Звучи като шега, но дали няма и основателни причини за тези решения, пита в своя публикация „Гардиън“

537 души живеят с Селия, малко средновековно градче върху хълм, което са намира точно на топката на стъпалото на „ботуша“ Италия. През 60-те години населението е било три пъти по-многобройно, а днес повечето хора са на възраст над 65 години. Резултатът е, че законите на Селия също започват да имат средновековен привкус. В отговор на демографската криза, преди месец кметът Давиде Цикинела подписа Наредба 11, която забранява „да се разболяваш в границите на общината“. Наредбата изрично забранява и умирането. Който егоистично откаже да изпълни задължението си според наредбата и не се яви на медицински преглед, може да очаква глоба от 10 евро годишно.

„По закон не мога директно да забраня умирането“, обяснява Цикинела, който е педиатър. „Не може законът да настоява за нещо невъзможно. Но моите намерения наистина са да се боря със смъртта“. Кметът е цитиран още от медиите да казва, че е предприел тази стъпка не като шега, а напълно сериозно.

„Както много други градове в Южна Италия, Селия се обезлюдява. Тези, които не се грижат добре за себе си или пък имат нездравословни навици, ще бъдат обложени с по-високи данъци“.

Селия обаче не е първият град в света, който опитва да постави умирането извън закона. Дори не е сред първите пет. Подобни стъпки бяха предприети в Кюно (2007) и Сарпуран (2008) във Франция, Биритиба Мирим в Бразилия (2005), Ланхарон в Испания (1999) и Фалчано дел Масико (2012), също в Италия. Във всички тези случаи в центъра на събитията е било местното гробище, което отесняло и принудило местните власти към отчаяни стъпки.

„Имахме много тежък проблем“, спомня си бившият кмет на Кюно Филип Герен. Той искал да построи ново гробище върху неизползваема земя в близост до местното летище, но не получил разрешение от Префектурата. Това му се сторило абсурдно, след като земята била отредена за далеч по-шумна дейност – да бъде построен супермаркет. „Говорих с много хора“, припомня Герен, „Опитвах да си направя среща с префекта. Изпратих писмо до министерството дори. Безуспешно. Бяхме объркани и решихме: „Добре, след като може да одобриш супермаркет, а не можеш да одобриш гробище, тогава ние трябва да забраним на хората да умират.“

Това звучи нелепо. Да, нелепо е. Феновете на Крис Морис ще си спомнят, че през 1990 г. имаше такава комедия. Той се доближава до минувач и го пита: „Какво смятате, че трябва да бъде наказанието за смърт?“ Стреснатият минувач казва: „Мисля, че понякога трябва да ги бесим“.

„Т.е. ако умреш, трябва да те обесим?

- Да“.

Понякога обаче това е било взимано сериозно. Самоубийствата са били незаконни във Великобритания до 1961 г., а на някои места все още са. Разбира се, че такъв закон няма никакво значение за умрелите, но извършилите неуспешен опит за самоубийство понякога все още получават наказания. Според Наказателния кодекс на Малайзия „който опита да извърши самоубийство и извърши действие, насочено към такова посегателство, се наказва със затвор до една година или с глоба, или и с двете“.

Дори и където властите приемат, че понякога хората все пак умират, се предприемат стъпки това да не става на определени места. През пети век преди Христа Тукидид написал, че умирането (както и раждането) е било забранено на свещения остров Делос, за да бъдат умилостивявани боговете. „Всички могили на умрелите на Делос бяха изровени“, пише Тукидид, „и било обявено, че в бъдеще на острова не са разрешени нито раждания, нито умирания; който е тръгнал да умира или да ражда, да се закара до Ринея (съседния остров – б.р.)”

Подобна идея се появила и на японския остров Ицукушима, който е свещен за Шинтоизма. Там умирането и раждането са били забранени до 1868 г. и все още няма нито гробища, нито болници. За щастие и двата острова – и Делос, и Ицукушима, са много малки и в близост до друг остров, така че „божиите изисквания“ са били лесно изпълними.

Не може да се каже същото обаче за град Лонгийър на арктическия норвежки остров Шпицберген, където умирането е забранено от 1950 г. насам. Причината е, че погребаните трупове в местното гробище просто не се разлагали заради студа. Наскоро в някои от телата били открити живи останки от вируса, който предизвикал пандемията от Испански грип през 1918 г. Днес хората, които наближават края на живота си в Лонгийър, заминават със самолет към сушата за последните си дни.

И така, защо малки градчета продължават да забраняват смъртта?

Отговорът е лесен, въпреки че не е такъв, какъвто ни се иска. Когато Герен изготвил новата наредба в Кюно, първото нещо, което направил, било да изпрати копие до медиите. Съвсем скоро промяната била обявена от съда за незаконна, но както казва Герен „Всичко беше открито. Дойдоха медии от Франция, Швейцария, Испания, Италия и Белгия. Дадох интервю дори на японска телевизия... И три месеца по-късно получих писмо от префекта. Беше одобрил гробището“.

Всъщност номерът със „забрана на смъртта“ най-често върши работата на календара с голи момичета – привлича внимание към каузата на местната власт. В Селия 100 души се записали за профилактични прегледи след приемането на наредбата и, кой знае, може би един-двама от тях така са спасили живота си. А Кюно все още си няма ново гробище. Кметът казва, че ще отвори след пет години. Във Франция нещата стават бавно.