Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

Предговор

Когато спрях да вярвам в чудеса

Тази книга е посветена на Силвия Стайкова – моята непрежалима съпруга, позната на българската публика като Анна Манолова. Тя беше смелият глас на „Радио Свободна Европа“ в годините, когато в България истината се предаваше шепнешком, от уста на уста, а свободата беше риск.

На 26 декември, вече пета поредна година, отбелязвам сам нейния рожден ден. Не като ритуал на скръбта, а като акт на памет и отговорност. Пиша тези редове с ясното съзнание, че няма думи, които да измерят загубата, нито език, способен да побере любовта и болката. Но мълчанието би било по-голямо предателство.

Силвия не беше просто моя съпруга. Тя беше моят най-близък човек, най-добрият ми приятел. „Зайчето“, както я наричах, беше рядко цялостен човек – чист, безкористен, способен да прощава и да обича безусловно. Морален компас в един често безпощаден и неморален свят. Част не само от моя личен живот, а от една морална традиция, която отказва да се примири с лъжата, страха и беззаконието.

Тя вярваше в България така, както се вярва в човек – не сляпо, а взискателно. Вярваше, че един ден можем да се завърнем завинаги в страна с истинска демокрация, законност и справедливост, постигнати чрез свободни избори. Мечтаеше медиите в тази страна да бъдат свободни. За нея това не бяха абстрактни думи или политически лозунги, а израз на човешко и професионално достойнство. В тази вяра нямаше наивност, а дълбока морална последователност.

Мило мое, светло Зайче…

Ти вярваше в чудеса и в Дядо Коледа до края – дори когато животът многократно доказваше колко жестока може да бъде реалността. Аз – не. Но именно тази твоя вяра ми липсва най-много. Тя носеше в себе си онова, което днес изглежда почти наивно: вяра в доброто, в смисъла да останеш почтен на всяка цена. Тази „наивност“ беше всъщност морална смелост – все по-рядка и неудобна.

Аз, за разлика от жена си, спрях да вярвам в чудеса твърде рано.

Още преди да порасна, престанах да вярвам и в Дядо Коледа (или „Дядо Мраз“, както бяха наредили другарите да се казва добрият старец в едно далечно, мрачно и за мен дълбоко отвратително време). Вероятно тогава за пръв път разбрах, че когато властта започне да прекръства чудесата, не отнема само думи, а отнема смисъл.

...Години по-късно, вече в Мюнхен, имах неблагоразумието да изрека на глас нещо, което мислех за очевидно. Споделих пред колегите от „Радио Свободна Европа“, където и аз се „мотках“ като почти анонимен news editor* (за разлика от съпругата ми, която беше ярък, разпознаваем и блестящ журналист), че комунистите ще спечелят първите многопартийни избори в България след 9 септември 1944. И то без усилие. Спокойно. Убедително.

Реакцията беше бурна, дори истерична. По-възрастните ми колеги, уж опитни и достолепни хора, едва не ме линчуваха за този „цинизъм“. Най-активна в „опита за моралното ми убийство“ по време на тези разпалени спорове беше уважаваната от мен Джилда Карол. Владимир Костов само се подхилваше лукаво, както винаги. И до днес за мен за мен той е комунист по сърце и популист по душа. Другите ми колеги също се подсмихваха и мълчаха. Като него, но и като хора, които винаги застават на страната на победителя, без значение кой е той.

Само тя - моето Зайче – ме разбра. Разбра не защото беше цинична, а защото виждаше по-далеч. Прегърна ме и тихо ми прошепна, сякаш ми спасяваше живота: „Хайде да си ходим вкъщи, при децата. Ще ти налея от любимото вино, аз ще си направя кафе и ще запаля цигарка. Ти ще си пуфкаш с лулата. И ще си бъбрим до зори.“

Тази книга е опит за памет. И задочен диалог със Зайчето. Свидетелство за любовта, за загубата и за надеждата, която не бива да се предава.

Всичко – критиката, съмнението, гневът и надеждата в този текст – е пречупено през въпроса, който тя първа би задала: истинно ли е, справедливо ли е и служи ли на свободата?

Ако в „Истината и само истината!“ има смисъл, той е в това – да не предам тази мярка.

* редактор на новините, б.р.

Първа глава

ИЗБОРИ И ИЗБОР

Изборите* дойдоха.


И Комунистическата партия - имам предвид не само партийните членове, но и семействата им, апаратът, хранениците, зависимите и уплашените - ги спечели убедително. Думам ти дъще, сещай се снахо...


Няколко години след 1990, въпреки че и двамата със съпругата ми бяхме лишени от българско гражданство като „врагове на народа“, аз също направих избор. Реших да напусна Радио „Свободна Европа“. След тъй наречените „промени“, то започна да се пълни с бивши комунистически журналистчета, доносници и хора с гъвкав морал, но твърд инстинкт за самосъхранение.

Между 90-те години и 2020-а бях многократно в тази красива, очарователна страна, запознах се с политици и „политици“, старовремци и „нововремци“, държавници и „държавници“, бизнесмени, банкери, рекламни и мафиотски босове, и обикновени хора. Видях ентусиазъм, страх, продажност, честност - и много умора. България вече се беше превърнала от държава в територия...


След акцията в Росенец, след протестите и след един вдигнат не на място юмрук, и най-вече след отказа на Христо Иванов да застане начело на надигащия се бунт, макар многократно да настоявах пред него за това, разбрах, че ще е по-добре да направя партия сам.


Шест години по-късно отново виждам признаци на събуждане. На възмъжаване. На хора, готови отново да бъдат горд народ.

Но виждам и стари лица, готови да пишат нови „домови книги“.


