Навършват се сто и трийсет години от Съединението на Княжество България и Източна Румелия. Кръглата годишнина е удобен повод да си припомним някои от събитията и да се вгледаме в настоящето от перспективата на едно понякога изненадващо успешно минало.

Съединение – какво е това?

През лятото на 1878 година българското общество разбира, че въпреки успеха на Освободителната война, не всички територии, населени с наши сънародници, ще бъдат включени в новата държава. Този факт е бил предизвестен за европейските правителства още преди избухването на войната. Правителството на император Александър ІІ се е видяло принудено да приеме такъв полууспех, за да може да воюва само с Османската империя, а не с нова европейска коалиция като тази от Кримската война. Руските представители в България обаче няма как да започнат да обясняват това на местните журналисти, нотабили и новопоявяващи се политици. За българската публика остава горчивото впечатление, че въпреки усилията и жертвите на освободителната армия, „Европа“ е продала част от българските земи обратно на Високата порта в името на неясни интереси.

Такова е травматичното начало на скъпо струвалата ни санстефанска мечта. Вардарска и Егейска Македония, които така и не са видели ден свобода, остават под пълен истанбулски контрол, макар че от Истанбул мъгляво обещават „реформи“. Северна Добруджа е предадена на Румъния в замяна на Бесарабия – и първоначално дори румънските власти не са особено щастливи от тази нежелана за тях размяна. Останалата част от Мизия и Софийското поле образуват едно малко и на пръв поглед нежизнеспособно Княжество България, чиито институции тепърва ще трябва да се изграждат от население, което е разполагало с пет века, за да изгуби политическите си рефлекси и само с едно столетие на колебливо Възраждане, за да ги възстанови. Областта на Пловдив, Сливен, Ямбол, Кърджали и Бургас получава невъзможния статут на автономна османска провинция с християнски губернатор и неясното име Източна Румелия (явно Западна Румелия трябва да са остатъчните османски владения на Балканите, тоест Македония и Албания). Австро-Унгария „временно“ получава правото да администрира Босна, а се намира по парче земя и за другите малки балкански страни Сърбия и Гърция. Не е ясно дали участниците на Берлинския конгрес изобщо вярват в трайността на прокараните граници, но е заложено едно от многото бурета с барут на полуострова.

От момента, в който Княжеството и Източна Румелия започват да функционират, все още живите поборници от Априлското въстание и Руско-турската война започват да мислят за… Съединение. В очите на международната общност или, както се е казвало тогава, на християнска Европа, това са поредните заговори на дивите планински населения. Както казва Фернан Бродел, европейските правителства са свикнали в чакалните им да се навъртат албанци, просещи пари за оръжие. Българската държава веднага си присвоява не само белгийската либерална Конституция, но и амбициозния белгийски девиз: „Съединението прави силата“. Българите, оказва се, може и да имат скромна начална позиция, но не са лишени от амбиции. Те искат Съединение. Искат всички свои земи в една страна – и го изписват на фасадата на странния си еднокамарен Парламент. И искат да бъдат силни.

Първоначално това минава незабелязано, а и Княжеството не изглежда обнадеждаващо отстрани – само за първите си седем години то отменя Конституцията, връща я и партийните борби се разгарят с изключителна страст. Дори традиционно кипящите Франция или Сърбия не изглеждат толкова нестабилни.

Дали българите изобщо са способни на нещо?

„По начин най-благороден“

Оказва се, че балканският дух може да се справи не само с дребни успехи, но и с дръзкото отнемане на цяла провинция от една империя. Българите от двете малки страни не губят контакт помежду си, чакат удобния момент и всъщност се стремят да убедят европейските правителства, че каквото и да се случи тук, то е само по волята на местните жители, а не защото така иска руският император. Вярно е, свещениците на българската Екзархия при всяка ектения се молят за царя Освободител, а по някаква сложна ирония либералите в страната на висок глас превъзнасят не дотам либерална Русия, но пък упоритите, трезви и скептични консерватори тихо работят за момента, когато вече няма да има Румелия.

На шести септември 1885 г. „пронунциаментото е извършено по начин най-благороден“. Старият генерал-губернатор Гаврил Кръстевич (впрочем, човек със заслуги към църковните борби) мирно и може би дори с облекчение предава властта си на пловдивските луди глави…, които действат доста ефикасно. България не се бави да потвърди факта и младият княз Александър Батенберг бързо заминава за Пловдив. Великобритания е приятно изненадана от недвусмисленото „а не угодно ли Вам убираться отсюда“, което посреща опитите за руски възражения срещу българското самоуправство. Формално България е трибутарно княжество на султана, а не на руския цар, но руските консули в София и Пловдив са свикнали с почтително отношение и знаят, че населението е добре настроено към тях, а не към непопулярния суверен на Босфора, „болния човек“ на тогавашна Европа, свързван най-вече с жестокости и рушвети. Русия дори принципно съчувства на българските желания, но… иска те да са съобразени с нея.

