„Въздействащ и брилянтен роман… Като среща между Джоузеф Конрад и Кормак Маккарти“ – така именитият ирландски писател Колъм Тойбин определя „Северните води“ от Иън Макгуайър. Бестселърът на британския автор е завладяваща смесица от историческа драма, приключенска мистерия и първокласен трилър и неслучайно през 2021 г. по него е заснет минисериал на Би Би Си2 с Колин Фаръл и Джак О’Конъл в главните роли. „Северните води“ е първата творба на Макгуайър, която излиза на български – със знака на „Кръг“, в превод на Владимир Германов и с корица на Милена Вълнарова. Романът, който е включен в дългия списък за „Букър“ и има още няколко номинации за престижни награди, вече е в добрите книжарници. 

Годината е 1859-а. Един от мохиканите в замиращия китоловен бизнес се отправя на последното си пътуване с пъстър, обръгнал и видял какво ли не екипаж. Сред мъжете са безскрупулният и жесток харпунер Хенри Дракс и ирландският лекар Патрик Съмнър, който бяга от тайна в миналото си. Никой на борда на „Волънтиър“ обаче не предполага пред какви огромни опасности ще се изправят. Оцеляването ще се превърне в мръсно дело и безпощадно ще разкрие истинската същност на всеки от тях. Само един ще остане жив, а дотогава тревожно ще тегне въпросът: наистина ли доброто винаги побеждава?

Завладяващ и красив по жесток, натуралистичен начин, романът „Северните води“ дава нов поглед върху вечните теми за връзката на човека с природата и другите и за морала, който винаги е най-точният компас. Тази мъжка книга почти само с герои мъже не предлага лесни отговори, а едно зловещо пътуване в мрака, което се помни дълго след последната страница…

Иън Макгуайър. Снимка © Paul Wolfgang Webster

В интервю за списание „Хистория“, на въпрос дали при писането на книгата умишлено е прокарвал паралели със съвременния свят, авторът Иън Макгуайър отговаря така: „Мисля, че историческите романи обикновено ни разказват толкова за периода, в който са написани, колкото и за този, в който се развива действието. Всеки писател неизбежно се влияе от проблемите и порядките на заобикалящия го свят дори ако това често се проявява по начини, които не съзнава напълно. „Северните води“ е приключенска история, но е и роман за насилието и властта, както и за връзката между човешкия и животинския свят – все въпроси, за които мислим и се тревожим до днес. Докато го пишех, размишлявах доста за начините, по които хората приличаме на животните и се различаваме от тях. Това определено не е роман за опазването на околната среда, но засяга и някои от тези проблеми“.

Иън Макгуайър (р. 1964) е британски писател, публицист и преподавател. Автор е на три романа, които поставят името му върху картата на добрата съвременна литература. „Северните води“ е най-популярната му книга, включена през 2016 г. в дългия списък за „Букър“ и в краткия за литературната награда на „Лос Анджелис Таймс“ в категорията „Мистерия/трилър“.

* * *

Из „Северните води“ от Иън Макгуайър

Снимка "Кръг"

Плават на север от Леруик – дълги дни насред мъгла, суграшица и режещ вятър, дни без миг отпускане или милост, докато небето и морето се сливат в мокра тъкан от размътена и непрогледна сивота. Съмнър не излиза от каютата си, повръща непрекъснато, не може да чете или пише и се чуди какво е причинил сам на себе си. На два пъти ги удря вихрушка откъм изток. Въжетата скърцат, корабът се спуска и издига сред кипящите възвишения на безмилостното море. На единайсетия ден времето се успокоява и попадат на морски лед – отделни тънки парчета, широки по няколко метра, които се издигат и спускат върху умерените вълни. Въздухът е по-студен, но небето се прояснява и в далечината могат да различат вулканичната гърбица на остров Ян Майен. Качват на палубата чувалите за вътрешности, раздават барут, капсули и оръжие. Екипажът започва да свива фишеци, да лее куршуми и да точи ножове, подготвяйки се за лова на тюлени. Два дни след това виждат основното стадо за първи път, а призори на следващия ден спускат лодките.

