Публикуваме части от мемоарите на Стефан Стайков - беглец от българския социализъм, редактор в радио "Свободна Европа" до 90-та година, активен участник в периода на прехода. Книгата му "Истината и само истината!" предстои да излезе.

Трета глава

МЕЖДУ БОЛНИЧНИЯ ЛИСТ И ПРЕЗИДЕНТСТВОТО

В началото на май 1994 получих бъбречна криза и Зайчето ме закара в приказната частна клиника на д-р Валентин Аргиров, на брега на може би най-красивото езеро в Бавария – Щарнбергерзее.

Доктор Валентин Аргиров беше дълги години личен лекар и душеприказчик на тогавашния баварски министър-председател – Франц-Йозеф Щраус. Мюнхенското летище и до днес носи неговото име. Аргиров не беше просто лекар на най-известните личности в Германия, а и собственик на още една частна клиника в Регенсбург, където през 1988 почина самият Щраус. Освен това беше автор на над десет романа. Един от тях – „Главният лекар“ (Der Chefarzt) – се превърна в бестселър. Стилът му на писане поразително ми напомняше на Арчибалд Кронин.

Щраус често летеше до България да ловува с Тодор Живков, управлявайки сам личния си самолет, а доктор Аргиров го придружаваше. Именно благодарение на него Живков установи близки отношения с Щраус и се радваше на изгодни заеми за България. Години по-късно и аз участвах в подобни, макар и несравнимо по-скромни, финансови операции в полза на страната.

Не бях близък приятел на доктора, но го познавах добре. Той много се гордееше със Зайчето и на всички приеми я представяше с думите: „Това е моята звездна пациентка!“

След като ме прегледа и установи, че имам голям камък в десния бъбрек, д-р Аргиров ме погледна строго и малко натъртено каза: „Г-н Стайков, Вие сте журналист, нали? От личен опит знам, че с работа се прави не парица, а гърбица. Трябва да започнете да се занимавате с бизнес. Най-малкото защото съпругата Ви го заслужава.“

След това ме изпрати в Die Urologische Klinik München-Planegg, където имаха най-модерните машини за разбиване на бъбречни камъни. Лекарите успешно раздробиха „скалата“, но камъчетата упорито отказваха да напуснат организма по естествен път. След кратка консултация решиха, че е по-добре да ме изпишат – с препоръка да пия бира на воля, да тичам, да подскачам и да създавам достатъчно „гюрултия“, за да се раздвижат камъчетата. 

Речено-сторено. Дадоха ми 14 дни болнични и ме изпратиха по живо-по здраво.

Реших, че едно друсане със самолет до София ще ми се отрази здравословно, и още на следващия ден бях в Президентството на „Дондуков“ 2. След една бутилка уиски с д-р Желев камъните тръгнаха. Помотах се няколко дни из София, видях се с този-онзи, и се прибрах в Мюнхен. На следващия ден вече пишех новини.

По едно време секретарката на шефа „Личен състав“ ми се обади да ме уведоми, че мистър Келър желае лична среща с мен, когато имам време. Отговорих ѝ, че съм толкова зает, че имам време за всеки. След няколко минути вече бях в кабинета на моя съименник Stephen.

За разлика от българското ръководство, което по лични причини – меко казано – не ме долюбваше, американското винаги се е отнасяло към мен дружелюбно. За моя изненада мистър Келър каза: „Стефан, този път ще трябва да те накажем. Нямаш шанс да се измъкнеш. Бил си в болнични и вместо да си стоиш вкъщи, си отишъл при българския президент в София.“

Обясних набързо за камъните, за бирата, за подскачането и за лекарските препоръки да се движа активно. Добавих и малка художествена измислица за по-голяма убедителност – че движението между държави било част от терапията.

Шефът на „Личен състав“ ме погледна почти ласкаво и каза: „Това коренно променя нещата.“

От любознателност, а не от любопитство, попитах кой го е информирал за срещата ми с д-р Желев. „Как кой – Гешаков, разбира се! Имал уговорено интервю с президента, но явно заради теб са го отложили за следващия ден.“

„Прав сте, мистър Келър – това наистина коренно променя нещата“, отговорих аз. И добавих: „След като не можете да уволните нито Гешаков, нито агента на ДС Антони Георгиев по германските закони, аз подавам молба за напускане в законовия срок.“

Фактически това означаваше едно: „Чао, Гергино, да ви е… панаира!“

Маникюр, моля!

