Здравейте,

Аз съм Веселин Желев и ви представям “Европа отблизо” - рубриката ни, в която всеки понеделник ви предлагаме анализ на събитията, явленията и процесите в Европейския съюз и значението им за България.

Журналистите не са политици или дипломати и когато царят е гол, трябва да го казват веднага и направо - както детето от Андерсеновата приказка.

Така ще направя и аз сега. 

Европа е сама пред лицето на войната в Украйна. Трансатлантическата връзка е счупена. Съединените щати с президент Доналд Тръмп не само че не са "на една страница" с европейците, а четат друга книга. Следователно Европа (включително България) трябва да се оправя сама. В днешния си вид ЕС е безпомощен. Водещите му страни са вдигнали ръце от него и вече действат в друг формат. Това може да има средносрочни и дългосрочни последици за Съюза, следователно - и за България.

Тръмп не ни е съюзник

"План-28", както и предишните опити за договаряне с Русия, показаха, че САЩ не седят от европейската страна на масата. От едната ѝ страна са Украйна и Европа, от другата - Русия, а Вашингтон се изживява като посредник, който се опитва да ги спогоди, размахвайки им "моркови" и "тояги". Никой в днешен Вашингтон като че ли не се и замисля какво значи това за НАТО, световната демокрация и следвоенен ред. 

"План-28" бе заченат за пореден път без европейците от един съветник на руския президент Владимир Путин и двама съветници на Тръмп, които нито са дипломати, нито са избрани и политически отговорни членове на правителството. Планът беше сведен за обсъждане на европейците, чиято зависимост от САЩ ги принуждава да приемат това като "напредък", както и факта, че им беше позволено заедно с Украйна да правят поправки и да представят своя алтернатива.

Ако теглим чертата под досегашните преговори, те изглеждат горе-долу така: съветници на Тръмп в консултация с руски съветник написват някакъв план, после го дават на Европа и Украйна да го видят и да кажат какво мислят, поставят им срок да го приемат (и да му мислят, ако не направят това), който после отменят, защото Европа и Украйна психотерапевтично уверяват Вашингтон, че ужасяващото упражнение на съветниците е "добра основа" за преговори. Не става ясно какво му е било доброто, когато редактираният от Европа и Украйна вариант е диаметрално противоположен и с десетина точки по-къс.

В това време Путин безмълвно наблюдава и чрез свои съветници казва: "Това - да, това - не" и бомбардира ли бомбардира украински градове и села. Той е постигнал целта си - Западът е разединен и не го притиска. Напротив - той притиска западните съюзници и Украйна като всекидневно убива цивилни, жертва хиляди руски войници и с цената на кръвта им настъпва бавно в Донбас. Срещу него няма единен западен демократичен фронт, а разцепена и формална трансатлантическа общност, съставена от политически и военно слаба Европа и мощна, но политически и морално дезориентирна Америка.

В тази конфигурация Русия изведнъж не е агресорът, застрашен да бъде натикан в ъгъла и наказан, а легитимна страна в преговори, чиито интереси трябва да бъдат зачитани. Нейният лидер не е потенциален подсъдим за военни престъпления, а получател на пожизнена амнистия и място в елитния кръг на лидерите на водещите свободни икономики. Затова тези преговори с него са порочни в зародиша си и са обречени да не произведат никакъв положителен резултат. Причината за тях е само амбицията на Тръмп и възможните им изходи са два - или да се провалят, или да утвърдят историческа неправда с тежки последици за Европа и света.

И след цялата преговорна суетня в Анкоридж, Маями, Киев и Женева, се оказва, че последната дума има Москва. Не Вашингтон, не Брюксел, не Париж, Берлин или Лондон. Москва. Тя може да зачеркне всичкия им "скръбен труд", всичката им борба за мир с една дума. И да продължи да убива.

Американският и европейският подход към преговорите са несъвместими. Тръмп не преговаря като политик, а като брокер на недвижими имоти. Той не иска справедлив мир, а какъв да е мир, с който да се закичи и да получи световно признание. Затова безкритично приема всичко, което Уиткоф и Къшнър му кажат, че би могло да мине. Щом работи в Газа, що да не проработи в Украйна? Това е типичното "едноетажно" разбиране за целия останал свят на частта от Америка, която актуалният президент и антуражът му представляват. Между някакви палестинци и някакви украинци няма кой знае какви разлики. Те са все неамериканци. Тоест, те са нещо като индианци.

