„Това решение ще бъде взето от президента Румен Радев“, отговаря волейболистът депутат Владимир Николов, попитан в първия парламентарен ден дали той ще става министър на спорта.

Изречението с малки вариации може да се чуе от повечето от хората на Радев. Те се движат и действат с неговото име на уста. Внушението – той и само той решава.

Най-приближените до доскорошния президент като Гълъб Донев предпочитат мъглявите клишета.

„Каквото българският народ има като дневен ред, ще е и в нашия дневен ред“, казва той.

Обещанията са много решителни и също толкова широки.

По телевизорите вървят няколко от популярните лица на коалицията, които се броят на едната ръка. Те също редят общи приказки с полирана увереност.

Това е говоренето, което идва от победителя „Прогресивна България“, коалицията, която след броени часове с правителството си ще влезе изцяло във властта, след пълното мнозинство в парламента и налагащата се доминация в политическия живот.

Самият Радев, който направи кампанията и чието лице грееше от всеки билборд и който спечели изборите с едно доста изразено мажоритарно гласуване (на парламентарни избори), все така го играе нещо средно между цар и президент.

Той се появява строго режисирано, а когато говори, преди това създава упоритото усещане, че добре е научил и изрепетирал предварително написани реплики. Радев не импровизира. Действа по план, говори по план. Колкото и както му е удобно.

Свел е публичното си присъствие до няколкоминутни откъслечни изречения в изборната нощ и после на влизане в Народното събрание, за да обяви, че „с голяма вероятност ще е премиер“, до благодарности за подкрепата, поздрави за 6 май и до зашеметяващото със своята важност съобщение, че е бил глобен в деня на вота и бързо се е изплатил, защото, разбира се, уважава законите. И, разбира се, той е като всички останали – както обяви при напускането си на „Дондуков“ 2 – „обикновен гражданин“.

В същото време явно видял, че е нацелил рецептата за харесване – умерен популизъм, стегнатост, избягване на конкретността, той пази мълчание. Радев и по време на кампанията даде две-три интервюта с предварително добре обмислени отговори на ясно предварително рамкирани въпроси. Играта е на сигурно.

Пресконференция нямаше нито след изборната победа, нито по-късно. Отговори също.

Докато може, той ще се опитва да не излиза от образа на президент. Как това ще се случва, когато го затиснат проблемите в новото му битие на министър-председател, не е ясно.

Засега изглежда, че смята да черпи от традициите – моделите на Симеон Сакскобургготски и на Бойко Борисов.

Лидерът на ГЕРБ като премиер често, особено в по-неприятни моменти, обичаше на крак да отиде някъде из страната, където да се излее, както му е угодно.

Бившият цар премиер е друга история, в която нищоговоренето му разви цяла школа тълкуватели. Но все пак той имаше известно оправдание, че срещаше трудности понякога (често) с българския език.

Има в сегашната ситуация известно дежавю със Симеон Саксобургготски. Като премиер, той така и не спря да играе цар. Затова си беше назначил говорител – покойният Димитър Цонев, който добронамерено избягваше опасни отговори. Когато Царя проговореше, си беше почти събитие, наставаше оживление. Изглежда, че някои от най-известните реплики на Симеон, превърнати в класика,  сега получават своите римейки. Например онова „когато му дойде времето“. Напоследък сме постоянно в пространството на „когато му дойде времето“. То при управлението на НДСВ така и не дойде в повечето случаи…

Някаква версия се разиграва и на друга известна фраза на Сакскобургготски: „Бъдете господари на мълчанието, а не роби на думите!“. С тези думи той се обърна към депутатите си през юни 2001 г., като съветът стана знаков за неговия стил на политическо поведение, целящ предпазливост и избягване на необмислени изказвания. Депутатите на НДСВ впоследствие се оказаха всичко друго, но не и „господари на мълчанието“.

Сега обаче формацията, управлявана от бивши военни, създава доста повече първоначално усещане за дисциплинираност и склонност към йерархичност, послушание, съобразяване и подчинение. Т.е. в по-голяма степен изглежда, че ще следва повика за мълчанието и неговите господари.

Румен Радев, назоваван от хората си „президента Радев“, следва последователно царско-президентската линия. Във вторник той не се появи и на консултациите при своята доскорошна вицепрезидентка, но вече пълноправен държавен глава – Илияна Йотова. Отново като знак, че това не му е „ниво“. Пак по линията на нивото или защото не му е дошло времето, на 6 май отсъстваше и от официалната церемония, на която отново в центъра вече не беше той, нищо че вече е "обикновен гражданин".

На консултациите на „Дондуков“ 2 прати оперативните си представители – Гълъб Донев, Петър Витанов и очертаващия се в ролята на говорител – Антон Кутев, както и Владимир Николов. Но дори и те обявиха, че няма да отговарят на въпроси, само стегнато си казаха, каквото имат да кажат, и си тръгнаха. Обещаната промяна в стила на управление би могла да се очаква и в общуването с медиите – ако се търси прозрачност, пак обещавана. Но досега се следва линията на „свеждането“, комуникацията протича в едната посока, като отново се избягват неудобните теми и въпроси.

„Създава се усещането, че всичко отново става зад кадър. Преди нещо се говореше, а се правеше съвсем друго отзад. Сега отпред се мълчи, а отзад пак се прави нещо, което не виждаме“, коментира експертът по политическа комуникация доц. Татяна Буруджиева по Нова нюз във вторник.

Другият момент в говоренето, колкото и оскъдно да е засега, на представителите на ПБ също е познат, не по добър начин - отговорите са в „президента Радев“, той знае, той решава. Той, той, той… На фона на 131 депутати.

През деветте си години като държавен глава Румен Радев последователно демонстрираше своето неодобрение към партиите, подкопаваше допълнително доверието в и без това силно разклатената политическа система. Сега идва като спасител, онзи, който ще оправи нещата. Управлението на ПБ обаче има големи възможности всъщност докрай да изпразни от съдържание бг партиите и партийната система, това е една тлееща опасност, която не е за пренебрегване.

Радев държи на егото си, а усещането, че няма нищо против йерархията и лидерската фиксация в себе си не става по-слабо в тези седмици след изборната победа. В началото на първия си мандат дълго беше титулован „генерал“, сега все още е "президентът" за своите съпартийци и последователи, които свеждат нещата до неговата персона и воля.

Генерал-президент, който всъщност е премиер с пълно парламентарно мнозинство.

Това не е добър знак.