не може да се освобождават произволно кадри от системата. Ако имаше кой да изкарва на показ и разследва злоупотребите в тази система неминуемо щеше да се освободи сериозен щат.

Институт за пазарна икономика