Каква беше международната 2025 г.? Ето кратък преглед въз основа на новините на Клуб Z. А по-подробен анализ предлагаме в нашия седмичен Z-каст.

Америките: Вашингтон като епицентър на глобалната нестабилност

Ако трябва да има една сцена, от която да започнем 2025 г., това не е фронтът в Украйна или руската граница, а залата на Мюнхенската конференция по сигурността на 14 февруари. Там американският вицепрезидент Джей Ди Ванс заяви, че „антидемократичните тенденции“ в държави като Великобритания и Германия са по-голяма заплаха за свободата в Европа от руското нахлуване. Това не беше просто провокация за заглавия, а сигнал за дълбок идеологически завой: от класическа трансатлантическа солидарност към радикално пренареждане на приоритетите.

Само две седмици по-късно, на 28 февруари, Овалният кабинет се превърна в сцена на политически скандал – Ванс нарече Зеленски неблагодарен, а Тръмп го обвини, че „залага на Трета световна война“. Последицата беше конкретна: американското правителство спря пряката финансова и военна помощ за Украйна – не закана, а реална промяна в курса. Това не само пренареди силите в Европа, но и показа, че втората администрация на Тръмп е готова да къса с наследения консенсус от предишните десетилетия.

В края на годината новата Стратегия за национална сигурност на САЩ закова в документ това, което вече се виждаше в практиката: масовата миграция беше описана като риск от „заличаване на цивилизацията“ в Европа, а Вашингтон заяви, че ще подкрепя „патриотичните“ – т.е. крайнодесни – партии на Стария континент. Преводът от бюрократичен на политически език е ясен: САЩ вече не просто защитават Европа от външни врагове, а активно влияят върху вътрешното ѝ политическо поле.

На 2 април дойде и „Денят на освобождението“ – денят, в който Тръмп обяви драстични мита „практически за целия свят“, включително дори за някои необитаеми острови. Митата по-късно бяха частично коригирани след оплакванията на пазарите на облигации, но посланието остана: Америка е готова да разбие глобалната търговска архитектура, изграждана десетилетия наред. Важното в 2025 г. беше, че митническата война не беше насочена само към Китай – „реципрочни мита“ удариха и съюзници, и противници.

Към края на годината американското внимание се премести категорично към собствения „заден двор“ – Карибите. Напрежението с Венецуела ескалира: Тръмп оказва натиск Николас Мадуро да се оттегли, САЩ засилват военното си присъствие в Карибско море, а Русия, Китай и Иран започват по-интензивно да въоръжават режима в Каракас. Сценарият прилича на Панама през 1990 г., но с несравнимо по-високи геополитически залози: този път не става дума за регионална полицейска акция, а за потенциален сблъсък на големи сили в зона, която Вашингтон традиционно смята за своя.

Европа: между провалената сигурност и несигурния „патриотичен“ завой

За Европа 2025 г. беше година на болезнени отрезвявания. Първото – че американската подкрепа за Украйна вече не е даденост. След като САЩ спряха пряката финансова и военна помощ за Киев, европейските лидери се опитаха да залепят "счупените" трансатлантически отношения и да компенсират празнината. Но дори дипломатическият пожарогасител не можа да скрие факта: военният и финансовият тежък играч излезе от първа линия.

Опитите за „голямо договаряне“ между Вашингтон и Москва също не дадоха пробив. Срещата Тръмп-Путин на 15 август в Аляска беше по-скоро пиар победа за Кремъл, отколкото реален дипломатически резултат. Планираната втора среща в Будапеща през октомври се провали заради неотстъпчивостта на Кремъл. Междувременно Киев остана твърд по ключовите теми – територии, статут на окупираните земи, съдбата на Запорожката АЕЦ – което прави всяко „примирие“ труднопостижимо, особено ако е налагано отвън.

Европа се оказа притисната и отвътре. Американската стратегия, която открито говори за подкрепа на „патриотичните“ партии, влиза в конфликт с европейския мейнстрийм. Тя рискува да легитимира сили, които разклащат основите на ЕС – от върховенството на закона до общата политика по миграцията. Континентът е принуден да балансира едновременно война на изток, намалена американска сигурност и вътрешнополитически натиск, идващ от отвъд Атлантика.

Азия: от четиридневна война до стратегически минерали

В Азия 2025 г. показа колко лесно светът може да се доближи до ядрения ръб. Четиридневната война между Индия и Пакистан през май не беше „поредна гранична схватка“ – двете ядрени сили нанесоха тежки удари по територията на другата. Самият факт, че конфликт с такава интензивност остана ограничен във времето, беше по-скоро късмет, отколкото резултат от стабилна архитектура за сигурност.

Политическият ефект също беше значим. Делхи отказа да подкрепи твърдението на Тръмп, че именно той е „спрял войната“ – за разлика от Пакистан, който се вписа по-лесно в американския наратив. Това доведе до охлаждане между Вашингтон и Индия – съюз, който много анализатори виждаха като ключов за ограничаването на Китай.