Аз никога не съм имал намерение да пиша мемоари поради особеностите на един от занаятите ми.


Сега знам, че трябва. Вече ги пиша. 


Защото, както е казано още преди Христос: Amicus Plato, sed magis amica veritas**.

* Първите избори след падането на комунизма в България се провеждат на 19 юни 1990 и са за Седмо Велико Народно събрание, б.р.

** „Платон ми е приятел, но истината ми е по-голям приятел“ (лат.) Цитатът е от Аристотел, б.р.

Втора глава

САМОЛЕТЪТ ИЗЛЕТЯ БЕЗ МЕН


На 1 май 1994, в един приказен мюнхенски майски изгрев, си помислих: „Какво, по дяволите, става с мен?“

Беше около пет сутринта. Уж всичко беше наред - котаракът ни още не ме хапеше по петите, жена ми спокойно спеше до мен, както само зайче може да спи, от стаите на децата не се чуваше музика.

И все пак нещо не беше както трябва. Изпитвах същото усещане като на 1 юли 1978, когато най-после изпълних решението си, взето почти като дете.

След няколко часа трябваше да тръгна на задгранична екскурзия - Югославия, Унгария, Чехословакия, Австрия, с крайна точка Германия. Трябваше да се върна с полет от Мюнхен.

След девет дни самолетът излетя - но без мен. Така преди половин век осъществих съдбоносното си решение да напусна България.

И тази сутрин - на 1 май 1994, 16 години, след като бях напуснал комунистическа България, взех друго съдбоносно решение – да напусна Радио „Свободна Европа“.

Досега – а вероятно и занапред – решенията си съм вземал за отрицателно време. Не с разума, а импулсивно, с почти безусловен инстинкт и със стомаха си. Често съм грешал, разбира се. Особено в България… Но по финансови въпроси досега нямам грешка, да чукна на дърво. И в решението ми да напусна Радиото присъстваше и този елемент.

Решението не беше лесно. Със сигурност щях да бъда първият човек, напуснал доброволно RFE/RL – поне от българския отдел. E, един колега също напусна, но не доброволно, а беше уволнен дисциплинарно. Радиото си беше „благина“ за онова време: огромни заплати, 30 платени работни дни годишно, уютни жилища, осигурени от американския Конгрес, както и допълнителни 30 календарни дни на всеки две години за американските граждани – каквито бяхме със Силвия и децата ни. Условието беше поне три седмици от тези 30 дни да се прекарват в САЩ. И ние с удоволствие винаги сме се възползвали от тази привилегия.

Между другото, имах честта „да бъда удостоен“ с американско гражданство само три месеца след като започнах работа в Радиото. Явно – нелепа грешка на американската бюрокрация. Но #Кой да ти каже…

Финансовите въпроси никога не са ме вълнували особено – нито в САЩ, нито в Германия, нито в България. Често съм имал само 2 лева в джоба си и вместо да си купя хляб, с жест на милионер подавах последните си пари на продавача в будката пред СУ „Климент Охридски“ и си купувах червена плоска кутия „Dunhill“. Така е и до днес. Само че левове вече няма – еврото най-сетне дойде в България, за ужас на Копейкин и Радев. Разбирам ги напълно. Разни хора – разни идеали.

Тогавашният ми „колега“ в РСЕ, вече покойният Асен Гешаков – Бог да го прости, ако може – също си имаше идеали. Най-вече да доносничи, да клевети и да се подмазва на американското ръководство.

До 1994 г. 37 пъти бях идвал в София. Малко педант съм в това отношение – записвам всичко точно, не разчитам само на паметта си. Тези похвати май съм ги прихванал от г-н Пеевски. Заразна болест…

По време на честите си пътувания до София успях да се сприятеля с редица политици, профсъюзни и спортни деятели, художници, журналисти, бизнесмени и други „актуални“ хора за онова време: Желю Желев, Борис Димовски, Стефан Савов, Илко Ескенази, Александър Божков, Стоян Ганев, Георги Марков, Константин Тренчев, проф. Александър Чирков, Ренета Инджова, Венци Димитров, Виржиния Велчева, Тошо Тошев, Светлана Джамджиева, Венелина Гочева, Хачо Бояджиев, Емил Кошлуков, Светлин Русев, Томас Лафчис, Тодор Батков, Красимир Гергов, Любомир Павлов, Васил Божков, Гриша Ганчев, Илия Павлов, ген. Бригадир Аспарухов, ген. л-т Стоян Андреев, ген. Димитър Владимиров, и още мнозина.

Спирам дотук. Все пак пиша мемоари, а не телефонен указател.

С всички изброени бях на „ти“, а с немалка част от политиците – и личен приятел. Особено близък бях с президента Желю Желев. За него и за останалите – повече, когато му дойде времето, както обичаше да казва г-н Сакскобургготски, с когото не бях на „ти“, но който се обръщаше към мен с „драги Стайков“. И на него няма да му се размине – ще бъде подробно описан и анализиран, когато му дойде времето. Ако му стиска, може да ме съди в Страсбург – там, където осъди България, въпреки че преди това тържествено и театрално-обидено заяви в телевизионно интервю с Кеворк Кеворкян, че няма никакви претенции към нея!

Ето, знаех си, че ще пропусна някой по-известен в "телефонния указател"! Но не с лошо чувство, Кево, както казало на баронесата сирачето от приюта, след като ѝ отрязало главата...Как мога да те забравя, след като 2-3 години сме живели заедно на тавана на тогавашната улица „Владимир Поптомов“ 27?

Малко се отплеснах, но скоро ще ясно защо е било това лирично отклонение.

Очаквайте част 2