"Върнете се отново при мене някой ден, защо­то аз ще бъда винаги тук на зеления хълм" (ОТКЪС)

Романът на Ф. Скот Фицджералд – „Нежна е нощта“, неговата най-скъпа творба, най-дълго писана и последна в библиографията му, се публикува за първи път на български в луксозен том с илюстрации. Романът апогей на американския писател е рядко срещана изящна проза, която най-сетне получава достойно издание у нас. Екипът на „Кръг“ се доверява на брилянтния превод на Димитри Иванов, направен през 1967-а и останал у нас пълен образец, и на майсторската ръка на художника Дамян Дамянов.

Илюстрациите са черно-бели и непринудени, а пищните години от епохата на джаза са видени през трезвия поглед на съвременния човек. Дамянов обяснява за работата си: „Опитах се да скицирам мигове от привидно самоуверения групов портрет на успелите, богати, и изпълнени с амбиция герои на Фицджералд. Тези мъже с безукорно подбрани вратовръзки и жени в блещукащи под звуците на джаза рокли обаче се държат за една сламка, преди да потънат в бездната. Често тя е забодена в поредния от безброй коктейли, водещи до задънената улица на алкохолизма, друг път е сламката на моментното увлечение, което удавникът бърка със спасението на любовта“.

Дамян Дамянов използва техниката на размит в богати нюанси черен акварел. „Тя e характерна както с аскетичност, така и с импулс и несигурност – все щрихи от крехките съдби на героите“, обосновава се художникът. Това е новаторски подход към илюстроването на „Нежна е нощта“, който спомага разгръщането на трагизма на героите.

Романът отразява блясъка и горчивината в живота на своя автор, особено драматичната му връзка с прекрасната и психически неустойчива Зелда. Познавачите на Фицджералд откриват много от нея у образа на главната героиня – крехката, богата наследница Никол Уорън. Също като съпругата на писателя и тя се лекува в психиатрична клиника. Именно там среща талантливия и очарователен доктор Дик Дайвър, за когото се омъжва. Двамата прекарват времето си между Швейцария, Италия и Френската Ривиера, където богатите американци имат навика да почиват през 20-те години на миналия век. Но в съвършения рай на красивите и изискани господин и госпожа Дайвър са посяти семената на разрушението. Техният екзотичен начин на живот лежи на семейното богатство и контактите. А появата на прекрасната млада холивудска актриса Розмари Хойт, която е заслепена от бляскавото семейство, носи със себе си непоправими последици. В „Нежна е нощта“ героите на Фицджералд са изтъкани от противоречия, те са уязвими и несигурни, жертви на собствените си слабости. Това са герои, които не се забравят, защото болезнено приличат на нас.

Писателят вярва, че „Нежна е нощта“ е най-големият му шедьовър и че ще засенчи славата на предишните му творби като „Отсам рая“ и „Великият Гетсби“. Вместо това обаче творбата е посрещната със смесени отзиви при публикуването си през 1934 г. Така романът се превръща в най-голямата артистична болка на своя създател. Днес знаем, че Голямата депресия от 30-те години не е най-доброто време за тази книга, нито пък за автора й, който се възприема като символ на разюздаността от епохата на джаза. Писателят Ърнест Хемингуей, близък приятел на Фицджералд, казва за „Нежна е нощта“, че с времето ще става все по-добра и по-добра. В навечерието на 90-годишнината на романа думите му са неоспорим факт.

Издателство „Кръг“ превръща луксозните, новаторски и стойностни проекти в своя запазена марка. Сред илюстрованите издания с библиофилска стойност са „Ад“ от Данте Алигиери, „Бурята“ и „Макбет“ от Уилям Шекспир, „Война и мир“ от Лев Толстой, „Майстора и Маргарита“ от Михаил Булгаков, „Завинаги твой, Винсент“ от Ван Гог и др. През настоящата година редом до тях ще се наредят и други избрани четива, които имат място във всяка домашна библиотека.

* * *

Из "Нежна е нощта" от Ф. Скот Фицджералд

Втора глава

Беше влажен априлски ден, над Албисхорн косо се проточваха облаци, а долу в падините водите бяха замрели. Цюрих не е много различен от американските градове. Дик беше пристигнал преди два дни и чувства­ше, че нещо му липсва; сега разбра какво бе то: усещане­то, с което човек се движи по пътищата на Франция – увереността, че погледът обхваща всичко, което си струва труда да се види. В Цюрих имаше много други неща освен самия Цюрих – вдигнеш ли очи към покри­вите, сещаш се за планинските пасища, огласяни от хлопатарите на юници, а над тях – върховете; живо­тът се редеше на пластове, извисяваше се към небе­сата, сини като на пощенска картичка. Алпийските земи, родината на часовниците и на въжените линии, на въртележките и на празничния камбанен звън, не са непосредствено пред очите на посетителя, докато във Франция лозниците никнат направо от земята под краката ти.

