„Гордост и предразсъдъци“... но подправени с обилна доза пиперлив хумор и балкански инат – такъв шеметен микс от любов, смях и много недоразумения поднася на читателите новият глас в родната литература Ели Маринкева. На пазара вече ви очаква „Заха“ – история за европейски обноски, неочаквани срещи и силна любов, която ще бъде точно по вкуса на почитателите на Анна Авиил и Ели Лозанова. 

Връщаме се в зората на 20. век, когато младата българска държава претърпява бурни промени. Два свята – европейският и балканският – се сблъскват… а резултатът е най-забавният исторически роман, който сте чели от много време насам! 

Захарина Пендарева има изтънчени обноски на млада и образована дама… де да имаше обаче и повечко късмет. Израстнала сред красиви платове, охолство и майсенски порцелан, русенската госпожица губи всичко, когато родителите ѝ загиват при нещастен инцидент. За да се издържа – и за да отблъсква натрапниците ухажори!, – Заха е принудена да дава уроци по маниери. И така съдбата я среща с принца на бял кон… или балканския му еквивалент: волска каруца. 

Павел Матеев произхожда от семейство на будни фабриканти в Сливен, които се захващат да градят една нова България по европейски образец. За тази цел те трябва спешно да се „поевропейчат“ – да се научат да се държат изтънчено, да се хранят с нож и вилица, да свирят на пиано. 

Заха има ефирна като дантела душа. Павел е ураган от емоции и плам. Двамата няма как да бъдат по-различни един от друг. Едно обаче ги обединява: и в двамата бушува яростен инат. А когато гордостта и предразсъдъците им се сблъскат… Помежду им пламва любов, която може да накара Елизабет Бенет и господин Дарси да завидят. 

Смайващо забавен, стоплящ сърцето и автентично духовит, „Заха“ е исторически роман, който се излива с лекота и финес. В книга първа от поредицата „Матееви от Бяла“ Ели Маринкева изплита прелестен разказ за една стара България, изпълнена с мечти и поглед напред към бъдещето. 

Живи, многопластови и сякаш изскочили от красива маслена картина, героите в тази близка и уютна книга ще ви накарат да се смеете, ще се настанят в сърцата ви и няма да ви оставят до последната страница. 

* * *

Из „Заха“ от Ели Маринкева

ГЛАВА 1

Юрганът беше дебел и пухен. Дългоносата фрау Грюнте, хазяйката, си падаше по немски практична. Ако им е топло под завивките, няма да се сетят да искат печки, направо я виждаше да дъвче молива над сметките Заха. А в стаите си беше студено.

Така погледнато, тя сега не се излежаваше, а се топлеше. Имаше време да си го позволи. След онзи шамар Йова Хаджиева категорично бе дала да се разбере, че Заха вече не е желана у тях, особено пък в присъствието на съпруга ѝ. Майката на Цена, Радакиева, също отказа уроците. А на коледния бал Мина така грациозно се приземи по очи тъкмо на прага на кметството, че Хрисантови донейде и с основание обявиха на място решението си.

Оставаше ѝ предложението на Ангел Матеев. Матеев обаче засега го нямаше никакъв.

Заха се прозя. Пари имаше за още около седмица.

Значи мога да започна наистина да се притеснявам от сряда, реши.

Долу се развика Анка, слугинята, стълбището изскърца.

Заха бързо се скри под юргана. Стаите в пансиона на фрау Грюнте се почистваха всеки петък и горко на наемателката, дръзнала да попречи на Анка да изпълни дълга си.

Може пък да отиваше в друга стая…

Вратата се  отвори с трясък.

– Не сега, Анке! Спя!

Това преля чашата. Павел Матеев пътуваше от три дни. В първия хан храната не струваше, вторият имаше дървеници. Тази сутрин цял час пи леблебия при леля си Петруна, която искрено не понасяше.

А тук госпожичката се излежаваше до обяд.

Нямаше да го бъде!

С две крачки прекоси малката стая, дръпна юргана и го хвърли на пода.

– Тръгвам след петнайсет минути – изръмжа и без да чака отговор, се врътна на пети и излезе от стаята, като пътьом издърпа точилката от ръцете на Анка, строши я на две в коляното си, а на Грюнте измърмори в ухото нещо толкова страшно, че дългоносата дама се сепна и за малко да изпусне пенснето си.

– Варвар!

– Чумата да те тръшне – кълнеше и Анка. – Врата да си счупиш по стълбите…

– Вече съм долу – разочарова ги Павел. – Десет минути!

Двете жени се вторачиха обвинително в седналата в леглото си Заха.

– Ама аз даже не го познавам този човек – започна тя.

Фрау Грюнте изсумтя на тевтонски.

– Вие и господин Гроздан Хаджиев сигурно не познавали!

– Хаджиев опита да ме целуне…

– Ами ако заварил вас така на легло!

– Никакво легло нямаше!

– Павел Матеев му е името – намеси се мислещата по-бавничко Анка. – Така каза, като отворих вратата. Да не бях…

Заха скочи.

– Матеев ли каза?

Време да облича халат нямаше. То и халат всъщност нямаше, затова грабна юргана от пода, метна го на раменете си и разбутвайки възмутените жени от вратата, хукна към стълбите.

