Article_top

Патриция Николова

Преди време един сляп човек близо до площад „Славейков” отчаяно умоляваше минувачите по ул. „Раковска” да го заведат до тоалетната на най-близкото заведение. Никой не спря да му помогне. Накрая се намери един „идиот”, който се отдели от тълпата и го заведе в „Хепи”. Буквално на 10 метра от мястото, където стоеше слепият.

Какво е идиотизъм? Кои са идиоти? Тези, които протестират, или онези, които не протестират никога и за нищо? Тези, които са готови да дадат живота си за най-близкия, или онези, които разиграват театър и парадират с чувства? Жертвите, или палачите? Олигофрените, или лекарите? Рецидивистите, или идеалистите?

В премиерния спектакъл „Идиотите” по Рихард Шуберт в театър „Възраждане” лудите не са това, което са. Оказва се, в определени ситуации те са по-подготвени от индивидите, които социумът е определил за „цивилизовани” и „нормални”, защото следват правилата и не създават ситуации на паника, избор или изненада. „Идиотите” обаче са по-рефлективни и в някои случаи успяват да реагират по-адекватно с хуманна взаимопомощ, за разлика от някои нарцистични индивиди от елита на модерното консуматорско общество.

Новият спектакъл на режисьора Лиза Шопова не претендира, че е открил топлата вода.

Не раздава удари под кръста. Не ранява и не прощава. Но задава някои важни въпроси.

„Идиотите” с участието на талантливите Роберт Янакиев, Вежен Велчовски, Донка Аврамова-Бочева, Свежен Младенов и др., е ироничен коментар на съвременното общество като диагноза на деградирал социум, в който нормалните са „идиоти”. „Идиотизмът” конкретно в този случай е морална мяра, в която се вписват група свръхемоционални шизофреници, но не и компания от егоцентрични интелектуалци. Те демонстрират саркастична експертност в модерния арт, обаче са напълно неподготвени да комуникират на нормално човешко и емоционално ниво.

Провокативен театър с интересен експеримент, в който си струва да се влезе. Освен психология и философия, тук има и свеж хумор, заложен още в драматургичната ситуация: трима шизофреници, избягали от психиатрията (Капитан Флинт, Джими Фиш и Оскар Уайлд), нападат и пленяват трима интелектуални сноби, занимаващи се с изкуство (Дороте, Карл, Аксел и Луси). За да оцелеят, заложниците трябва да играят по правилата на лудите, като влизат в ролите на екипаж на пленен кораб, а всеки бунт се потушава с изхвърляне зад борда. Спасителният пояс са самоиронията, емпатията и бързите рефлекси. Сериозният момент идва с размяната на същинските роли, в които „идиотите” се оказват по-нормални и интелигентни от онези, чиито претенции за „нормалност” и начетеност се изчисляват чрез жонглиране с ефектни цитати в банални ситуации и с вписването им в йерархията на елита като креатори и експерти на модерното, но лишено от сензитивност изкуство.

Въпреки някои леки препратки към „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси, „Идиот” на Достоевски и други известни творби, спектакълът на Шопова успява да изведе своя самостоятелна тоналност в оркестъра от познати мелодии по темата за вътрешното дисидентство. Аутсайдерството като срамна психическа болест, с която обществото на „нормалните” са нарочили всеки, който е твърде различен. Силен плюс е внимателното вникване на актьорите в характера на героите, като тези, които играят психично болни (Вежен Велчовски, Йордан Ръсин и Свежен Младенов), нито за миг не се отделят от клиничната им природа, но въпреки това успяват да удържат човешкото лице зад маската на шизофреника. Добрият ритъм е фактор, който помага за катализирането на абсурдните ситуации.

За киноманите не е тайна скритият ключ на „Идиотите”. Освен добре разработената драматургична ситуация и интересно изведения психологически експеримент с чудесен диалог, динамична промяна на характери и неочакван финал, австрийската пиеса разчита и на конкретни препратки към едноименния филм на Ларс фон Триер от далечната 1998-а. В него група интелигентни млади хора с особен вкус към идиотизма организират серия от експерименти и скандализират с идиотщините си.

Колкото и да са различни, и в двата случая – филмът и театърът – резултатът е неочакван, а експериментът определено си струва риска.

