Днес светът отбелязва 20 години от геноцида в Руанда. От 7 април до 4 юли 1994 година правителствени войски и въоръжени отряди от цивилни от преобладаващата етническа група хуту в източноафриканската страна избиват между 800 000 и малко над 1 милион души от малцинството тутси.

Това е най-голямото масово убийство в съвременната история след тези през годините на Холокоста и на режима на Червените кхмери в Камбоджа. То е срамна страница в историята на ООН и на западните демокрации, които макар да могат да да се намесят с военни сили, предпочитат да ги изтеглят и да да наблюдават клането отстрани. 

Така изглежда катедралата в Нтарама през април 1994 г. Пет хиляди души, потърсили спасение там, са разстреляни, заклани или изгорени живи.

С последствията от геноцида в Руанда са свързани две войни в съседната Демократична република Конго (1996-1997 и 1998 – 2003 година), взели общо 5,4 милиона жертви. Той е причина и за създаването на Международния наказателен съд в Хага между 1998 и 2002 година.

Бившата немска, а после белгийска, колония Руанда е разделена от дълбока племенна вражда още преди независимостта си през 1962 година. Хуту, които исторически са земеделци, са мнозинство (84 на сто) и подчинена класа, задължена да работи ангария на малцинството тутси (15 на сто), които са по произход скотовъдци и гръбнак на местната аристокрация и монархия. Един процент от населението са туа – бушменско племе.

Тутси са наместниците на белгийския колониален режим до 1926 година, когато той започва политика на по-пряко управление.  В края му през ранните 60 години на миналия век Белгия изоставя вождовете, организира избори и заменя тутси монархията с доминирана от хуту мнозинството република. След това се изтегля. Настават години на кървав исторически реванш, който стига кулминацията си три десетилетия по-късно. 

Част от белгийското наследство наред с болниците, училищата, пътищата  и католическата църква са и личните карти  на руандийците, където е отбелязана племенната им принадлежност. За стотици хиляди от тях през 1994 година тези документи стават смъртни присъди, които носят в джобовете си.

Само две години след независимостта отмъщението на възцарилите се хуту прогонва над 300 000 тутси в съседните страни. Те неуспешно се опитват да организират съпротива и да се върнат, но само дават повод на хуту режима за нови чистки. Освен репресивни сили, той си създава и идеология, която сочи тутси като външни врагове подлежащи на изтребление.

През 1990 година противопоставянето прераства в гражданска война. Въоръжени тутси, организирани в Патриотичния фронт на Руанда (ПФР), започват въоръжени нахлувания в страната си от съседна Уганда, бивша английска колония. Води ги Пол Кагаме, днешният президент на Руанда. От 1991 до 1993 година неговите бойци успяват да установят контрол над северната част от страната, въпреки че Франция и Заир (днешна Демократична република Конго) изпращат войски в подкрепа на властта в столицата Кигали. 

Следват прекратяване на огъня, преговори под егидата на ООН и споразумение за преходно правителство на широка основа, включващо управляващите хуту и членове на тутси съпротивата. ООН изпраща мироопазващи сили под командването на канадския генерал Ромео Далер.

Радикалните хуту обаче не са доволни, че президентът Жувенал Хабиаримана, умерен представител на тяхната група, преговаря с ПФР. Те не изоставят идеята за физическо изтребление на всички тутси и дори съставят списъци на хора за убиване, които включват и миролюбиви хуту, масово снабдяват населението в страната с мачете, въоръжават свои младежки шпицкоманди, обучени от армията. Ръководена от радикалите радиотелевизионна станция всекидневно залива страната с антитутси пропаганда.

Хабиаримана, дошъл на власт с безкръвен преврат през 1973 година, не успява да се освободи от твърдолинейните членове на правителството. Един от тях -полковник Теонест Багосора,  шеф на кабинета на министъра на отбраната, става главатар на последвалото клане.

През нощта на 6 април 1994 година Хабиаримана и колегата му от Бурунди Сиприен Нтарямира са убити на летището в Кигали. Неизвестен изстрелва ракета по самолета им, малко преди той да кацне. Всички на борда загиват. Атентаторът остава неизвестен до днес. Според френско разследване от 2012 година ракетата е дошла от лагер на правителствените войски, а не от тутси бунтовниците.

Убийството на президента слага край на примирието. Властта вземат военните в лицето на Багосора. Той отхвърля искане на Далер да предаде властта на министър-председателката Агате Уилингимана, умерена  хуту. Военни заедно с разярена тълпа нахлуват в дома й и я убиват. Те обезоръжават и пленяват ганайски и белгийски войници от силите на ООН, които Далер е изпратил  да я охраняват. Децата й се спасяват, криейки се в гардеробите и благодарение на сенегалския офицер от „сините каски“ Мбае Диан, на когото дължат живота си стотици потенциални жертви на последвалия геноцид.

По-късно нападателите освобождават ганайците, но откарват десет белгийски войници във военна база в Кигали, където ги изтезават и убиват. Вестта предизвиква криза в Брюксел, където под мощния натиск на общественото мнение правителството решава да изтегли своите миротворци, основната част от контингента на ООН. Точно това е целта на Багосора.

