Всичко, каквото сме си представяли и прогнозирали за международната политика в XXI век, се оказва невярно, пише в първата част на статията си "Геополитиката и новият световен ред" Робърт Д.Каплан. Клуб Z публикува вчера първата част от неговия анализ под заглавие: "Путин действа по правилото: "Кой какво и на кого може да направи". Каплан напомня, че хладнокръвният анализ на фактите, основан на географията е правилното действие в международните отношения. Предполагаше се, че ерата след Студената война, ще се съсредоточи върху икономиката, взаимозависимостта и универсалните ценности, които да надскочат  инстинктите на национализма и свързаната с него мания за господството над географски пространства, пише авторът. Но действията на Путин (в Крим - б.р.) показват от първо лице единствено число истината - първо, че САЩ трябва да помнят как изглеждат отвън, и по цялото земно кълбо и второ - в международните отношения все още действа правилото: „Кой, какво и на кого може да направи“.

Руският лидер използва географията в своя полза. Той действа, с други думи казано, според геополитиката, битката за пространство и надмощието в географския смисъл – концепция, която не се е сменила от древността (а за нея напоследък много западни лидери, дипломати и учени остават глухи), обобщава Каплан.

Днес ви предлагаме втората част от неговия анализ.

 

РОБЪРТ Д. КАПЛАН

 

Миролюбива прогноза

Иде ред на най­-важната част на света за САЩ ­- частта, където са две от трите най-­големи икономики (Китай и Япония), която е и дом на критичните американски съюзници в различни договори - това е­ Азиатско-­тихоокеанският регион. Той е толкова неоспоримо по нестабилен днес, отколкото в началото на XXI век, и то по причини,които най-­добре биха били обяснени с географията.

В първите десетилетия на Студената война азиатските страни бяха притеснени от своите вътрешни работи. Китай, опустошен от Мао Цзедун и реформиращ се от Дън Сяопин, бе вгледан в себе си. Виетнам, днешна Малайзия и в по-­малка степен Филипините бяха съсипани от вътрешни войни и бунтове. Сингапур строеше от нищото стабилен град-държава. А Южна Корея и Япония се възстановяваха от световната война.

Сега тези държави оправиха вътрешните си дела и построиха силни нституции. Всички с изключение на съсипаните от бедност Филипини се облагодетелстваха от дългогодишния капиталистически растеж. Но силните институции и капиталистическият просперитет водят до военни амбиции и всички тези страни от 90-­те г. на ХХ век разширяват или модернизират своите флотили и военновъздушни сили. На това военно засилване американските медии все още обръщат оскъдно внимание.

От 90­-те г. на ХХ век делът на Азия във военния внос скочи от 15 на 41 на сто от световния дял. Военното харчене в региона нарасна от 11 на 290 на сто от всички харчове по света в тази сфера. А какво правят всички тези страни с тези свои нови подводници, бойни кораби, изтребители, балистични ракети и способността си за кибервойна? Те си оспорват линиите на картата със синя вода в Южнокитайско или Източнокитайско море -­ кой какъв остров, атол или друго географско образувание под или над водата е. Контролират и оглеждат­ заради това какви запази на петрол или природен газ биха могли да лежат наблизо.

Национализмът, ­специално този, базиран на етноса или расата, подгряван от териториални претенции, може да не върви в модерния Запад, но той е жив и е разпространен в просперираща Източна Азия.

Забележете, че всички тези спорове не са заради идеи, икономика или политика, а по-­скоро за територия. Редицата спорове между Китай и Япония в Източнокитайско море и между Китай и всички останали претендиращи в Южнокитайско море (най-­вече Виетнам и Филипините) са толкова комплексни, че докато теоретично са разрешими чрез диалог, тези преговори по-­скоро биха се водили в система, изработена от флотовете и ВВС на САЩ и Китай.