В случая българите действат на своя глава – и това се оказва много изгодно за тях. В Лондон разбират, че Русия е изненадана и британската дипломация препоръчва на разтревожените османски власти просто да не предприемат нищо. Това е времето на Голямата игра между британците и руснаците за целия Ориент от Афганистан до Проливите и всичко, което е полезно за интересите на едната страна, вреди на другата.

Българската кауза е улеснена от историческия момент. Деветнадесети век изобщо е време на светкавични решения и дръзки идеи. Пък и, за щастие, в Пловдив никой няма нищо против. Населението посреща княза с видима радост. Дори планинските ммюсюлмани, уплашени от възможна християнска вендета заради кланетата от времето на Априлското въстание, са успокоени.

Балканите, изненадващо, се оказват място, където може да се действа и с добро.

Войната

Или почти. Австро-Унгария не вярва особено много в руската невинност, пък и има свои интереси на полуострова, така че според Виена е дошъл моментът за компенсации. Деветнадесети век е времето и на компенсациите. От друга страна, австрийското правителство не може само да започне война, това би било грубо. Вместо това то си послужва с един удобен уред за вадене на кестени – още една малка балканска монархия със средновековни идеали и модерни амбиции.

При новината за Съединението част от сръбското офицерство дори се радва на българските успехи. Някои смятат, че щом България си взима Румелия, значи Сърбия може по приятелски да получи Македония. Но плановете на Виена и Белград са по-други и, за съжаление, двата съседни и дотогава по-скоро приятелски настроени помежду си народа се оказват във война. По всички разумни преценки България би трябвало да загуби и да се види принудена на отстъпки едновременно към Сърбия и към Османската империя, а сръбската страна да извлече всички ползи от положението на балкански полицай, поддържащ Берлинския договор. Австрия разчита на това. Но новосформираната и неопитна, но пък високо мотивирана българска войска извършва двоен подвиг: изминава почти невъзможно бързо пътя от Пловдив до Сливница, влиза в бой без почивка и отблъсква сръбските сили относително дълбоко обратно в собствената им територия. Една бърза кампания при лоши есенни условия.

За тази война е написано едно от може би най-вълнуващите стихотворения на добрия стар Дядо Вазов (тогава само 35-годишен, а не беловлас патриарх) – „Новото гробище на Сливница“, със своя тържествен и елегичен ритъм:

Българио, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях.
И те за теб достойни, майко, бяха,
и твойто име само кат’ мълвяха,
умираха без страх.

Може да се каже, че Пловдив е спечелен при Сливница. Следва мир и повече или по-малко примиряване на Австрия, Русия и османска Турция със свършения факт.

На първо време българската дързост е облечена в благовидната форма на формалното назначаване на храбрия княз Александър за губернатор на вече несъществуващата Източна Румелия. За своите поданици от двете страни на Стара планина обаче той просто е княз на съединената Северна и Южна България.

Страната е преминала през огромно изпитание. Не само е придобила територии, градове и лоялно население, с които за момента става най-значимата християнска държава в региона и разполага с очевидно способни и самостоятелни водачи, но е спечелила и война, дошла от неочаквана посока, а може би и респекта, вниманието и, кой знае, може би дори симпатиите на Великите сили. Друг въпрос е дали ще задържи всичко това.

Тепърва предстоят нови изпитания…

Датата на Съединението

Манифестът за събитието е датиран „6 септемврий“. Само че това е 6 септември по стар стил, който отговаря на нашия днешен 18-и. Ако искаме да празнуваме на точния астрономически ден, на който се навършват действителните годишнини от този най-успешен български акт, може би трябва да го правим на 18 септември. Но това е относително дребен куриоз, интересен най-вече за любители на исторически детайли.

Съединението прави силата

Белгийците, от които сме заели националния си девиз, имат предвид сложното единство между Фландрия и Валония. Бащите на модерната българска държава са имали предвид не само моралното единство на нацията ни, а и политическото обединение на Мизия, Тракия и Македония – нашия санстефански идеал.

Този идеал струва на България страшно много. Страшните загуби от Втората Балканска и Първата световна война, братоубийствените разпри между македонските дейци, следвоенните вътрешни конфликти и горчивия резултат от включването на България в Тристранния пакт през 1941-а са резултати именно от преследването на този идеал.

Днес вече е ясно, че България повече няма да се разширява териториално. Страната ни няма претенции към границите на съседите си. Но самата идея за Съединението не е изгубена. България продължава да има подчертано лоялно, добросъседско отношение към Македония – въпреки че обратното невинаги е вярно. България е и част от вече далеч по-голямото обединение на суверенни нации, каквото е днешният Европейски съюз – с всичките му недостатъци.

По-трудното обаче остава да намерим съединение помежду си. Вероятно можем да го намерим, припомняйки си, че България е силна тогава, когато действа дръзко, рационално, с поглед към по-голямо бъдеще и в свой собствен интерес – като малка „велика сила“ според мащабите си, защитавайки едновременно с това общочовешки принципи. В крайна сметка никоя страна не може да бъде нито свободна, нито щастлива другояче, освен чрез усилията на собствените си граждани.

Да живее България!

Площад Славейков