Стана тя каквато стана, приятели. Украйна вече не може да разчита на САЩ за сигурността си и ще трябва да разчита на Европа. На първо време най-малкото за разузнавателинте данни.

Имам една лоша и една още по-лоша новина обаче. Лошата е, че българското разузнаване би трябвало да е европейско, но е и руско. А по-лошата е, че българското разузнаване може да е европейско, може да е руско, а може даже да е турско или американско, обаче не е точно разузнаване.

Изнивявайте много, приятели!

Но все пак вие представяте ли си, ако украинците разчитат на данни от нашето разузнаване? Ще им пратим дрона от спалнята на Борисов да наднича в спалнята на Путин ли? Или ще разчитат на несбъдналия се шеф на ДАНС?

А ако нещо се обърка? Напоследък ситуацията в света се променя ежечасно. Русия ту е враг, ту е приятел на САЩ, а САЩ ту са приятели, ту са врагове на Украйна, а с това и на Европа, но България пък е ту с Европа, ту с Русия, но винаги със САЩ, които - виж в началото на изречението - ту са врагове, ту са приятели на Русия и тоя кръг не спира да се върти, приятели, та аз просто не знам двойните агенти в нашето разузнаване как се оправят с цялата тая салата.

Допреди година можеше да си кюташ в службите и да се преструваш, че си български агент, партньор на европейците, а да бичиш хонорари и от руснаците. Сега обаче как точно си изчисляват хонорара двойните шпиони? Ми то, дето вика канадският премиер Трюдо като го питаха какво мисли за политиката по митата на Тръмп, „още е само четвъртък“. Кво да мислиме в четвъртък, като до неделя ще има поне осем завъртания по и обратно на часовниковата стрелка. И не, че не можем да препатим едно и също кодирано тайно шпионско съобщение и на официалния партньор, и на врага, че да вземем пари и от двамата. Можем. Ма колко пъти да го пращаме и в тая ситуация това не се ли води вече троен, четворен, че даже петорен агентлък? Дето всеки е с всеки и всички са срещу всички? А за петорна смяна се иска и петорен хонорар, не ли?

Няма значение иначе какви тайни съобщаваме. Дето се шегуват германците с тяхното разузнаване: „Най-сетне можем да съобщим на украинците по тайната линия, че руснаците хич не ги харесват. Направо не могат да ги понасят.“ Всъщност немците още пращат факсове. Младата аудитория да пита родителите си какво е това.

Ние поне в тая част не се излагаме. Можем да им хакнем квото поискат и да им пращаме съобщенията по мейла, по телефона, по дрона, че и по водомера, де. Ако става дума за обикновени граждани. Ако става дума за държавна служба обаче, тия новите технологии, не ги признаваме. А разунаването е държавна служба. В България държавните служби, знаем, още карат на бележки. Обикновено, за да сложат листче на прозорчето на гишето си: „Тук не е информация!“. И ако все пак намериш гише без бележка и без уточнение дали е или не е информация, там няма никой. Щото „момичетата са за по цигарка“.

И сега си представете, че сте един шпионин. И трябва спешно по държавния канален ред да пратите съобщение на украинците, руснаците, европейците и американците (щото то с една заплата деяни ли се, сметките за газта видяли ли сте???) Ще ви се извие свят, казвам ви. Ето ви кратък примерен откъс от работния ден на един български шпионин в новото време:

Някъде в приземния етаж на ДАНС. Потен мъж по риза се оглежда страхливо и се приближава към гише, на което пише: „Спешни разузнавателни съобщения за партьнорските ни служби“. Казва шепнешком:

- Здравейте, аз съм Иван Иванов Иванов и искам да пусна една телеграма.

Жената зад гишето се провиква отегчено:

- Тук не е информация!

Мъжът объркано, покашля се съзаклятнически и пак шепне:

- Кх кх. Аз съм „Иван Иванов“, бе, Миче, от външно разузнаване, отдел „Украйна“.

Мичето, все така гръмогласно:

- К‘ъв Иван, бе, ти си Марио от третия етаж, дето ми паркира на мястото!!!

- Така де, Марио съм, ама днес съм „Иван Иванов“, сещаш ли се – смигва – дай да пращаме телеграмата, че имам още няколко задачи да свърша.

Мичето го гледа чиновнически, тоест като нещо, довлечено от котката, и снизхоздително казва:

- Документи носиш ли?

- Какви документи?

- Паспорт, лична карта, акт за раждане, нотариален акт и шофьорска книжка, плюс платена застраховка „Гражданска отговорност“ за пет месеца напред.

Иван-Марио застива в шок.

- Моля? Аз съм по работа, бе, Миче, украинците чакат, едни танкове пътуват към тях, трябва да им съобщя. Спешно е, давай телекса!

- Танкове ли? А разрешително за тях имаш ли? Платено мито да видя, също през дезинфекция срещу шап минали ли са? И ако си женен, жена ти подписала ли е?

- Ти нещо се обърка, ние сме в разузнаването.

- Нищо не съм се объркала, много добре знам къде съм. Нали всяка сутрин паркирам на майната си и вървя половин час пеша, ЩОТО ТИ СИ ПАРКИРАЛ НА МОЕТО МЯСТО!

Иван-Марио се примирява. Вади нещо от куфарчето:

- Добре, дай да не викаме сега, виж, взел съм ти едни бонбонки, да си подсладиш живота, дай да оправим нещата. А и не си казала, че това е твоето място, бе, Миче. Готово, от утре ще идвам с трамвая, дай сега да пускаме шпионското съобщение, че още едни хора чакат да им съобщя за тия танкове и на тях също им е спешно. А и сме март месец, идват изравнителните сметки, и на мен ми е спешно...

Мичето почва да пъшка, все едно й ампутират ръката.

- Оф... ох... Уф... Хммм. Уф.... Ето тук пиши, с черен химикал да е.

- Как с черен, имам само син?

(..... дъвчи дъвка незаинтересовано)

- Миче, хора умират, не се шегувай, това е ЖИЗНЕНО ВАЖНО!

(..... дъвчи дъвка още по-незаинтересовано)

- Добре - плъзка ръка по плота -  вземи тия 50 лева и ми „продай“ – смига -  една черна химикалка.

- 50? Че да не би само украинците да умират, бе, Марио! Украинците, та украинците, писна ми! Ми ние тук какво да правим? Март месец е, дето викаш, идват още празници, агнешкото поскъпна, на море ще се ходи, какво да ги правя тия 50 лева? Добре сте си вие от шпионажа – на черно работите, на всички снасяте и връзвате бюджета? Ти, например, взимаш хонорар от четири разузнавания плюс заплатата от нашето. Петров от втори етаж е директно на две заплати плюс хонорарите. А аз? 1800 лева преди данъци... Тц! Сега излизам в обедна почивка, а като се върна, може и да уредим нещо, стига да се разбереме като хората. 50%, така ги виждам нещата. Айде следобяд пак ще говориме! – затваря гишето.

Иван-Марио мига невярващо, 50-те лева също са изчезнали, а времето неумолимо тече. Поглежда си часовника тегли една майна на Мичето и хуква към автогарата да прати разузнавателното съобщение по някой шофьор на „Ивкони“.

КРАЙ