Долу на леда Дракс действа самостоятелно. Търпелив и неуморен, той се движи насам-натам, от една група към следващата, като стреля и удря в движение. По-младите животни пищят срещу него и опитват да се измъкнат, но са твърде глупави да се спасят. По-възрастните той убива с куршум. Когато умъртви тюлен, го обръща, разрязва плътта около задните плавници, после го отваря от шията до гениталиите. Мушва върха на ножа си в пролуката между месото и маста и започва да отделя външните слоеве. Когато приключи, закача одраната кожа с маста на въже за претегляне и зарязва кървавия труп с видими ивици месо на леда – подобно зловеща следродилна пихтия, – за да го кълват чайките и да го ръфат белите мечки. Часове по-късно леденият блок е мръсен и изпръскан с кръв като престилка на касапин, а всяка от петте лодки е натоварена с воняща купчина тюленови кожи. Браунлий дава знак на ловците да се прибират. Дракс влачи последната си партида, протяга се, после се навежда и топва ножа за дране в солената вода, за да го изплакне от полепналите съсиреци и късове плът.

Докато качват отцеждащите се от кръвта снопове на борда, Браунлий брои тюленовите кожи и пресмята стойността им. Четиристотин от тях ще осигурят девет тона мас, изчислява той, а с малко късмет всеки тон на пазара ще донесе по около четиресет лири.

Началото е добро, но трябва да продължат. Стадото тюлени е започнало да се дели и разпръсва, а вече се вижда и малка флотилия от други китоловни кораби – холандски, норвежки, шотландски и английски; те са заобиколили леденото поле, с големи разстояния помежду им, и се надпреварват за една и съща награда. Преди да се спусне нощта, капитанът се качва на наблюдателницата с телескоп и решава къде ще е най-обещаващото място за лова на следващия ден. Стадото тази година е необичайно голямо, а през леда, макар неравен и тънък на места, все пак може да се навигира. Петдесет тона биха били достижим резултат, ако разполага с приемлив екипаж, но дори и с шайката задници, която му е предоставил Бакстър, смята, че лесно ще стигне трийсет, дори трийсет и пет тона. Решава сутринта да изпрати още една, шеста лодка. Всеки смотаняк, който диша и може да държи пушка, ще излезе да трепе тюлени.

В четири сутринта вече е светло и отново спускат лодките. Съмнър е в шестата заедно с Кавендиш, стюарда, момчето прислужник и няколко от по-упоритите кръшкачи. Температурата е минус осемнайсет градуса, духа лек ветрец, а морето е с цвета и консистенцията на лондонска киша. Съмнър, който се бои от измръзване, е с вълнената си шапка и плетен шал. Държи пушката стисната между коленете си. След като гребат на югоизток половин час, виждат тъмно петно тюлени недалеч. Закотвят лодките за леда и слизат. Кавендиш си тананика „Момата от Ричмънд Хил“ и повежда групата в неравна колона. Когато стигат на трийсетина метра от тюлените, се разпръсват и започват да стрелят. Уцелват три възрастни животни и убиват с бухалки три малки, но останалите се измъкват невредими. Кавендиш плюе и презарежда оръжието си, после се качва на издатина, получила се от притискането на две плочи лед, и оглежда околността.

– Ей там! – вика той и сочи в различни посоки. – Ей там… и там!

Прислужничето остава назад, за да дере мъртвите тюлени, а останалите се разделят. Съмнър тръгва на изток. В далечината, над непрестанното скърцане и пращене на леда, от време на време се чува стрелба. Той застрелва още два тюлена и ги одира, доколкото може. Прави прорези в кожите с ножа си, провира въжето през тях, завързва ги и тръгва да се връща с наниза на рамо.

