Всеки нормален мъж забелязва, че евентуалните ни успехи на световното по футбол непрекъснато се отлагат най-малко с 4 години. Всеки абсолвент по химия знае, че и в щангите също вече не ни се получават нещата.

Мен обаче ме интересува друго първенство - световното по добродетел. Къде ни е националният отбор там в тези смахнати времена?

Преди дни ми казаха за един румънски църковен деятел, който, като говори, се събира аудитория колкото в „Арена Армеец”. Защо? Надали е да му видят часовника? Между другото, часовник или лимузина, или „тапети в църквата” винаги ще има – преносно казано, нещо, което все ти дава оправдание да се спъваш. И да не пристъпваш към оня най-важен разговор за себеизправянето и покаянието. Все „да куцаш на две колена”, както пък казва един велик пророк. Оправдания колкото щеш, просто да си останеш в кръчмата и да философстваш за тапетите на храма – дали са на цветчета или финтифлюшки и духовно ли е това.

За който не знае, тези дни в България беше гост един кипърски митрополит – буквално свят човек и колосален пастир. И веднага се тръгна в залитания и фетищина: „Ех, к'ви владици имат по Гръцко, що нямахме такива.” Хубаво е, че се появиха и гласове на по-информирани: „Кой бе, тия ли?! Отидете ги вижте болшинството в какви златни палати живеят, докато хората се гърчат, и какви черни лимузинести лимузини ги развозват.” И съм сигурен, че е така – отрезвяване му е майката, не залитане по човешки авторитети.

На нас все нещо не ни е наред – за да се изправим, вечно не ни достига един патриарх като сръбския Павле, или старци като оня, дето ви казвам с „Арена Армеец”, или не знам си какви чудеса – да падат скрижали от небето...

Един вечен нещонедостиг. Все едно да работиш в светско списание и да нямате в редакцията селфи-стик – абсурд.

И същевременно единственото, към което сме супер толерантни и много снизходителни, са пороците ни. Махни висшите добродетели – най-обикновените дребни вредни привички.

Първо изобщо не се разделяме с тях. А ако пък си наумим да се разделяме, тя е някаква много умилителна процедура, нежна, с любов и почести, все едно навремето цигани пращат войник в кеча. За да попостиш или да спреш пиенето, да кажем - ами, то айде тая вечер за последно, айде от понеделник, айде от Нова година...

Все едно не с нещо лошо се сбогуваш, а с някакъв най-свиден другар и му казваш: заповядай пак при първа възможност. Така излиза.

„Да се заричаш, че ще направиш нещо утре, е точно толкова тъпо, колкото да кажеш, че ще го направиш вчера”, твърдеше един отец.

Може ли някой да си помисли, че е на тежка бизнес среща, от която зависи договор за милиони за фирмичката му. И е по анцуг и непрекъснато си бърка в носа, но успокоява въпросните контрагенти: "Споко, говорете си, не ми обръщайте внимание - твърдо съм решен от Великден да не си бъркам в носа и да нося костюм."

Нито сме чак толкова кутсузлии, нито чак толкова нещо ни нарежда по-назад от другите в този луд, луд свят. Вижте американците, които плащат луди пари за психоаналитик за котките си... Гледали сте тези серии, нали? Не че има лошо да те е грижа за котката ти, но съгласете се, че сме склонни да правим някакви неща, които ако просто поспреш, изглеждат леко налудни. Поне по скромното ми мнение.

Да, чудесно е да си българче на 19, но не е чудесно да си тъп и впиянчен.

Хубаво е да си красива, но е не е хубаво да си негодна за абсолютно нищо в социално или умствено отношение, освен за цъкане по телефона.

Хубаво е да ходиш на църква и да си православен, но не е хубаво да не знаеш защо. И все да си стоиш на резервната скаймейка - никога да не влизаш в игра.

И това световно, да ви кажа, е по строго индивидуални дисциплини. Просто няма как по друг начин – нищо не може да ти помогне и нищо не може да те възпре, ако имаш доброто желание.

А Църквата е просто федерацията, която ако не съществуваше, на никакви световни не може да участваш - нелегален си, един вид. Независимо какво си мислим, коментирайки развоя на „мача”.