Тръмп не се интересува от справедливостта на мира, защото като политик той е обрязан от морални ценности. И като неполитик - също, ако съдим по досиетата "Епстийн". За него изгодното е справедливо, а справедливото не винаги е изгодно. Той е дестилат на меркантилното начало в американската нация и оттук всичко се свежда до трансакция. Нервира се, когато някой отстоява отвлечени неща като суверенитет и достойнство, а "няма карти" за това. 

Тръмп презира Европа и се отегчава от това да бъде световен лидер и пазител на демокрацията. Тази мисия не го вдъхновява. "Америка на първо място" за него има съвсем друго значение - на хегемон и материално печеливш. Казано по-просто, първични човешки желания - всички да му се подчиняват, да му се подмазват и да му плащат. Тръмп, както и по-малките му подобия по света, израждат политическото лидерство в главатарство, защото го изпразват от моралната му стойност и го основават само на силата. 

Погледното в по-дълбока историческа перспектива, днешните САЩ губят търпение от Украйна, защото, за разлика от нея, никога не са губили територии. Само са придобивали нови - с войни, колонизация или с покупки (Луизиана - за $15 милиона от Франция през 1803 г., Аляска - за $7,2 милиона от Русия през 1867 г.). Защо пък Зеленски да се опъва по подобен начин да продаде Донбас и Крим срещу обещание за мир, сигурност и американски инвестиции? Ако всичко се купува и продава, защо не - и мирът, и свободата, и демокрацията?

Тръмп не се гнуси от обвинения в престъпления срещу човечеството Путин. Защо да не му даде каквото поиска срещу достъп до руска енергия и подземни богатства? Защо да не го пусне пак в Г-7, ако в това има бизнес? Но Путин можел после да посегне на балтийците или молдовците? Голям праз. Те не са американци. Америка е на първо място, всички останали са по-надолу. Включително Европа. Включително България. Не съм чул нито един български политик да каже: А представете си, че ние бяхме на мястото на Украйна... А ако аз бях на мястото на Зеленски... Толкова за европейската ни солидарност.

Европа беше свикнала с Америка, която носеше глобални отговорности. Тръмп не желае техния товар. Той иска само глобални облаги.

Това е накратко приказката за голия цар. Или за новите дрехи на американската демокрация.

Следва трудният въпрос:

Какво прави Европа?

Освен че трябва да се оправя сама политически, икономически и военно, Европа трябва се оправя и бързо - не в средносрочен и в дългосрочен план, а днес. Защото поражение за Украйна означава поражение за нея. Включително за България. 

От друга страна, е пределно ясно, че Европа в сегашния си формат не е способна на това. Както в Америка управлява анти-Америка в лицето на Тръмп, така Европа на 27-те е блокирана от анти-Европа в лицето на Орбан, Фицо, Бабиш. Не е изключено след две години те да получат мощно френско подкрепление в лицето на Льо Пен или Бардела (първата е стара клиентка на режима на Путин).

Единственият начин за ЕС да бъде на нивото на днешните предизвикателства е да изостави парализирания си общностен формат (ЕС-27) и да действа междуправителствено, тоест - в по-тесни и по-гъвкави рамки, включващи можещите и желаещите. И да работи не по съществуващите тромави процедури, а извън тях.

Това вече става пред очите ни. Гледаме го почти всяка вечер по телевизията. Отделен е въпросът какво и колко виждаме.

Новият формат е ЕС-7: Германия, Франция, Италия, Испания, Полша, Нидерландия, Финландия. Това са европейските правителства, които имат реална роля досега в преговорите със САЩ и Украйна. Плюс Великобритания. Останалите 20 държави членки са информирани зрители. Европейската комисия е най-много говорителка на решеното от тези правителства. Тук Тръмп и Путин също печелят - и двамата презират ЕС и не го приемат за равностоен субект. Предпочитат да говорят с отделни европейски правителства. Това много силно засяга страни като България, защото извън ЕС тяхното относително тегло е нищожно - с всички последствия за националния суверенитет.

По-важното обаче е, че ЕС-7 не е нищо подобно на класическите теоретични конфигурации на "Европа на две скорости", ЕС от "ядро и периферия", ЕС от "концентрични кръгове" или от други кръгове, които не са непременно концентрични и пр. Това е формиране на друга паралелна Европа, алтернативна на формалния ѝ съюз, който изглежда все по-анахроничен и импотентен в лицето на украинската криза.