Четвърта глава

ВРАБЧЕ В РЪКАТА

И така, на 30 септември 1994 официално и напълно законно напуснах Радио „Свободна Европа“.

По онова време Конгресът на Съединените щати беше – и винаги е бил – изключително щедър към организациите, които финансира. А тогава и днес РСЕ/РС се издържа именно от най-висшия орган на законодателната власт на САЩ. За да бъда прецизен, трябва да отбележа, че до началото на 70-те години Радиото получаваше значителна част от бюджета си директно от ЦРУ.

С други думи, при напускането си получих съвсем прилично обезчестение – пардон, обезщетение, макар че понякога разликата между двете думи е по-скоро морална, отколкото правописна. Предложиха ми и класическият избор: да получа американската си пенсия веднага и накуп, но в намален размер, или да изчакам да навърша законовата пенсионна възраст и да получавам пълния ѝ размер месечно. Паралелно с това, според тогавашните германски закони, имах право или незабавно да започна да получавам намалена немска пенсия, или да изчакам и там – за пълния размер.

Правилно отгатнахте. Избрах врабчето в ръката пред заека в гората. Не много, но от сърце. С други думи: „Пей, сърце, жегата пак дойде“. Беше жега, но поносима.

Няколко месеца по-късно във Вашингтон решиха, че от финансова гледна точка е далеч по-изгодно РСЕ/РС да бъде преместено от Мюнхен в Прага. Още повече, че тогавашният чешки президент Вацлав Хавел официално беше отправил подобно предложение към американския Конгрес.

Тъй като по това време в Радиото работеше вече само Силвия, трябваше да решим дали да се преместим в Прага, или Зайчето да приеме същите условия, които аз бях приел 10 месеца по-рано. На 9 юни 1995 Анна Манолова закри излъчванията на българската секция на Радиото от Мюнхен с програмата „Актуална неделя“.

Тъй като съм силен в простата аритметика, реших, че от всяка гледна точка е не само по-изгодно, но и по-приятно, да станем млади рентиери и да се радваме на живота. Още повече, че в бизнеса имах и успех, и късмет.

Веднъж германският ми зет попитал Силвия: „Ама наистина ли Стефенце – така ме нарича и до днес, макар че отдавна с дъщеря ни Ели са разведени – е успял и в тази сделка?“

„Да, наистина успя – нали го знаеш какъв е късметлия“, отговорила тя.

Вместо да се съгласи с този „железен“ аргумент, Френки поклатил глава и мъдро възразил: „Не, не, Стефенце не е късметлия. Той си търси късмета.“

Пустият му шваба – и наблюдателен, и проницателен. Истината е, че ако не ме пускат през вратата, се вмъквам през прозореца. Характер.

В началото на май 1994 младите ме сюрпризираха неприятно и решиха да се вземат и официално. Не бях особено съгласен, но от опит знам, че този кораб няма капитан. За да няма излишна гюрултия, те предложиха, а аз без колебание се съгласих, сватбата да бъде в Кий Уест, Флорида.

Речено – сторено.

Кацнахме в Маями и започнахме със Зайчето да умуваме кого да поканим. Нямахме голям избор – не живеехме постоянно в САЩ. След края на 47-ата сесия на Общото събрание на ООН в Ню Йорк*, Стоян Ганев – неин председател, бивш външен министър и вицепремиер на България – реши да не се връща в родината си, а да търси късмета си в Америка.

Със Стоян и съпругата му Марина бяхме семейни приятели още от началото на 90-те години. Спомням си как през февруари 1992 той дойде в Мюнхен, за да участва в 29-ата конференция по отбраната в баварската столица**.

Стоян отседна в хотел Sheraton – на десетина минути пеша от нашето жилище в Мюнхен. По същото време у нас от няколко дни бяха на гости съпругата му Марина и дъщеря им Мария. Отношенията в семейството им тогава не бяха добри. Миришеше на развод.

