Несравнима и незабравима – такава е Олив Китридж от едноименния роман на Елизабет Страут, отличен с „Пулицър“, претворен в минисериал и пленил читателите по целия свят, включително у нас. Новото му българско издание със знака на „Кръг“ вече е налично в книжарниците – малко след като тиражът на предишното беше изчерпан в края на миналата година. Преводач на книгата е Анелия Данилова, а Стоян Атанасов (Kontur Creative) e дизайнер на корицата, на която e изобразена Франсис Макдорманд – изпълнителката на главната роля в екранизацията на HBO.

Изключителен разказвач и познавач на човешката душа и природа, американската писателка Елизабет Страут пренася читателите в измисленото крайбрежно градче Кросби, щата Мейн. Пенсионираната учителка по математика Олив Китридж – колкото безцеремонна и язвителна, толкова и състрадателна и уязвима, е свързващата нишка между тринайсетте истории в романа. С фин психологизъм и забележителна емпатия, с тъга, но и с надежда, Страут рисува нюансирана картина на взаимоотношенията между хората с всичките им противоречия: конфликтите и любовта, самотата и близостта, трагедиите и радостта…

Неслучайно романът „Олив Китридж“ се нарежда на челните места в годишните книжни класации за 2008 г. на множество авторитетни издания, сред които „Уошингтън Поуст“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Чикаго Трибюн“ и „Ю Ес Ей Тъдей“‘. От „Ню Йорк Таймс“ пък дори го провъзгласяват за една от най-добрите книги на XXI в.

През 2014 г. HBO екранизира многопластовата история в романа с впечатляващи изпълнения на трикратната носителка на „Оскар“ за най-добра актриса Франсис Макдорманд и Ричард Дженкинс.

Франсис Макдорманд и Ричард Дженкинс в кадър от минисериала на НВО. Снимка НВО/"Кръг"

Продукцията печели 8 награди „Еми“, включително за най-добър минисериал, най-добра главна женска роля, най-добра главна мъжка роля и най-добра поддържаща мъжка роля на Бил Мъри. „Олив Китридж“ е наличен с български субтитри в стрийминг платформата HBO Max.

В специално интервю за българските читатели през лятото на 2023 г. Елизабет Страут сподели, че според нея Франсис Макдорманд е свършила страхотна работа, превъплъщавайки се в Олив Китридж. И допълни:

„Не така си представям героинята си. Според мен Франсис Макдорманд е хубава жена, а моята Олив – неособено. Но Франсис изигра чудесно ролята“.

Освен романа „Олив Китридж“ в каталога на „Кръг“ присъства и неговото продължение „Олив Китридж отново“, както и друга завладяваща творба на Елизабет Страут – „Момчетата Бърджис“. Тази година със знака на издателството ще излезе и дебютният роман на писателката – „Ейми и Изабел“, категорично отредил ѝ място сред най-ярките таланти в днешната литература.    

Елизабет Страут (1956) е американска писателка, родена в Портланд, щата Мейн. Завършва английска литература и право. Авторка е на 10 романа, спечелили овациите на литературните критици и читателите и превърнали се в световни бестселъри. През 2009 г. е удостоена с „Пулицър“ за „Олив Китридж“.

* * *

Из „Олив Китридж“ от Елизабет Страут

Снимка "Кръг"

МАЛКА ЕКСПЛОЗИЯ

Преди три часа, докато слънцето яростно се прокрадваше косо през дърветата на задната морава, местният подиатър Кристофър Китридж, мъж на средна възраст, се ожени за една жена от друг град на име Сузан. И за двамата това е първи брак и сватбата е малка, но с приятна церемония, на която свири флейтист, а в къщата и около нея има разпръснати кошници с жълти рози. Дотук кроткото веселие на гостите не дава признаци да стихва и Олив Китридж, застанала до масата за пикник, си мисли, че е крайно време всички да си вървят.

През целия следобед Олив се е борила с усещането, че се движи под вода – паническо, мрачно чувство, тъй като, незнайно защо, тя никога не успя да се научи да плува. Пъхайки хартиената си салфетка между дъските на масата, тя си мисли: „Е, дотук бях“ и като свежда поглед, за да избегне да я въвлекат в поредния празнодумен разговор, заобикаля и тръгва към страничния вход на къщата, който води директно към спалнята на сина ѝ. Тук минава по блесналия на слънцето чамов под и поляга върху двойното легло на Кристофър (и Сузан).

Роклята на Олив – която е от значение в този ден, тъй като тя е майката на младоженеца – е изработена от тънък зелен муселин с щампирани големи розови цветове на мушкато и тя трябва много внимателно да се излегне, за да не я измачка, а също, ако някой случайно влезе в стаята, да изглежда прилично. Олив е едра жена. Съвсем наясно е с това, но невинаги е била такава и още ѝ е трудно да свикне. Вярно че все си е била висока и често се е чувствала непохватна, но напълняването дойде с възрастта: глезените ѝ се раздуха, раменете ѝ се закръглиха над врата, а китките и ръцете ѝ сякаш станаха като на мъж. Не ѝ е приятно, естествено; понякога тайно изпитва силна неприязън. Но на този етап на играта няма намерение да се отказва от удоволствието на храната и това означава, че точно сега най-вероятно изглежда като дебел, задрямал тюлен, омотан в нещо като тънка превръзка. Но роклята се оказа подходяща, напомня си тя, отпуска се и затваря очи. Много по-добър избор от тъмните, мрачни дрехи, в които са се облекли Бърнстейнови, сякаш са ги поканили на погребение, а не на сватба в този слънчев юнски ден.