Картата през XXI век на Тихоокеанския басейн, задръстен от бойни кораби, прилича на карта на раздирана от конфликти Европа от предишните векове. Макар войната в Източна Азия в крайна сметка да може да бъде избегната, Тихоокеанският регион ще ни покаже по­-труден световен ред, обяснен най-­добре от такива фактори като физическия терен, враждуващите народи, природните ресурси и оспорваните търговски пътища.

Заради високата стена на Хималаите, Индия и Китай се развиха през по-­голямата част от историята като две велики световни цивилизации, имащи малко общи неща помежду си. Но колапсът на разстоянията през последните 50 г. ги превърна в стратегически съперници в Индийския океан и Южнокитайско море. (По този начин технологията поощрява, а не облекчава конфликта.) И ако Нарендра Моди от националистическата хиндуистка партия "Бхаратия джаната" бъде избран от значително количество хора на изборите през април и май, както мнозина очакват, Индия много вероятно ще се впусне в остра геополитическа външна политика, като се съюзи още повече с Япония срещу Китай.

Същевременно Китай е изправен пред дълбоки икономически проблеми в следващите години. Последиците - подхранван от режима национализъм, насочен към териториалните спорове в Южнокитайско и Източнокитайско море и към бунтуващите се регионални етнически групи като уйгурите,­ тюрко-мюсюлманите на запад, и тибетците на югоизток, близо до Индия.

Могат ли китайците от народността хан, населявали обработваемите земи и съставляващи до 90 на сто от селското население, да държат под контрол малцинствата в периферията, при това по време на продължителни икономически и социални размирици?

Затова големият екзистенциален въпрос за бъдещето на Китай е за контрола на неговите граници, не над валутата.

На практика където и да погледнете по света, географията подвежда. Мианмар полека се освобождава от мрачната си хунта, само за да види как мюсюлманите от малцинството рохиня са подложени на убийства и насилия в ръцете на националистически групировки. Залезът на авторитаризма в Мианмар ни показва страна, съсипвана от етнически групи по географски признак с техните собствени армии и милиции. Икономиките в Субсахарска Африка бележат ръст, докато на континента се появява средната класа. Същевременно главоломният ръст на населението и малкото ресурси усилиха етническите и религиозните конфликти в региона, както стана в Централноафриканската република и Южен Судан в сърцето на континента.

Разбира се, копнежите на гражданското общество на учтивите западни елити са единстветният отговор на повечето от тези проблеми. Върховенството на закона, съчетано с децентрализацията в случаите с Русия и Мианмар, може да осигури стабилност, както е ставало през вековете в Европа и двете Америки­ Но да се работи в тази насока изисква наличието на безпощаден реализъм за неприятните факти на повърхността.

Да живееш в свят, в който географията е уважавана, а не игнорирана, е да разбереш ограниченията, в които работят политическите лидери. Много препятствия просто не могат да бъдат преодолени. Затова и най­големите държавници работят на ръба на позволеното. Географията създава дълбоки параметри и­ само в техните рамки една човешка дейност има шанса да успее.

Затова Украйна може да стане проспериращо гражданско общество. Но заради местоположението си тя винаги ще има нужда от силни и стабилни връзки с Русия.

Арабският свят може евентуално да се стабилизира, но западните армии не могат да създадат цялостни и гъсто населени ислямски общества, освен на твърде висока за самите себе си цена.

Източна Азия може да избегне война, само ако работи със силите на етническия национализъм.

Докато нашата (американската - бел. ред.) външна политика трябва да бъде основана на морала, анализът й трябва да бъде хладнокръвен, с отправна точка географията. В геополитиката винаги ще има минало и няма съвременен свят. (Край)

 

* Робърт Каплан е главен геополитически наблюдател на частната компания за глобално разузнаване "Стратфор". Той е автор на 15 книги за външната политика. Последната от тях е "Азиатският котел ­Южнокитайско море и краят на стабилния Тихи океан".

** Заглавието е на редакцията. Оригиналната статия е под надслов: "Геополитаката и новият световен ред". Материалът излиза на 31 март в новия брой на сп. "Тайм".