Веднъж в Залцбург Дик изпита още по-сложно усе­щане – че влиза в допир с отминал век, чиито мелодии светът бе купил и заимствал; в една от лаборатории­те на Цюрихския университет, докато докосваше вни­мателно кората на един мозък, той се бе почувствал като майстор часовникар, съвсем различен от човека, който преди две години се носеше като ураган из ста­рите тухлени сгради на университетската болница „Джон Хопкинс“, без да се замисля с ирония за призванието си, когато минаваше под огромната статуя на Христа в преддверието.

Все пак реши да остане още две години в Цюрих, за­щото не подценяваше ползата от часовникарското изкуство – съвършената прецизност и безкрайното търпение.

Днес той отиде да се види с Франц Грегоровиус от клиниката на Домлер на брега на Цюрихзе. Франц, който беше клиничен патолог, родом от Валдените*, няколко години по-възрастен от Дик, го посрещна на спирката. Беше сдържан и с осанка като на Калиостро**, която контрастираше със смирения му поглед; беше от тре­то коляно на рода Грегоровиус – дядо му бе преподава­тел на Краплен***, когато психиатрията е излизала от бездната на времето, за да стане наука. По характер беше горд, пламенен и стеснителен – ласкаеше се от мисълта, че е хипнотизатор. Първичното дарование на рода очевидно се бе поизчерпало, но Франц безспорно щеше да стане добър лекар.

По пътя за клиниката той каза:

– Разкажи ми военните си приключения. И ти ли си се променил като останалите? Все още си свеж като пролетно картофче. Имаш същото неостаряващо аме­риканско лице.

– Не видях нищо от войната – отвърна Дик. – Пред­полагам, че го знаеш от писмата ми, Франц.

– Няма значение – при нас имаме няколко души, нерв­но разстроени само от това, че са чули някъде далеч от тях да падат бомби. Имаме и няколко пациенти, ко­ито само са чели вестниците.

– Струва ми се, че това са глупости.

– Може и да са, Дик. Но нашата клиника е за богати пациенти и ние не споменаваме думата „глупости“. Кажи откровено, защо дойде, за да се видиш с мен, или с онова момиче?

Двамата се изгледаха, а Франц се усмихна загадъчно.

– В началото, разбира се, четях всичките ù писма – каза той с официален басов глас. – Но когато у нея за­почна промяната, елементарната деликатност не ми позволяваше да отварям повече писмата ù. Случаят стана твой.

– Тогава тя е добре? – осведоми се Дик.

– Напълно добре. За нея се грижа аз, впрочем грижа се за повечето пациенти англичани и американци. Те ме наричат доктор Грегъри.

– Нека ти обясня за това момиче – каза Дик. – Виждал съм я само веднъж, това е самата истина. Когато дой­дох да се сбогувам с теб, преди да отпътувам за Фран­ция. За първи път бях облякъл униформа и се чувствах много неловко – отдавах чест на редници и въобще не знаех как да се държа.

– Защо не си в униформа и днес?

– Та аз се уволних преди три седмици. А ето как се случи, че срещнах това момиче. Когато се сбогувах с теб, тръгнах към онази ваша сграда край езерото да си взема велосипеда…

– Към „Кедрите“?

– … нощта беше чудесна, луната беше изгряла над върха…

– Над Кренцег.

– … настигнах една сестра и едно младо момиче. Не ми мина през ума, че момичето може да е пациентка; запитах сестрата за разписанието на електрическа­та железница и тръгнахме заедно. Момичето беше най-красивото, което някога съм виждал.

– И продължава да е.

– Никога не беше виждала американска униформа, разговаряхме и аз не намирах нищо особено в това. – Той спря изведнъж, защото усети, че мисълта му кло­ни към познат обрат, след това продължи: – Работата е там, Франц, че аз не съм тъй закоравял като теб – все още не съм; когато видя една тъй хубава външност, става ми мъчно за онова, което се крие под нея. Това беше всичко – докато не започнах да получавам писма.

– Не би могло да ù се случи нищо по-добро – каза Франц прочувствено, – най-неочаквано пренасочване на съз­нанието. Ето защо излязох да те посрещна, макар че днес съм много зает. Искам да дойдеш в кабинета ми и да си поговорим надълго и нашироко, преди да я видиш. Впрочем изпратих я в Цюрих с няколко поръчки.

Гласът му трепереше от ентусиазъм.