Вътрешната врата на спалнята е леко открехната и тя дочува гласове и звуци от предната част на къщата, където също се празнува: високи токчета чаткат по коридора, врата на баня се блъска бясно („За бога, мисли си Олив, защо просто не затворят вратата нормално?“). По пода в дневната стърже стол и там вътре, с приглушения смях и разговори, се усеща миризмата на кафе и плътното, сладникаво ухание на печива, точно както едно време миришеха улиците около хлебозавода „Нисен“, преди да го затворят. Ухаят и най-различни парфюми, включително и онзи, който на Олив цял ден ѝ мирише на отровата за насекоми. Някак си всички тези миризми са успели да прелетят през коридора и да се промъкнат в спалнята.

Цигарен дим също. Олив отваря очи: някой пуши в задния двор. През отворения прозорец се чува покашляне, щракване на запалка. Невероятно, но всяко кътче е завладяно. Представя си как тежки обувки газят лехата с гладиоли, а след това, като чува как от другия край на коридора се пуска водата в тоалетната, за миг си представя, че къщата се разпада: тръбите експлодират, подовите дъски се пречупват, стените рухват. Тя се надига леко, намества се и обляга още една възглавница върху таблата.

Бе построила тази къща с ръцете си или почти. Двамата с Хенри преди много години направиха проекта и после работиха заедно със строителите, за да може Крис да има прилично място за живеене, когато се върне от университета за подиатри. Ако сам строиш една къща, имаш различно усещане за нея от другите хора. Олив е свикнала с това, защото винаги е обичала да използва ръцете си: рокли, градини, къщи (подреди и жълтите рози в кошниците рано тази сутрин, преди слънцето да изгрее). Собствения ѝ дом на няколко мили оттук също издигнаха двамата с Хенри преди години, а съвсем наскоро тя освободи чистачката си заради начина, по който това глупаво момиче дърпаше прахосмукачката по пода, като я удряше в стените и я влачеше по стълбите.

Кристофър поне оценява това място. През последните няколко години тримата – Олив, Хенри и Кристофър – заедно се грижиха за него, като разчистваха дървета, засаждаха люляци и рододендрони, копаеха дупки за коловете на оградата. Сега Сузан (или д-р Су, както я нарича Олив в мислите си) ще поеме нещата и след като произхожда от заможно семейство, най-вероятно ще наеме икономка, както и градинар. („Колко са ти красиви латинките!“, възкликна д-р Су преди няколко седмици, като посочи петуниите.) Но все едно, мисли си сега Олив. Отдръпваш се и правиш място за новото.

През затворените си клепачи вижда лъчите червена светлина, проникващи през прозорците; усеща как слънцето затопля прасците и глезените ѝ върху леглото, а под ръката си чувства как сгрява меката тъкан на роклята ѝ, която действително излезе сполучлива. С удоволствие се сеща как успя да пъхне в голямата си кожена чанта парче от боровинковата торта – как ще си иде скоро у дома и ще си го хапне на спокойствие, ще се освободи от този корсаж и всичко ще стане пак нормално.

Олив долавя нечие присъствие в стаята и отваря очи. Някакво малко дете е застанало на прага и я зяпа – една от невръстните племенници на младоженката от Чикаго. Тя е тази, която трябваше да разпръсква розови листенца по земята преди церемонията, но в последния момент реши, че не иска, и се отдръпна намръщена. Д-р Су обаче не се скара, заговори успокоително на момиченцето и нежно обхвана с длан главичката му. Накрая Сузан добродушно извика: „О, започвайте!“ на жената, застанала край дърветата, и тя засвири на флейтата си. После отиде при Кристофър – който не се усмихваше, а стоеше замръзнал като статуя – и двамата останаха така, за да ги венчаят на моравата.

Но жестът, това леко обхващане с длан на детската главичка, начинът, по който ръката на Сузан с едно плавно движение погали фината косица и тънкото вратле, се запечатаха у Олив. Сякаш гледа жена да се гмурка от лодка и с лекота да изплува до кея. Едно напомняне как някои хора могат да правят неща, които други не могат.

– Здравей – казва Олив на дребосъчето, но то не отговаря. След малко Олив заговаря пак: – На колко си години? – Вече не я бива толкова с децата, но предполага, че това е на около четири, може би пет; никой в семейство Бърнстейн май не се отличава с височина.

Детето продължава да мълчи.

– Хайде, тичай сега! – заръчва му Олив, но то се обляга на касата на вратата и леко се полюшва, без да сваля очи от нея. – Невъзпитано е да зяпаш така – добавя. – Не са ли те учили?

Момиченцето, все още полюшвайки се, отвръща:

– Приличаш на умряла.

Олив надига глава.

– Нима това ви учат да казвате в днешните времена? – Но усеща физическа реакция, когато отново се отпуска – някаква мигновена лека болка, която бие по гръдния ѝ кош, все едно в него има крило на птица. На това дете трябва да му измият устата със сапун.

Все едно, денят е почти към края си. Олив се вглежда в капандурата над леглото и си напомня успокоително, че очевидно е успяла да го преживее. Беше си представяла как получава нов сърдечен удар в деня на сватбата на сина си: как седи на сгъваемия си стол на моравата пред погледа на всички и веднага след като синът ѝ казва „да“, тя безмълвно, тромаво се строполява мъртва на земята, с лице, притиснато в тревата, и масивните ѝ задни части в тънкото щампирано мушкато стърчат във въздуха. Хората щяха да говорят сума ти време за това.