Европейският съюз разполага с по-широк набор от инструменти за икономическа защита и за колективна сигурност, отколкото често се предполага, но те са разпръснати в различни части на европейското право и изискват различни политически процедури, за да бъдат задействани.

Сегашната криза около Гренландия и заплахите на американския президент Доналд Тръмп поставят ЕС в ситуация, в която тези инструменти вече не са абстрактни механизми, а потенциални лостове за действие. За да се разбере какво реално може да направи Европа – както срещу САЩ в търговски план, така и в защита на Дания и Гренландия – е необходимо да се разгледат действащите правни механизми и процедурите за тяхното активиране.

В областта на търговската политика ЕС има изключителна компетентност. Това означава, че всички инструменти за търговска защита се управляват централизирано от Европейската комисия и се приемат от Съвета на ЕС, където са представени правителствата на държавите членки. Класическите инструменти – антидъмпинг, антисубсидийни мита и защитни мерки – са предназначени за ситуации, в които трета държава нарушава правилата на международната търговия чрез дъмпинг, незаконни субсидии или внезапно наводняване на европейския пазар. Те изискват разследване от Комисията, доказване на вреда и решение на Съвета. Тези механизми обаче са създадени за икономически, а не за геополитически конфликти. Те не са пригодени за случаи, в които държава използва митата като инструмент за политически натиск, какъвто е случаят с американските заплахи заради Гренландия.

Именно затова ЕС прие новия Инструмент срещу икономическа принуда (Anti-Coercion Instrument). Той е замислен като отговор на ситуации, в които трета държава се опитва да принуди ЕС или държава членка да промени легитимна политика чрез търговски или инвестиционни ограничения. Този инструмент позволява на ЕС да реагира бързо и политически, без да чака години за решение от Световната търговска организация.

Процедурата започва с оценка на Комисията дали има „икономическа принуда“. След това ЕС официално предлага диалог на третата държава. Ако принудата продължи, Комисията предлага ответни мерки, които Съветът одобрява с квалифицирано мнозинство. Мерките могат да включват повишаване на мита, ограничения за достъп до обществени поръчки, инвестиционни ограничения, забрани за износ на чувствителни технологии и други пропорционални действия. Това е инструментът, който най-пряко може да бъде използван срещу САЩ, ако митата заради Гренландия бъдат въведени. Той е политически чувствителен, но юридически напълно приложим.

Американските финансови интереси в Европа са толкова дълбоко вкоренени, че задействането на Инструмента против принудата би засегнало активи и операции за стотици милиарди долари. По данни на Бюрото за икономически анализи на САЩ (BEA) общата американска инвестиционна позиция в Европа надхвърля 3 трилиона долара, като само през 2024 г. тя нараства с 88,4 млрд. долара, основно в Люксембург и Германия. Това включва заводи, логистични центрове, финансови структури и дъщерни дружества на американски корпорации, които са пряко изложени на риск от ответни мерки на ЕС. Европейската комисия потвърждава, че САЩ са водещият източник на инвестиции чрез сливания и придобивания (M&A) в ЕС, а американският капитал е концентриран в ключови сектори като производство, ИКТ, финанси и професионални услуги.

Особено показателно е, че според последните бюлетини на Европейската комисия САЩ и Канада формират 33% от всички чуждестранни сделки в ЕС през втората половина на 2024 г., което ги прави най-големия външен инвеститорски блок. Това означава, че всяко ограничение – например забрана за участие в обществени поръчки, повишени мита или регулаторни бариери – би засегнало пряко една трета от новите инвестиционни сделки в Европа. В комбинация с правомощията на ЕС да ограничава достъпа до своя пазар, Инструментът против принудата се превръща в реален стратегически лост, който може да оскъпи бъдещи американски инвестиции и да създаде регулаторна несигурност за вече вложените трилиони.

Заедно с това ЕС може да използва и класическия механизъм на Световната търговска организация, като оспори американските мита като нарушение на правилата на СТО. Това би позволило на ЕС да поиска разрешение да спре свои търговски отстъпки спрямо САЩ, тоест да наложи ответни мита. Проблемът е, че апелативният орган на СТО е блокиран – именно поради действия на САЩ – което прави процедурата бавна и несигурна. Затова Инструментът против принудата е предпочитаният инструмент в подобни ситуации.