Надвеси се през перилата.

– Нали още сте там?

Паркетът изскърца презрително.

– И сте Матеев?

Павел нетърпеливо се залюля на пети.

– Павел Матеев. Ангел Матеев ми е баща.

– Той защо…

– Счупи си крака. – Хвърли поглед на големия стенен часовник. – Десет минути, госпожице. Искам да изпреваря снега.

Юрганът се извъртя така бързо, че Павел не на шега се уплаши малката да не се изтърколи по стълбите.

После се върна.

– Нали няма да тръгнете без мен?

– Десет минути.

Трябваше да ѝ го признае, слезе долу за пет.

– И да не стъпил крак повече тука! – провикна се театрално фрау Грюнте.

Заха даже не се обърна. Издуха една къдрица – не ѝ бе останало време да си прибере косата на кок – и вирна брадичка.

– Да тръгваме.

Стискаше към гърдите си купчинка дрехи, върху които някак се крепеше гиздава кошничка. Ако копчетата на жакетчето ѝ не бяха закопчани накриво, щеше да прилича съвсем на скъпа порцеланова кукла, реши Павел.

Презрително се поклони и ѝ предложи лакът.

– Много сте мил, но нямам свободна ръка – пропя глезлата. – Обаче ще съм ви наистина благодарна, ако ми държите вратата.

Ами изпросих си го, намръщи се Павел.

Да видим как ще приеме талигата.

Заха направо си я подмина и тъй като навън друга кола нямаше, спря нерешително насред калната улица.

– Това е – обяви Павел. – Не е файтон.

– Не е – кротко се съгласи Заха.

– А това тук са волове – продължаваше Павел.

Заха присви очи.

По някаква своя си причина синът на Матеев май ѝ се подиграваше.

Беше поне една глава по-висок от нея и за да види лицето му, трябваше или той да се наведе, или тя да застане на пръсти и да надникне под ямурлука.

Сбърчи носле. Откъде накъде ямурлук? Баща му си беше съвсем нормално облечен, по европейски.

Опита се отново да надзърне в качулката, пак не можа.

– Господин Матеев…

– Господин Матеев е баща ми, госпожице – прекъсна я Павел.

Не говори като човек с ямурлук, реши Заха. Но пък какво ли разбираше тя? Дори не бе съвсем сигурна, че не бърка думата.

– На това как му казвате? – не се сдържа.

– На кое?

– На… на пелерината ви.

– На кое?

Да, определено ѝ се подиграваше.

Заха настръхна. Да беше станало преди Коледа, може би щеше да го преглътне. Обаче сега, след Хаджиеви, падението на Мина и двете седмици под юргана на Грюнте...

Потри с палче носле. Имаше спестени тринайсет лева и още два на стотинки. Все донякъде щеше да стигне. Търново, Троян, Габрово. Градовете сега бяха пълни с непохватни госпожици.

 Клекна, усука дрехите и кошничката в най-долната рокля и пристегна на възел ръкавите.

– Тръгваме ли? – попита с облекчение Павел.

Заха пак издуха онази къдрица.

Да, трябваше да оправи и това. Не беше прилично.

Плъзна вързопчето на лакътя си и малко несръчно се сплете на плитка. Двайсет стотинки за нови фуркети, отбеляза си. Фрауто да си задържи старите.

Пристъпи към талигата. Сега, когато беше взела решение, синът на Матеев беше само един вълнист непознат с тежък характер, което нея по никакъв, ама никакъв начин не я касаеше.

Все пак дължеше му обяснение.

– Вижте, господин…

– Павел.

– Господин Павел Матеев. Предайте на баща си, че за съжаление, няма да мога да работя за него, защото…

– Ямурлук – прекъсна я Павел.

– Моля?

– Пелерината. Казва се ямурлук. – Само това оставаше, малката да му спретне скандал насред улицата. – Може ли вече да тръгваме?

Заха отметна глава така рязко, че плитката я перна през лицето.

– Аз наистина тръгвам, господине. Към гарата.

Едва не извика, когато синът на Матеев пристъпи крачка напред.

– Да не сте посмели!

Той все пак издърпа вързопчето от ръката ѝ и го метна в талигата.

– Сега, ако благоволите да се върнете и за палтото си…

– Това ми е палтото.

Павел прокара ръка през косата си.

Глупачка. Пълна глупачка!

– Сега пък какво! – Зяпаше затъкнатия в пояса му револвер. – А, това е за вълците.

– Вълци!

– Има и мечки. И глигани. Това са диви свине.

– Знам какво е глиган, господине! – Тропна с краче. – Не съм глупава!

– И кой точно умник тръгва на път посред зима по една шевиотена гъзовейка? – озъби се Павел.

Очите ѝ станаха кръгли като зрънцата на броеница. И на цвят бяха същите, кехлибарени.

Топли очи.

Погледът на Павел се плъзна надолу към покритото с бледи лунички носле, устните ѝ – госпожичката се мръщеше, но пак бяха вирнати в крайчетата.

Три дни сами в проходите!

Тръсна глава.

Нямаше да го бъде!

– Печелите, госпожице – каза. – Ще ви откарам на гарата.