ЕС-27 изглежда такъв, защото е продукт на отминала епоха - на следвоенен мир, икономически растеж, разведряване, мирно съвместно съществуване, сигурност, разпад на съветския блок, разпространение и победи на демокрацията. И най-важнното - като проект на мира и благосъстоянието ЕС беше възможен благодарение на безусловните американски гаранции за сигурност. САЩ преди MAGA (независимо дали с демократ или републиканец начело) разглеждаха обединяването на Европа и все по-дълбоката ѝ интеграция под принципите на демокрацията и пазарната икономика като съществена част от своите геополитически интереси. 

Този свят вече не съществува. Той е в отминалата либерална илюзия на Франсис Фукуяма, че краят на историята е дошъл. Не е дошъл. Тръмп и Путин означават, че делото по спасяването на европейците вече става дело на самите европейци. От едната им страна е руската заплаха и китайската подкрепа за нея. От другата им страна е дистанцираната изолационистка Америка на Тръмп. И несигурността, че тя няма циклично да се възпроизвежда и занапред, дори следващият президент на САЩ да смени курса.

ЕС можеше бавно и търпеливо, почти седем десетилетия, да изгражда и консолидира съюза си - стъпка по стъпка, от криза в криза, от компромис на компромис - да бъде една несекваща дипломатическа конференция, да отчита еднакво интересите на малки и големи, на желаещи и нежелаещи, на напредващи и изоставащи, на честни и корумпирани - в името на единството си. Той повече не може да си позволи този лукс, защото уютният и сигурен западен свят вече не съществува. Тръмп го разруши за голямо удоволствие на Путин. Ако иска да оцелее, ЕС не може да продължава да бъде "мека сила" във времената на грубата такава. 

За да се подготви за новите реалности на формалния ЕС-27 биха трябвали години, ако не десетилетия. ЕС не е конфедерация от 13 колонии, отхвърлили британското владичество през ХVIII век. За разлика от САЩ, той е съставен от национални държави с хилядолетни истории, които не можеш да претопиш в едно гърне от днес за утре. В ЕС всичко става бавно и трудно, защото ако насилиш интеграцията, можеш за го разрушиш. Но дори на 13-те колонии са им трябвали революция и гражданска война с почти 100 години между тях, за да се превърнат в нация.

Историята обаче няма да чака ЕС 100 години да се адаптира към новия свят. Китай, Русия, САЩ няма да го чакат. Поправката на стария проект може да продължава дълго - за да има истиска европейска отбрана (а може би някой ден - и армия) и външна политика, за да има завършен икономически, паричен и политически съюз. Но, докато тази поправка тече, спешно трябва друг проект, за да защити първия.

Парадоксално, налага го Украйна - една страна, която кандидатства да влезе във формалната, традиционната, бавната и слабата Европа. ЕС афишираше своята преобразяваща роля, когато през 2013 г. предложи на Киев договор за асоцииране и свободна търговия с перспектива за бъдещо членство, предизвикал гневната реакция на Москва, предателството на Янукович, Майдана, руската окупация на Крим и Донбас - прелюдии към днешната война . Днес  ЕС трябва да признае преобразяващата роля на Украйна върху себе си. Тя отговори на неговите формални критерии да започне преговори за членство. Ще съумее ли обаче ЕС да отговори на критериите за съюзник, които Тръмп захвърли? Ше успее ли Европа успешно да замести Америка? 

Във формата ЕС-7 виждаме как Украйна акушира на неформалната, по-тясна, по-действена, междуправителствена Европа, чиято крайна мисия е да защити всичко, заради което е направен формалният съюз на 27-те. Проявите на тази неофициална Европа виждаме, откакто тя зае място на масата на преговорите и заяви, че гласът ѝ трябва да се чува, мнението ѝ да бъде вземано предвид и че Украйна трябва да бъде зачитана на равноправна основа. 

Ако погледнем числата за военната, финансова и хуманитарна помощ, оказвана на Украйна, ще видим, че лъвският пай от нея се пада на няколко водещи държави членки на ЕС плюс Великобритания. Тази неформална, междуправителствена Европа е и ядрото на коалицията на желаещите.