Наш Стоянча се беше увлякъл по Патриция Гуаданини – началник на кабинета на тогавашния италиански министър на външните работи, и по съвместителство - агент на италианските тайни служби.

На път за Радиото се отбих в Sheraton, за да се видя със Стоян. Там беше и тогавашният български посланик в Германия Стоян Сталев. По онова време не знаех, че Сталев е бил агент на Държавна сигурност. Макар че, както знаем, бивши агенти няма.

Отивах на работа и предложих да ги закарам до сградата на РСЕ/РС в началото на Английската градина. И двамата с радост се съгласиха. След няколко минути вече бяхме в стаята, където пишех новините за България. Беше привечер и повечето колеги си бяха тръгнали.

Не след дълго обаче в стаята запъхтян влетя Николай Калчев. Плюейки слюнки от вълнение и раболепно кланяйки се, той запелтечи: „Господин Ганев, аз съм шеф на новинарския отдел. За мен е огромна чест да Ви поканя в моята стая.“

Стоян учтиво отказа: „Благодаря Ви сърдечно, но дойдох само да видя къде работи моят приятел Стефан. След това се прибирам в хотела.“

Калчев замръзна. Направи движение, сякаш е мумията на Гошо Тарабата*** и го изнасят от мавзолея.

В живота си съм срещал не един и двама подлеци и мерзавци, но друго такова гадно влечуго като Николай Калчев не съм срещал. Лъжлив и отвратителен. За „качествата“ му бих могъл да пиша с дни. Подмазваше се на всеки над него по йерархията и унижаваше всеки под себе си. Небивалиците му нямаха край.

С особена страст разказваше как по време на полет за Ню Йорк и на двамата пилоти на Boeing-а им станало лошо и той бил принуден да приземи самолета на летище „Кенеди“. Първите десетина секунди имал трудности, но бързо му „хванал цаката“ и кацнал изключително меко.

Години наред подозирах, че е пратен от Държавна сигурност да саботира работата ни, но нямах доказателства – само съмнения. Веднъж директно попитах Владо Костов дали познава Калчев от София. Отговорът беше кратък и ясен: „Да. Аз даже го препоръчах на ДС.“ Какво е станало по-нататък, не знаел. Измъкна се, както винаги – като мокра връв.

Питах и американците. Те ми отговориха дословно: „Знаем за Калчев, но не го изобличаваме, защото ще ни пратят друг и ще мине време, докато го разкрием.“

Мили мои наивници! Къде бяхте и как спяхте, когато ни пратиха доказани агенти на Държавна сигурност като Павел Главусанов и Антони Георгиев? Както се казва – битият си е бит, а….

На следващия ден закарах Стоян на конференцията – мисля, че беше в хотел Bayerischer Hof в Мюнхен. Написах му няколко изречения на баварски диалект – език, трудно разбираем дори за немците от останалата част на Германия. Ако не си роден в Бавария, този диалект е непостижим. Аз разбирам около 60 процента, но говоримо не мога да обеля и дума.

Гостите на конференцията – предимно баварци – аплодираха бурно няколкото изречения, с които Стоян се обърна към тях на баварски диалект. След това той продължи речта си на български. Текстът беше блестящо написан от неговата говорителка Венета Момчева, която по-късно стана изключително успешен генерален консул на България в Мюнхен.

Речта се превеждаше симултанно от българин с перфектен немски. С една дума – представянето на България на конференцията премина повече от достойно.

А аз бях подготвил за десерт една голяма изненада.

* 47-та сесия на Общото събрание на ООН се провежда в Ню Йорк от септември 1992 до есента на 1993. Тогавашният външен министър на България Стоян Ганев е неин председател на ротационен принцип, излъчен от Източноевропейската регионална група в ООН б.р.

** Мюнхенската конференция по сигурността се провежда ежегодно през февруари в Мюнхен от 1963 насам, б.р.

*** Георги Димитров (1882-1949) - председател на Българската комунистическа партия и на Коминтерна. Мавзолеят му в София е разрушен на 27 август 1999, б.р.