Още на 7 април почти всички умерени хуту в администрацията, които твърдолинейните заклеймяват като "предатели", са избити. Армията и въоръжени шайки навред в страната изтребват наред тутси без значение на пол и възраст. Не са пощадени и пеленачетата. По улиците са поставени постове, които проверяват документите за самоличност и застрелват или колят на място всеки и всяка тутси. 

Убийствата са съпроводени и с масови изнасилвания – над 250 000, и вълна от заразявания с вируса ХИВ. Хората на Багосора пускат диспансеризираните с вируса хуту да насилват и заразяват жените тутси. Това е част от стратегията им за етническо прочистване.

Главатарите на клането използват културата на безпрекословно подчинение на бившето колониално население. Следвайки инструкциите на властта, обикновените хуту в провинцията вземат мачетето, брадвата или мотиката и съсичат съседите си тутси, с които са живели мирно дотогава. 

Заради кървавия хаос, в който потъва страната, няма точна статистика на жертвите. Според ООН те са 800 000. Според руандийското правителство – 1 174 000 за стоте дни на клането. Това прави по 10 000 на ден, 400 на час и 7 на минута. Избити са 70 на сто от тутси общността в Руанда.

На 9 април 1994 година в Кигали правят десант 1000 френски и белгийски парашутисти. Тяхната задача е да евакуират няколкостотин европейци и американци, които работят в Руанда. Изпълняват я успешно и на 12 април се изтеглят, без да помогнат с нищо нито на „сините каски“, нито на молещите за помощ тутси.

След като Белгия решава да изтегли контингента си от силите на ООН в Руанда, същата политика предприема и тогавашният американски президент Бил Клинтън. До 21 май 1994 година държавният секретар Уорън Кристофър не позволява на подчинените си да наричат случващото се "геноцид" заради тънкости в правното значение на термина. Мадлийн Олбрайт, тогава постоянен представител на САЩ в Съвета за сигурност на ООН, също отстоява политиката на ненамеса (против вътрешните си убеждения и след тежки пререкания с шефовете във Вашингтон според споделени по-късно спомени).
Белият дом е загрижен, че операция в Руанда може да коства живота на много американски военни. По-малко от година по-рано, през октомври 1993 година, САЩ дават 18 убити, 80 ранени и два свалени хеликоптера при операция в Сомалия. Телевизионни кадри на озверяла тълпа в Могадишу, която влачи в праха трупове на американски командоси, шокират Америка. Рискът те да се повторят и в Руанда е политически незащитим.

На 21 април 1994 година Съветът за сигурност на ООН гласува мироопазващата мисия в Кигали да бъде съкратена близо 10 пъти – на 270 души. Генерал Далер остава с вързани ръце. Той не може да прави друго освен тайно да спасява спорадични жертви на кървавата оргия и да преговаря с организаторите й. През 2003 година той описва дните на ужаса и безсилието си в книгата „Ръкостискане с дявола“.

Още през януари 1994 година Далер с факс предупреждава началниците си в ООН, че по сведение на негови източници в правителството се подготвя масово изтребление на тутси. Бюрократите в международната организация пренебрегват сведенията му. Въпреки ужасяващите кръвопролития по-късно той системно получава указания силите му да не се намесват и да употребяват оръжие само за самоотбрана.

Месец и половина след началото на геноцида Съветът за сигурност сменя курса и приема друга резолюция, оторизираща разполагането на 5000 сини каски в Руанда. Желаещи да дадат войски за целта обаче не се намират веднага. Едва на 23 юни 1993 година 2550 френски войници и още 500 от други африкански страни, подкрепени от хеликоптери и изтребители влизат, в югозапдна Руанда откъм Заир (днешната ДР Конго).

Операцията е обявена като хуманитарна и не успява да спре продължаващите макар и с по-малка интензивност кланета. Извършителите им хуту приветстват французите и продължават да избиват тутси, ако те се появят отнякъде. Край на изтреблението слага настъплението на силите на ПФР, които на 4 юли 1994 година превземат Кигали. 

И до днес Пол Кагаме обвинява Франция, че е помогнала на силите, извършили геноцида – най-вече заради подкрепата си на предшестващия го руандийски режим. Френското правителство вчера отхвърли поредните му обвинения и обяви, че няма да прати свой представител в насрочената за днес възпоменателна церемония в Кигали.

Жители на източния град Мурамби препогребват през 2005 г. тленните останки на жертвите от клането, извършено 11 г. по-рано.

Години след трагедията Клинтън и бившият френски президент Никола Саркози признаха публично, че страните им са допуснали грешки в оценката и реакцията на кризата, но не се извиниха за бездействието си. 
Част от главните виновници за кланетата, включително Багасора, бяха заловени и осъдени до живот от международен съд. Тя избягаха от Руанда след победата на ПФР. 

Руанда вероятно още десетилетия ще лекува раните на геноцида. Над 130 000 са задържани по подозрение за участие в него. За да разгледат делата на всички на съдилищата в страната ще трябват 200 години, изчислиха статистици. Специално създаденият Международен трибунал за престъпленията в Руанда трябваше да е приключил с присъдите през 2009 година, а с обжалванията – през 2011, но работата му още продължава и според оптимистичните прогнози трябва да приключи в края на тази година.