ЛАДА СЕРАФИМОВА

Паметникът е красив, защото Самуил е герой! Ама Самуил герой ли е, или не е? Да сложим ли виенско колело в Борисовата градина? Да направим гласуването задължително! Който няма снимка от протеста, е боклук. Изтеглете си парите от банката на лошите. Да изметем София. Дайте лайк на това детенце в Непал. „Лудогорец” са чужденци, а журналята олигофрени. 800 вица за магнолии. 10 000 споделяния на новия правопис на Николета Лозанова. Върнете авторитета на българския учител! Гръмнете Паметника на Съветската армия. Ууу, лайк, лайк, лайк!

Социалните мрежи и най-вече Фейсбук създадоха едно паралелно общество в България, в което ври и кипи ежедневно. То е пълен антипод на обществото в реалния свят. Виртуалното е активно, реалното – пасивно. Виртуалното има мнение по всеки въпрос. Реалното гледа сериали. Виртуалното се обединява за частици от секундата зад някоя кауза. Реалното се състои от цинични индивидуалисти. Виртуалното е винаги нащрек и губи интерес към каузата си максимум на третия ден. Реалното дъвче едни и същи тези вече десетилетия и трудно извръща поглед към нови събития.

Само допреди година например българският Фейсбук аха да освободи Украйна. Оказа се обаче, че силите в него са равни – проукраинските и проруските потребители все още не са решили кой е крив и кой прав в украинската криза. А и има толкова по-важни въпроси за решаване. Избори. Министри. Наши. Ваши. Проблем с „Лудогорец”. Проблем с журналисти. Проблем с филхармонията. Проблем със скулптури. Проблем с Македония. Проблем с Москва. Проблем с Гърция. Проблем с КТБ. Проблем с разни градинки, плажове, концесии, земетресения, дечица, котенца и правописа на Николета Лозанова.

От една страна това непрестанно жужене е положителен знак. В спора се ражда истината. Дискусиите са основата на свободното общество. От друга страна обаче раждането на тази фейсбук-пенкилер-интелигенция крие и подводни камъни. Такъв е твърде кратката концентрация върху важни теми. Независимо дали става дума за риалити шоу или реформа в здравната система, потребителите във фейсбук не отделят повече от три дни внимание. Няма тема, която да се обсъжда експертно и продължително с цел намиране на верен отговор. Всичко се върти около емоцията и вица. Колкото по-смешен е каламбурът с даден проблем, толкова по-широка общественост достига. Емоционално е и делението на „наши” и „ваши”. Няколко неподходящи лайка могат да те извадят от твоя лагер и да те запратят във вражеския.

Лайковете като гражданска позиция са си българският принос в един феномен, който изследват социолозите от известно време. Неотдавна в специализираното списание PNAS бе публикувано проучване, според което по лайковете във фейсбук може да се определи до 95% вероятност всичко за един човек – дали е мъж или жена, бял или черен, хомо- или хетеросексуален. Не само това, но според учените лайковете показват дори и дали потребителят е интелигентен или не. Примерно лайкове за сатиричното предаване „Колбърт репорт” принадлежат предимно на хора с висок коефициент на интелигентост, а лайковете за „Харли Дейвидсън” – по-скоро обратното.

Така е поне в чужбина. В България вероятно има подобна разлика между хората, постващи Бах и Андреа на стените си, но по-любопитното е, че по лайкове се делим не само на умни и глупави, а и на добри и лоши, правилни и неправилни, леви и десни, реформатори и консерви, олигарси и рая.

Друг проблем от раждането на фейсбук-интелигенцията е изместването на реалните проблеми с чисто виртуални. Светещите очи на Самуил, например, срещу неизбежната катастрофа в социалната и здравната система. За очите се говори вече три дни, за липсата на перспектива в общественото осигуряване – хич. Всякакви други важни световни или чисто български въпроси се третират със същата повърхностност и най-вече със същата максимум тридневна давност във фейсбук.

Социалната мрежа сложи знак за равенство между гражданина и потребителя. Всичко, което забавлява, възмущава, кара ни да се радваме или срамуваме, е тема. Тоест властват само емоциите. Всеки опит да ни накарат да разсъждаваме, каквато е първоначалната задача на интелигенцията, се отхвърля.

В този ред на мисли фейсбук е огледален свят на българската реалност. В него всичко може да изглежда огромно или мъничко според това с каква информация са те нахранили. Най-честият модел на скандали във виртуалното пространство е следният: Някой вади снимка или фраза от контекст и ги търкулва във фейсбук. Значението се променя според аудиторията, невярното тълкувание расте като лавина и затрупва първоизточника. Няма значение какво е показано на снимката, няма значение какво е казано в изречението, накрая важи само тълкуванието във фейсбук.

Пример за това е въпросът „Какъв герой е Самуил?”, казано в съвсем различен контекст от професор Ивайло Дичев в интервю за „Труд”. Той подтикна аудиторията си към размисъл, но във фейсбук пожъна омраза. Лавината на виртуалното гражданство го дамгоса като предател и безродник. Никой не обсъди тезите на професора, той вече бе дискредитиран. Или като онази фраза на Ицо Хазарта: „Бих пял на сватбата на Пеевски, само ако е част от менюто”, която бе просто отговор на доста неудачен и провокативен въпрос от страна на журналиста. Никой не коментира далеч по-интересните неща, които рапърът каза, защото фейсбук-лавината реши да го превърне в борец срещу Пеевски и аплодисментите заглушиха останалите му думи.

Фейсбук-интелигенцията удачно замества вече реалната интелигенция. И двете са бутафорни и се чуват тезите само на онези, които викат най-силно. Тези в реалния живот често са потомци на номенклатурата, които разчитат на стари силни връзки, новите във фейсбук пък по същия начин съществуват благодарение най-вече на фенската си маса. Затова и интелектуалният диспут в България по който и да е въпрос прилича на футболен мач между ЦСКА и Левски. Не е важно кой отбор е по-подготвен, важно е кого любим и най-вече кого мразим.

--- 

* Бел. ред. – „Кво вадис“ – от латински „Къде отиваш“.

"Площад Славейков"