Най-големите донори на военна помощ за Украйна сред държавите членки на ЕС са Германия, Франция, Полша, Нидерландия, Италия, Швеция и Дания, като заедно осигуряват над 64% от общата европейска военна подкрепа, която към август 2025 г. възлиза на около 80,5 млрд. евро. Германия е водещият донор с приблизително 16,9 млрд. евро военна помощ, или около 21% от общия европейски обем, следвана от Нидерландия с около 7,9 млрд. евро (10%), Дания с около 8 млрд. евро (10%), Швеция с 5,6 млрд. евро (7%), Франция с 5,3 млрд. евро (7%), Полша с 4,9 млрд. евро (6%) и Италия с 2,5 млрд. евро (3%). Испания, Белгия и Финландия допринасят с по 1,6–3 млрд. евро всяка, което допълва картината на европейската подкрепа. Така ЕС като цяло е надминал САЩ по обем на военна помощ за Украйна, а гръбнакът на тази подкрепа се формира от Германия и северноевропейските държави, които заедно с Франция и Полша играят ключова роля за устойчивостта на украинската отбрана.

Историческа тенденция  е такива неформални, но работещи междуправителствени обединения да се формализират с времето. Често давани примери за това са Шенгенското споразумение и Фискалният компакт.

Но има още примери. Договорът от Прюм (2005 г.) е междуправителствено споразумение между седем европейски държави, което цели засилено полицейско и съдебно сътрудничество чрез обмен на данни за ДНК, пръстови отпечатъци и регистрационни номера и по-късно е интегриран в правото на ЕС като част от общата рамка за сигурност. Европейският механизъм за стабилност (ЕМС, 2012 г.) представлява постоянен фонд, създаден от страните в еврозоната за подпомагане на държави в дълбока финансова криза; макар да е учреден чрез междуправителствен договор, той е признат от Съда на ЕС като съвместим с европейското право и функционира в тясна връзка с институциите на Съюза. Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ, от 1950 г.), приета под егидата на Съвета на Европа, не е формално част от правото на ЕС, но чрез Хартата на основните права и съдебната практика на Съда на ЕС нейните стандарти са фактически инкорпорирани в европейския правен ред и служат като фундамент за защитата на човешките права в рамките на Съюза. 

Формализирането на неформалните обединения в Европа е свързано и с преразпределение на власт и блага. Справедливостта изисква повече да получава този, който е дал по-голям принос и е поел по-големи отговорности. Тези, които гледат новините виждайки, които познават "Европа от ново поколение" и Механизма за възстановяване и устойчивост, знаят, че в днешния ЕС най-бедните и най-догонващите вече не получават най-много от съюзната финансова помощ.

Тръмп, Путин и Украйна означават,  че тази тенденция на преразпределение на европейското финансиране ще продължи. ЕС е изправен пред екзистенциални предизвикателства, следователно ще може все по-малко да си позволява да бъде благотворителен и солидарен и все по-малко ще може да обгрижва най-бавноразвиващите се и неохотни свои членки, за да ги интегрира. В буря изхвърлят баласта зад борда. Това личи и от проекта на Европейската комисия за следващия седемгодишен бюджет на ЕС (2028-2034 г.) - предложените средства за социалноикономическо сближаване и земеделие са съответно с  22% и 42% по-малко отколкото в сегашния програмен период. Затова пък средствата за отбрана скачат осем пъти.

Pro domo sua

Ще се опитам да кажа и това с детската откровеност от приказката на Андерсен.

Трябва да избираме.

Вододел вече минава не само на изток от нас. Минава и през Атлантика. Колкото и да ни се ще да седнем и от двете му страни едновременно, няма как. Атлантикът е голям, а ние сме малки. Трябва да изберем коя от страните му е нашата. Нито една от двете няма да убедим, като просто допълваме и редактираме постовете си в социалните мрежи и официалните си изявления, за да угодим и на двете. Това не е дипломация, а селско хитруване.

Този избор е и ценностен. И за да го направим, се налага да имаме ценности, а не само интереси. Ценностите са трайни и почиват върху убеждения, интересите - променливи, а понякога - подвеждащи.

Освен това, става дума за избор между участие и снишаване. Няма как да правим и двете едновременно. Или участваме, или се снишаваме. Няма как да заобиколим историята. И тя, като Атлантика, е твърде голяма и сме на пътя ѝ.

И няма да ни чака - да сричаме на чужди езици, да се препираме за безсмислени референдуми и да ваем статуи на розови прасенца. Всичко, което правим днес, историята ще запише и ще го остави за наследниците ни. Да го четат и да го плащат. Както ние до днес платихме много за минало, което не бяхме прочели.