В Източна Азия изборът на Санае Такаичи за първата жена премиер на Япония на 21 октомври беше момент с двойно значение. От една страна, Токио и Вашингтон демонстративно „издигнаха отношенията си на нови висоти“ – Тръмп се появи в Япония още следващата седмица, за да потвърди подкрепата си. От друга страна, окуражена от този политически гръб, Такаичи започна много по-войнствена реторика спрямо Китай. Така Япония засили ролята си в антикитайската архитектура, но също така допринесе за трайно влошаване на отношенията с Пекин – нещо, което не винаги е в интерес и на САЩ, ако те се опитват да управляват, а не да ескалират конфликта.

Голямата среща Тръмп-Си в Сеул на 30 октомври формално доведе до деескалация на търговската война между двете държави. Реалният урок обаче беше друг – Китай показа, че контролът му върху световните доставки на редкоземни елементи и критични минерали е стратегическо оръжие. Западната промишленост, от електромобили до високотехнологична индустрия, зависи от тези ресурси. Фактът, че САЩ бяха принудени да намалят митата си, показа, че в новия свят не само танковете и ракетите, а и периодичната таблица на Менделеев може да промени геополитически баланси.

Близък изток: удари по Иран, крехък план за Газа и отсъстващ мир

В Близкия изток 2025 г. беше годината, в която се случи това, за което се говореше от десетилетия: директни удари по иранската ядрена програма. Израел започна атаките през юни, а САЩ първоначално останаха настрана. След бързите израелски успехи и слабия отговор от страна на Техеран, Тръмп заповяда на американски бомбардировачи да ударят три ключови обекта – Натанз, Исфахан и Фордо. По-късно той заяви, че ядрената програма на Иран е „напълно унищожена“ – твърдение, към което голяма част от експертите реагираха със скептицизъм, припомняйки, че подобни програми са по-скоро мрежа, отколкото точка на картата.

В Газа 2025 г. беше година на опит за „регулиран мир“. На 10 октомври, с посредничеството на САЩ, Катар и Египет, беше договорен мирен план, който предвиждаше няколко фази и разполагане на международни мироопазващи сили. Фонът: около 70 000 убити в Газа от войната, започнала след атаките на „Хамас“ срещу Израел на 7 октомври 2023 г., и силно влошен международен имидж на Израел. В края на 2025 г. обаче съмненията дали планът изобщо ще заработи се засилваха – няма сигнали, че „Хамас“ е готова да се саморазпусне или разоръжи, а международните сили остават повече на хартия, отколкото на терен.

Африка: дългите войни, които светът вижда само когато Международният наказателен съд се намеси

Африка рядко попада в заглавията, но 2025 г. показа, че континентът остава сцена на някои от най-дълбоките и пренебрегвани кризи. В Судан конфликтът навлезе в третата си година. Паравоенните Сили за бърза подкрепа (СБП) продължиха да разширяват влиянието си, а през октомври град Фашер се превърна в символ на тази война – Международният наказателен съд (МНС) обяви, че разследва възможни военни престъпления, след като при превземането на града са убити хиляди цивилни. СБП, за които се предполага, че се снабдяват с оръжие от Обединените арабски емирства, показват как частни армии и външни спонсори могат да превърнат една държава в траен театър на насилие.

В източната част на Демократична република Конго ситуацията също остана експлозивна – въоръжени групировки, борба за ресурси, слаб централен контрол. Макар конкретни битки да не доминираха глобалните новини по начина, по който го правеха други конфликти, реалността остава същата: милиони хора живеят в условия на несигурност, разселване и бедност, генерирани от конфликт, който международната общност отдавна е нормализирала като „фонов шум“.

Фактът, че МНС се активира в Судан, докато паралелно преследва дела срещу лидери като Путин и Нетаняху, показва, че Африка не е изцяло извън радара на международното право. Но и задава друг въпрос: може ли правосъдие, което идва след години война и десетки хиляди жертви, да бъде нещо повече от символичен акт?

Светът влиза в 2026 г. без „голям разказ“, но с много опасни сюжети

2025 г. не донесе нито нов Ялтенски договор, нито нов Хелзинки. Вместо това видяхме фрагментирано поле от кризи: американска външна политика, която разклаща съюзи; Европа, която се опитва да воюва без сигурността на стария трансатлантически гръб; Азия, която се движи опасно близо до ядрения ръб; Близък изток, в който „мирните планове“ се разпадат още преди да бъдат напълно приложени; Африка, където войните стават хронични.

Светът влиза в 2026 г. без ясен „нов ред“, но с усещането, че старият е окончателно приключил. И ако 2025 беше годината на разклащането, въпросът за 2026 г. е прост и стряскащ: ще бъде ли тя годината на първия голям срив – или на първия сериозен опит за ново подреждане?