– Трябва да ти кажа, че я изпратих без болногледач­ка, заедно с една по-лабилна от нея пациентка. Гордея се с този случай, с който се справих благодарение на твоята неочаквана помощ.

Пътят следваше бреговата линия на Цюрихзе, след това навлезе в плодородни земи, пасища и леки възви­шения, с накацали по тях дървени вили. Слънцето из­плува в безбрежната синева на небето – пред тях се разстилаше типичната засмяна швейцарска долина, изпълнена с приятен шепот и звуци, с хубаво, свежо ухание на здраве и бодрост.

Клиниката на професор Домлер се състоеше от три стари и две нови сгради, разположени между едно малко плато и езерния бряг. При основаването ù преди десет години тя беше единствената модерна клиника за ду­шевноболни; случаен наблюдател, който я погледнеше с непрофесионално око, едва ли би се досетил, че вижда убежище за хора, загубили душевното си равновесие, станали непълноценни или опасни за другите, макар ­че две от сградите бяха оградени – впрочем стените не изглеждаха толкова високи, колкото бяха в действи­телност, защото линията им беше смекчена от пълзя­щите растения по тях. Беше слънчево и навън някол­ко мъже прехвърляха сено с вили; тук-таме, след като колата навлезе в района на клиниката, се забелязваше по някой пациент да се разхожда по пътеките, следван от болногледачка, бялнала се като бяло знаме.

Франц въведе Дик в кабинета си и му се извини, че ще се върне след половин час. Останал сам, Дик закра­чи из стаята и се опита да доизгради представите си за Франц, съдейки по безпорядъка на бюрото му, по собствените му книги и по книгите, притежавани или написани от баща му и дядо му; по окачената на сте­ната голяма кафеникава снимка на баща му – израз на швейцарската синовна почит. В стаята беше задуш­но. Дик отвори френския прозорец и вътре нахлу сноп слънчева светлина. Внезапно мисълта му отскочи към младата пациентка.

За осем месеца беше получил от нея около петдесет писма. В първото тя се извиняваше, обясняваше, че е чула как в Америка момичетата пишат писма на не­познати войници. Била научила името и адреса му от доктор Грегъри и се надявала, че той няма да се сърди, ако от време на време му пише по някое писмо, за да му пожелае всичко най-хубаво.

Писмото бе явно в тона на „Чичо Дългокрачко“ и „Хитрушата Моли“ – писмовни сборници с игриво сан­тиментално съдържание, на мода в Щатите. Но при­ликата свършваше дотук.

Писмата можеха да се разделят на две категории: тези от първата категория бяха до сключването на примирието и явно носеха отпечатъка на патоло-гична неуравновесеност, докато писмата от втория вид идваха след това, бяха напълно нормални и свидетелстваха за една богата и съзряваща душевност. През последните, скучни месеци в Бар сюр Об Дик бе очаквал с нетърпение писмата от втория вид, макар че дори в първите писма той беше доловил нещо повече от оно­ва, за което Франц би могъл да се досети.

Mon Capitaine****,

Когато ви видях за първи път във вашата уни­форма, си помислих – колко е красив. След това си помислих je m’en fiche***** на френски и на немски. И вие си помислихте, че аз съм хубава, но това ми се е случвало и по-рано и дълго време трябваше да го понасям. Ако дойдете тук отново с това долно и престъпно отношение, което няма нищо общо с изискванията, на които са ме учили, че един джентълмен трябва да отговаря, бог да ви е на помощ. Все пак вие изглеждате по-спокоен от дру­гите, целият мекичък като голям котарак.

Аз започнах да харесвам само момченца, които са като момиченца. А вие такъв ли сте? Имаше някакви някъде.

Моля да ме извините, това е третото писмо, което ви пиша, и ще го изпратя незабавно, освен ако не го изпратя. Мислих много и за лунната светлина и ще мога да си намеря много свидете­ли, само да успея да се измъкна оттук.

Казаха, че сте лекар, но докато продължавате да бъдете котарак, това е различно. Главата ме боли много, затова простете ходенето там като обикновена жена с бял котарак, с което смятам, че се пояснява. Аз говоря три езика, с английски – четири, и съм сигурна, че ще мога да работя като преводачка, ако уредите нещо, във Франция съм сигурна, че ще въведа дисциплина с усмирителни­те ризи, както беше тук в сряда. Сега е събота и вие сте далеч, може би убит.

Върнете се отново при мене някой ден, защо­то аз ще бъда винаги тук на зеления хълм. Освен ако ми позволят да пиша на баща ми, когото мно­го обичах.

Извинете, че ви пиша тези работи. Днес не съм на себе си. Ще ви пиша, когато се почувствам по-добре.

Простете за всичко това.