 
В премиерния спектакъл „Идиотите” по Рихард Шуберт в театър „Възраждане” лудите не са това, което са. Снимки Архив на авторката

Преди време един сляп човек близо до площад „Славейков” отчаяно умоляваше минувачите по ул. „Раковска” да го заведат до тоалетната на най-близкото заведение. Никой не спря да му помогне. Накрая се намери един „идиот”, който се отдели от тълпата и го заведе в „Хепи”. Буквално на 10 метра от мястото, където стоеше слепият.

Какво е идиотизъм? Кои са идиоти? Тези, които протестират, или онези, които не протестират никога и за нищо? Тези, които са готови да дадат живота си за най-близкия, или онези, които разиграват театър и парадират с чувства? Жертвите, или палачите? Олигофрените, или лекарите? Рецидивистите, или идеалистите?

В премиерния спектакъл „Идиотите” по Рихард Шуберт в театър „Възраждане” лудите не са това, което са. Оказва се, в определени ситуации те са по-подготвени от индивидите, които социумът е определил за „цивилизовани” и „нормални”, защото следват правилата и не създават ситуации на паника, избор или изненада. „Идиотите” обаче са по-рефлективни и в някои случаи успяват да реагират по-адекватно с хуманна взаимопомощ, за разлика от някои нарцистични индивиди от елита на модерното консуматорско общество.

Новият спектакъл на режисьора Лиза Шопова не претендира, че е открил топлата вода.

Не раздава удари под кръста. Не ранява и не прощава. Но задава някои важни въпроси.

„Идиотите” с участието на талантливите Роберт Янакиев, Вежен Велчовски, Донка Аврамова-Бочева, Свежен Младенов и др., е ироничен коментар на съвременното общество като диагноза на деградирал социум, в който нормалните са „идиоти”. „Идиотизмът” конкретно в този случай е морална мяра, в която се вписват група свръхемоционални шизофреници, но не и компания от егоцентрични интелектуалци. Те демонстрират саркастична експертност в модерния арт, обаче са напълно неподготвени да комуникират на нормално човешко и емоционално ниво.

Провокативен театър с интересен експеримент, в който си струва да се влезе. Освен психология и философия, тук има и свеж хумор, заложен още в драматургичната ситуация: трима шизофреници, избягали от психиатрията (Капитан Флинт, Джими Фиш и Оскар Уайлд), нападат и пленяват трима интелектуални сноби, занимаващи се с изкуство (Дороте, Карл, Аксел и Луси). За да оцелеят, заложниците трябва да играят по правилата на лудите, като влизат в ролите на екипаж на пленен кораб, а всеки бунт се потушава с изхвърляне зад борда. Спасителният пояс са самоиронията, емпатията и бързите рефлекси. Сериозният момент идва с размяната на същинските роли, в които „идиотите” се оказват по-нормални и интелигентни от онези, чиито претенции за „нормалност” и начетеност се изчисляват чрез жонглиране с ефектни цитати в банални ситуации и с вписването им в йерархията на елита като креатори и експерти на модерното, но лишено от сензитивност изкуство.

Въпреки някои леки препратки към „Полет над кукувиче гнездо” на Кен Киси, „Идиот” на Достоевски и други известни творби, спектакълът на Шопова успява да изведе своя самостоятелна тоналност в оркестъра от познати мелодии по темата за вътрешното дисидентство. Аутсайдерството като срамна психическа болест, с която обществото на „нормалните” са нарочили всеки, който е твърде различен. Силен плюс е внимателното вникване на актьорите в характера на героите, като тези, които играят психично болни (Вежен Велчовски, Йордан Ръсин и Свежен Младенов), нито за миг не се отделят от клиничната им природа, но въпреки това успяват да удържат човешкото лице зад маската на шизофреника. Добрият ритъм е фактор, който помага за катализирането на абсурдните ситуации.

За киноманите не е тайна скритият ключ на „Идиотите”. Освен добре разработената драматургична ситуация и интересно изведения психологически експеримент с чудесен диалог, динамична промяна на характери и неочакван финал, австрийската пиеса разчита и на конкретни препратки към едноименния филм на Ларс фон Триер от далечната 1998-а. В него група интелигентни млади хора с особен вкус към идиотизма организират серия от експерименти и скандализират с идиотщините си.

Колкото и да са различни, и в двата случая – филмът и театърът – резултатът е неочакван, а експериментът определено си струва риска.

Коментари

Най

Следвайте ни

 
 

Още по темата

Още от категорията

Анкета

Защо само Иван Гешев е номиниран за главен прокурор?