Съединените щати блокираха работата на Апелативния орган на Световната търговска организация през декември 2019 г., в края на предишния мандат на Доналд Тръмп, като системно възпрепятстваха назначаването на нови съдии. Понеже за функционирането на органа са необходими минимум трима членове, а мандатите на последните двама изтекоха на 10 декември 2019 г., отказът на Вашингтон да одобри нови назначения доведе до фактическа парализа на системата за обжалване. Оттогава механизмът за окончателно решаване на търговски спорове на СТО е нефункционален, което принуждава държавите да разчитат на временни арбитражни схеми или двустранни договорености вместо на централизирано многостранно правораздаване.

Що се отнася до защитата на Дания и Гренландия, ЕС разполага с два ключови правни механизма в областта на сигурността. Първият е член 42(7) от Договора за Европейския съюз – клаузата за взаимна отбрана. Тя задължава всички държави членки да окажат помощ и съдействие с всички средства, с които разполагат, ако друга държава членка стане жертва на въоръжено нападение на своя територия. Тази клауза беше активирана веднъж – от Франция след атентатите през 2015 г. – и доведе до широк спектър от двустранна военна и разузнавателна подкрепа. Ако Дания прецени, че суверенитетът ѝ над Гренландия е под заплаха, тя може да активира член 42(7). Това би задължило всички европейски столици да реагират, независимо от позицията на САЩ. Процедурата е проста: държавата членка отправя официално искане, а Съветът координира формите на помощ. Решението не изисква единодушие, защото задължението произтича директно от договора.

Изданието "Политико" е скептично към ефективността на този механизъм, защото член 42(7) не задължава самия ЕС като институция да предприема действия, а оставя всичко в ръцете на отделните столици. "Политико" отбелязва, че някои държави – като Австрия, Ирландия и Малта – имат политики на неутралитет и могат да предложат само немилитарна помощ. Освен това ЕС няма обща армия или централизирана структура за колективна отбрана, което означава, че реакцията би била фрагментирана и зависима от политическата воля на всяка държава поотделно. "Политико" подчертава и политическата чувствителност: активирането на член 42(7) срещу Съединените щати би поставило европейските правителства в безпрецедентна ситуация, тъй като Вашингтон е ключов съюзник и доминираща сила в НАТО.

Скептицизмът на "Политико" произтича именно от тези правни, политически и военни ограничения. Макар член 42(7) да изглежда на хартия като силен инструмент – дори „по-строг“ от член 5 на НАТО според някои анализатори – на практика той е неизпитан, неясен и зависим от политическата смелост на държавите членки. Затова изданието заключава, че макар Дания да има правото да го активира, ЕС може да предложи само ограничена и неравномерна подкрепа, а не единен и мощен отбранителен отговор.

Вторият механизъм е член 222 от Договора за функционирането на ЕС – клаузата за солидарност. Тя покрива широк спектър от заплахи, включително хибридни атаки, кибератаки и други форми на натиск, които не достигат прага на въоръжено нападение. Тази клауза позволява мобилизирането на европейски агенции, механизми за гражданска защита и координирани действия между държавите членки. Тя е по-гъвкава, но по-малко мощна от член 42(7).

Освен правните клаузи ЕС разполага и с развиващи се военни способности. В рамките на Общата политика за сигурност и отбрана съюзът прие т.нар. Стратегически компас (Strategic Compass), който предвижда създаването на европейски капацитет за бързо разгръщане от 5000 военни. Този капацитет е предназначен за кризисни ситуации, евакуации, стабилизационни мисии и ограничени операции. За да бъде използван, е необходимо единодушно решение на Съвета. Макар да не е „европейска армия“, това е опит ЕС да разполага с реална оперативна способност. Теоретично подобна сила би могла да бъде използвана за подкрепа на датски операции в Гренландия, ако държавите членки се съгласят.

Към това се добавят и структурните инструменти: Постоянното структурирано сътрудничество в областта на отбраната (PESCO), Европейският фонд за отбрана, който финансира съвместни разработки, и Европейският механизъм за мир, чрез който ЕС финансира военна помощ за партньори. Те не са инструменти за незабавна реакция, но определят дали Европа ще има капацитет да действа самостоятелно в бъдеще.

В крайна сметка ЕС разполага с правни и политически инструменти, които му позволяват да реагира както на икономически натиск от САЩ, така и на заплахи срещу териториалната цялост на държава членка. Въпросът не е дали механизмите съществуват, а дали политическата воля за тяхното използване ще бъде намерена. При наличие на политическа воля, в междуправителствен формат, тоест извън правото на ЕС, могат да бъдат намерени всякакви форми и механизми.