Към обед е успял да убие още шест тюлена и е на километър и половина от кораба, повлякъл петдесет килограма раздърпани тюленови кожи през редица от широки, свободно плаващи ледени плочи. Капнал е от умора. Раменете го болят, целите ожулени от съприкосновението с въжето, а леденият въздух разкъсва дробовете му. Когато вдига очи, той вижда Кавендиш на стотина метра напред, а малко по-надясно – друг мъж с тъмни дрехи, който също влачи кожи в тяхната посока. Съмнър вика, но вятърът отвява гласа му и никой от двамата не спира и не се обръща. Той продължава напред и напрягайки сили, мисли за топлината и покоя в каютата си и петте шишенца с къси гърла, пълни с лауданум и подредени в медицинското сандъче като войници на парад. Сега всяка вечер след вечеря взема по двайсет и едно зрънца опиум. Другите мислят, че работи върху гръцкия си, и му се подиграват заради това, но докато те играят на карти или обсъждат времето, той лежи на койката си в състояние на неструктурирано и почти неописуемо блаженство. В това време би могъл да е навсякъде, да бъде всеки. Умът му се хлъзга напред и назад през смесица от времена и пространства – Голуей, Лакнау, Белфаст, Лондон, Бомбай; минутата трае час, а десетилетието се изнизва за миг. Лъжа ли е опиумът, чуди се понякога, или светът около нас, свят на кръв и тревоги, на тежък труд и грижи, е лъжата? Знае – дори това да е единственото, което знае, – че няма как и двете да са истина.

Стига до широка около метър пукнатина между две ледени плочи и спира за момент. Мята края на въжето от другата страна и отстъпва леко назад, готвейки се за късия скок. Завалял е сняг, снежинките изпълват въздуха наоколо и шибат лицето и гърдите му. Научил е от опит, че е по-добре да отскочи с дефектния си крак и да се приземи на здравия. Прави малка крачка, после по-голяма, по-бърза. Свива коляно и се оттласква нагоре, но опорният му крак се подхлъзва на леда и вместо да прескочи лесно пролуката в леда, Съмнър залита като палячо, като смешник – с главата напред, размахал ръце, – и пада в черната ледена вода.

В продължение на един дълъг, стъписващ миг той е напълно потопен и ослепял. Успява да се изправи с главата нагоре, после протяга едната си ръка и се улавя за леда. Режещият подгизнал студ е изтръгнал всичкия въздух от тялото му – той пъшка, за да диша, с бучаща в ушите кръв. Протяга и другата си ръка и опитва да се надигне над водата, но това не е по силите му. Ледът е твърде хлъзгав, а ръцете му са прекалено слаби след тегленето сутринта. Водата стига до шията му, снегът завалява още по-силно. Той чува как ледът около него скърца и въздиша, движен от слабото вълнение. Знае, че ако двете ледени плочи се съединят, ще го смажат. Остане ли прекалено дълго във водата, ще загуби съзнание и ще се удави.

Вкопчва се отново в леда и напряга сили за втори път. Увисва за момент така, в неподвижна агония – нито изцяло отвън, нито изцяло вътре, ала двете му ръце се хлъзват и той отново пада назад. Морската вода изпълва устата и ноздрите му. Той кашля и се дави, изтласквайки се към повърхността. Подгизналите му дрехи изведнъж го затеглят надолу с гигантска сила. Коремът и слабините му вече пулсират от студа, краката му са безчувствени. Къде, по дяволите, е Кавендиш? – мисли си той. Кавендиш би трябвало да го е видял да пада. Вика за помощ, после отново и отново, но никой не идва. Сам е. Може да улови въжето, но знае, че кожите от другата страна не са достатъчно тежки, за да издържат тежестта на тялото му. Трябва да се повдигне със собствените си сили.

Той хваща ръба на леда за трети път, ритайки по-силно в опит да се изтласка нагоре. Подпира десния си лакът на повърхността, а после и лявата длан. Опира се на лакътя, пъшка и стене от безбожното усилие и успява да припълзи малко нагоре – първо брадичката и шията, а после и малка част от гръдния кош се издигат над ръба на ледената плоча. Натиска отново с лявата ръка, като напряга всички сили и използва лакътя си за опора, и спечелва още няколко сантиметра. За миг е убеден, че балансът се е променил в негова полза и че ще успее, но веднага щом си го помисля, ледената плоча, на която се е закрепил, се накланя странично, лакътят се хлъзва и челюстта му се удря жестоко в острия ръб на леда. За един кратък миг той поглежда бялото, набраздено небе, и тогава, замаян и безпомощен, се отпуска в тъмната вода и се отнася.